Годишнините пристигат с традиционните равносметки и скучни анализи, които рядко казват нещо, което да не се знае отдавна. Закръглилата се навръх Нова година половин дузина лета от членството на България в Европейския съюз не прави изключение – постигнали сме нещо си, усвоили сме еди колко си, но можеше и трябваше повече. Извън политическите спорове за оползотворените от това и от предишното правителства европейски пари гласовете и на управляващи, и на опозиция като че дружно се сливат в познатия рефрен: Дайте да дадем. Трябват повече усилия, повече прецизност, повече хъс…
Шест години след влизането ни в ЕС преобладава усещането, че никой не е съвсем наясно какво точно прави България в ЕС. Освен че се стреми да оползотвори повече европейски фондове, разбира се. Националните ни цели като че ли се изчерпват с основния приоритет – инфраструктурата, обявена като цел номер едно за следващия програмен период (2014-2020 г.). Освен това обаче членството върви ръка за ръка с ползи, които не се дооценяват.
Преди около два месеца пък Европейската комисия посочи пет приоритета, които според нея ще са ключови за развитието на страната. Това са участието на пазара на труда, благоприятната за иновации бизнес среда, развитието на инфраструктурата, ефективността на управлението на ресурсите в икономиката и капацитета на публичната администрация и съдебната система. От тона на правителството се разбра, че то е съгласно с тях. Още от предприсъединителния процес България избягва да влиза в
излишни спорове с Брюксел
nbsp;
Това беше и една от причините промяната в позицията за членството на Македония в ЕС да предизвика изненада у мнозина. Любопитен бе комичният български опит за надуване на мускули пред Холандия заради позицията й против влизането ни в Шенген. През септември външният министър Николай Младенов и финансовият Симеон Дянков се разбунтуваха медийно срещу страната на лалетата и обявиха, че търпението ни към холандците е изчерпано. Усилията на двамата бяха подкрепени от евродепутата Илияна Иванова, която направи проверка на пристанището в Ротердам. Властите в Ротердам не представиха конкретна информация за постигнатите резултати в борбата с контрабандата и нелегалния внос, заяви тя със загриженост и настоя за подобряване на контрола. Е, всеки има право да премери колко точно тежи в Европа.
Привидното българско съгласие с всичко, което идва от Брюксел, обаче невинаги е онова, което изглежда. Рефренът ЕС изисква за прокарване на угодно за властта законодателство не е български патент. За шестте години членство имаше достатъчно примери, които породиха подозрения в умисъл или лобизъм при приемането на определени текстове. През 2011 г. около дебата за шистовия газ еколози предупредиха, че заради грешка в превода на евродиректива дълбоките сондажи са останали без задължителна оценка за въздействие върху околната среда. Казуси при хармонизацията с европейското законодателство имаше и при Закона за достъп до обществената информация, при Закона за електронните съобщения и Закона за защита на личните данни.
Примерите за ползата на България от европейското законодателство, естествено, са много повече. Последният беше с поправката в Закона за лова, с която се премахна минималната квота за отстрел на мечки, внесена преди време от легендарния законотворец Емил Димитров. Присъствието на България в общността има
цивилизоващ ефект
за нея, който понякога не е непосредствено видим. Взетите решения имат по-голяма тежест, защото вече засягат и самия Европейски съюз. Отмяната на поправката Витоша ски едва ли щеше да се случи, ако България не беше част от ЕС и управляващите не се съобразяваха със сигналите, които гражданските протести излъчват към Европа. Опозицията пък свикна да търси съчувствие от европейските институции за своеволията на властта и случая с проблемите в избирателния кодекс е поредният пример. Скандалите Марковска и Гугушева също нямаше да придобият съответната драматичност, ако не ставаше въпрос за Конституционния съд на държава членка. Впрочем въпросът е още открит…
Щеше наистина да е хубаво и патриотично, ако можехме да се обезпокоим като британци или датчани, че отстъпването на част от суверенитета ни ще засегне националните интереси. Фактите обаче доказват, че ЕС всъщност се явява основен гарант за тях. Не защото България e легнала на сърцето на десетките хиляди чиновници, а защото над случващото се в страната има надзор от работещи институции.
Впрочем тъжно, но факт – ако България можеше да аутсорсне контрола върху харченето на бюджета си към Брюксел, щеше несъмнено да пожъне големи ползи. За добро или за зло обаче, ЕС все още се намира далече от структурирана федерация.
Въпреки че ниският стандарт остана, политическите
рискове пред страната намаляха
nbsp;
Кризата, провалът на т.нар. професионална политическа класа и окончателното осъзнаване на мнозинството от българите, че са преминали трайно в категорията на губещи от прехода, доведе до носталгия към твърдата ръка. Помитащата победа на ГЕРБ на последните избори бе добра илюстрация за наличието на такива тежнения. Ако обаче бяхме извън ЕС, имаше вероятност залитанията към квазидиктатурата да не ни се разминат толкова леко. Вместо лидерът на българското правителство да е балканизирана версия на Силвио Берлускони, той можеше да наподобява президента на Беларус Александър Лукашенко например. Възможността за такъв сценарий сега се подценява именно заради гаранциите на членството в ЕС.
По-сериозните отклонения от общоевропейските принципи на демокрацията, каквито се наблюдават в Румъния и Унгария, показват, че дори и по-меките варианти на диктатурата не могат да се развият в съюза.
Дали политическата власт изглежда по европейски? Ако приемем, че Бойко Борисов и Цветан Цветанов са физиономията на управляващите, съмнително е, че отговорът може да е положителен. Въпросът как световните лидери възприемат днес българските висши държавници не е израз на национални комплекси, а е съвсем основателен. За какво могат да си говорят (освен за спорт) в неформална обстановка българският премиер и британският, или германският, или финландският например?
Членството очаквано не успя да
разреши по-дълбоките проблеми
Останаха си и бутафорната политическа система, и заверите, и корупцията в администрацията и в съдебната власт. Впрочем това, че сега те са по-явни и видими, не е гаранция за промяна към по-добро. Защото поредните демонстрации на безнаказаност могат допълнително да хронифицират безразличието и апатията на обществото, а не да го събудят. Ниският стандарт и лошото качество на живот също се запазиха въпреки усвояването на еврофондовете. Населението на България продължава да се топи и окончателното отпадане на ограниченията за работа за българи от началото на 2014 г. вероятно ще задълбочи процеса.
Европейският съюз не успя да промени вътрешната арогантност на българските политици. Илюстрация за това е случаят с продадените дюни край Несебър. Няма еднозначен отговор на въпроса и дали членството в ЕС ни е направило по-способни да работим един с друг. Тази седмица председателят на сдружението на общините алармира, че десетина общини са във фалит заради санкции по проекти на ЕС, при все че вината може да е и споделена с централната администрацията.
Надеждата, че европейските правила ще отсеят познатите компании, абонирани в годините на прехода за усвояване на обществени ресурси, също беше разбита. Европарите не предизвикаха сериозно разместване в улегващите пластове на богатството в България.
Друга развенчана илюзия е, че при ясните европейски правила ролята на политиците в стопанския живот на страната ще се ограничи до мениджъри на публичния ресурс. Напротив – дори когато уж само трябваше да изпълняват на пръв поглед административни функции по европейските проекти, значението на управниците нарасна.
nbsp;
nbsp;
От седмицата:
Георги Готев, заместник-главен редактор на EurActiv.com, в статия, публикувана във в. Дума:
Чужди дипломати често ме търсят, за да ми обясняват позициите на своята страна. Всеки път преди срещите на върха посланиците на Великобритания, Франция, Унгария, Словакия и други искат да си общуваме, за да стане ясно на общественото мнение за какво се борят. Напълнях от обеди с посланици. Единственият посланик, който се грижи за талията ми, е българският. Това, че аз не знам за какво се бори България в ЕС, не е страшно. Но защо Ван Ромпой, който уговаря бюджета за 2014-2020 г., също не знае?
