Мъдрите хора отдавна са казали, че младостта не е порок. В България днес е точно обратното. Младите българи по презумпция са виновни за всичко. Сочат ги с пръст, че са неопитни, зле образовани, дори че са се родили тук. Особено виновни са, защото не работят. Въпреки че те искат да го правят. С годините безработицата се превърна в проблем ‘b91 за младежите. По данни на Националния статистически институт 25% от тях не работят, а според Евростат броят им дори надхвърля 30%, с което заемаме четвърто място сред неудачниците в Европейския съюз. Хората на възраст до 25 години се реализират професионално в сектори с ниска квалификация като търговия, услуги, строителство и охранителна дейност, въпреки че голяма част от тях имат дипломи за висше образование.
В анализ експертите от Българската стопанска камара казват, че това е структурен проблем на пазара на труда, а не моментна ситуация, предизвикана от икономическата криза. Той не е от вчера и не се корени в международната конюнктура, а е пряка последица от недалновидната държавна политика в тази сфера. Наистина е трудно да бъде открита последователност по отношение на младежката безработица. Шумно рекламирани мерки като финансирания по оперативната програма Развитие на човешките ресурси проект за наемане на младежи с висше образование в държавната администрация са крайно неефективни в дългосрочен план. И предизвикват болезнено познатото усещане за безсмислено похарчени пари само заради усвояването на евросредствата.
Този тип проекти трябва да създават условия за трупане на трудов опит и стаж, така че младежите да се реализират професионално. Практиката обаче показва, че след първоначалния старт огромната част от тях остават трайно безработни. Значи програмите не водят доникъде, въпреки че първата от тях тръгна още през далечната 2002 година. Изводът е, че явно никой не анализира актуалната ситуация с младежката безработица, опитите, грешките и резултатите от прилаганите схеми.
Държавната политика в тази така важна сфера трябва да съдържа поредица от мерки, подмерки, съгласувани действия, междуведомственост, отчетност и контрол. Необходимо е някой да носи и отговорност, но това така и не се случва. Правителството всяка година обявява приоритети, министерствата на труда и социалната политика, на образованието и на икономиката отчитат успешно усвоени евросредства, синдикални и работодателски организации пишат пространни анализи… Разбира се, главно по проекти с европейско финансиране. А реално резултатът е нулев.
Накрая излиза, че спасяването на давещия се е грижа на самия давещ се. Само че в случая от удавниците ще се чака да спасяват целия кораб. Затова те с право не се интересуват кой е капитанът, дали последен ще напусне кораба или ще продължава да стои начело дори и само за още един мандат. Натикани от държавата в ситуация на обреченост, младите хора отговарят със съответните крайни действия. Повечето емигрират, останалите се примиряват и бавно деградират. Страната ни уверено върви към демографски колапс, а интелектуалният потенциал на нацията вече е на екзистенц-минимума.
Младите напускат България главно защото не могат да се реализират в нея. Те излизат от училищата и университетите, но се оказва, че трудовият пазар не ги иска. Техните трудови и социални права често се нарушават, те работят без трудови договори или с контракти за осигуряване върху минималния праг. Същевременно същите младежи се реализират чудесно в чужбина и са желани кадри заради образованието, уменията и личностните си качества. Неведнъж от социалното и образователното министерство ни обещаваха, че ще координират учебните планове на университетите с потребностите на бизнеса. Университетските специалности отдавна трябваше да са с осъвременено съдържание, а излизащите кадри – да покриват нуждите на икономиката ни.
Трудовото ни законодателство остана твърде тромаво и неефективно. България е на последно място в ЕС по брой срочни трудови договори и контракти с непълно работно време Те само пречат за постоянното ангажиране на специфични ниши от пазара на труда като младежите, майките, и възрастните хора. Не е ясно още колко време ще се бави и законът за професионалното ориентиране, чийто проект нееднократно бе подготвян. Същата нерадостна съдба има и правната регламентация на стажовете.
Неотдавна Европейската комисия прие пакет от мерки за преодоляване на високите нива на младежка безработица и препоръча на страните от ЕС да въведат програми за гарантиране на работни места и обучение за хората на възраст под 25 години. Чрез тях на младите се осигуряват предложения за работа, продължаващо образование или четиримесечен стаж, след като завършат образованието или бъдат уволнени. Във Финландия и Австрия програмите вече работят. За тях плащат данъкоплатците, но те ще струват много по-малко, отколкото ако младежите живеят на социални помощи. Според Еврокомисията важно е да се помогне на младите хора днес, а не да се чака икономиките да се възстановят. Колкото по-дълго те са без работа и стаж, толкова по-голям е рискът да останат задълго извън пазара на труда. На фона на евродирективите мерките на българската държава са, меко казано, безразборни. Да припомним, че бившият български премиер Симеон Сакскобургготски бе препоръчал на безработните младежи да четат книги и да спортуват. А колегата му от епохата на европейското развитие на България – Бойко Борисов, директно прати недоволните висшисти да пасат овце на полето.
Така наречената проактивна политика спрямо младежката заетост през последното десетилетие прогони стотици хиляди българи в чужбина и е на път да прочисти страната от екзистенц-минимума сиво вещество, необходим на политиците, за да оправдават съществуването си. Двата изхода от кризата засега продължават да са Терминал 1 и Терминал 2 на летище София. Младостта може да се еманципира от насила наложената й порочност, но големият въпрос е – готово ли е обществото да приеме мисълта за младостта като порок?
Светлин Стефанов
