В големия шум около това, което направиха на Ахмед Доган (опит за убийство, инсценировка, последно предупреждение или нещо друго), и това, което Доган направи (с всички уговорки – той все пак е един от малкото български политици, които се оттеглиха що-годе нормално от най-високата партийна позиция), почти не се чу какво каза Доган в последния си доклад като партиен лидер. А той каза няколко важни неща, които малцина са казвали у нас, поне по този ясен и категоричен начин. Което оставя известни съмнения, че цялата дандания е била отчасти предизвикана именно от намерението да се предотврати нормален, разумен обществен дебат относно основните послания в политическото завещание на ръководителя на ДПС.
Оставям настрана витиеватия и в отделни моменти трудно разбираем дори за начетени хора стил на изразяване на Доган. Няма да коментирам и дали подобно философско-политическо изложение по проблемите на съвременния глобализиран свят се свързва логически с конкретните политически задачи на една отделна партия, при това в малка страна. Но бихме направили грешка, ако подценим сериозността на проблемите, поставени от доскорошния лидер на ДПС.
Тук нещата не опират до отношението към него лично или към неговата партия, а до безпристрастната диагностика на опасните болести на нашето общество и на средата, в която съществуваме. Не ме учудва реакцията на малокалибрените български политици, които, подобно на оръжието, насочено към главата на Доган, могат да произвеждат само шум и малко пушек.
Но ми е трудно да разбера хора с доказана класа в българската политика, които поради лично пристрастие не желаят да положат усилие дебатът да бъде издигнат над нивото на
текущите партийни боричкания
nbsp;
Най-общо казано, в доклада на Ахмед Доган се поставят три кръга проблеми от три различни нива. Условно можем да ги наречем национално, регионално и европейско. Както конкретната формулировка на проблемите, така и идеите за тяхното решаване могат да бъдат дискутирани и оспорвани, но трудно може да се отрече тяхната значимост. Дори да приемем, че включването им в доклада е стремеж за отстояване на някакви партийни или групови интереси, това съвсем не означава, че тези проблеми не трябва да бъдат обсъдени с оглед публичния интерес и дългосрочната перспектива на България. Още повече че проблемите и възможните действия на българската държава за тяхното решаване са свързани помежду си.
Тъй като не съм специалист по проблемите на малцинствата, ще оставя настрана темата за европейските малцинства, което съвсем не означава, че я подценявам. Напротив, убеден съм, че едно от основните предизвикателства пред бъдещето на Европейския съюз е преразглеждането на редица постулати, произтичащи от модела на класическата национална държава, в т.ч. и за отношенията между мнозинства и малцинства в едно общо пространство, не само допускащо, а и стимулиращо движението на хора и идеи.
Първата по ред, а според мен и по значимост теза е формулираната необходимост от
възстановяване на демокрацията
в България. А когато нещо трябва да се възстановява, значи то е увредено, и то сериозно. Твърдението на Доган може да изглежда тривиално на фона на изобилните през последните години жалби по българската демокрация, независимо от нейната незрялост и детските й болести. Има обаче нещо, над което непременно трябва да се замислим, ако като общество искаме да вървим напред, а не да вегетираме.
Една от най-опасните заплахи за бъдещето на България е лекотата, с която превърнахме името на демокрацията в мръсна дума и стоварихме върху нейните принципи и механизми отговорността за безчинствата на конкретни негодници. У нас се наблюдава не само пълзяща ерозия на демокрацията и подмяна на демократични с недемократични практики, но и нещо по-опасно – постепенно привикване към този процес, възприемането му като неизбежно зло, срещу което не можем да се борим.
В този дух са разпространените мнения, че преходът е свършил, че тези, които спечелиха от него, са вече недосегаеми от гледна точка на натрупаните пари и власт, и т.н. Следователно всички останали сме обречени да слугуваме, а общественото устройство – да бъде завинаги запечатано в безвремието на една фасадна, лицемерна псевдодемокрация за пред чужденците, за да ни подхвърлят по някое и друго евро.
Не отричам, че може да има множество обвинения срещу Ахмед Доган за неговия личен принос към този процес, както и съмнения дали неговата самокритична изповед в това отношение е искрена. Но няма спор, че този процес протича пред очите ни и с по-голямото или по-малко (без)участие на всеки от нас. Дошло е време разделно – всеки трябва да избере мястото си от едната или от другата страна на барикадата на демокрацията, независимо от мащаба на греховете си към нея. По-нататък, когато бъдат възстановени сравнително нормалните демократични порядки, писаните и неписаните канони на съвременната демократична политическа практика, ще дойде времето да се извърши следващата процедура на демократичното чистилище и да се даде
път на нови поколения
които са израсли в условия на преход към демокрация и поради това са я възприели в кръвта си.
Такъв вододел има и именно наличието на подобно разделение почти четвърт век след началото на демократичните промени у нас би трябвало да бъде повод за голяма обществена тревога. Голямата разлика между днешното управление и всички останали през последните двадесетина години е именно в отношението към демократичните ценности, норми и практики. Предишните управления са правили големи грешки, някои от тях имат дори смъртни грехове. Но никое от тях не си е позволявало такова арогантно наплевателско отношение към елементарните правила на демокрацията. Затова е толкова голям провалът на днешното управление – неразбирането, че демокрацията е най-ефективната система за управление, води до грешки, и то системни. Неразбирането и незачитането на каноните на демократичното публично управление в началото на XXI век, опитите държавата да се управлява като феодално княжество от Средновековието – тук са първопричините на батака, в който попаднахме.
Днешните властници не възприемат елементарната истина, че са получили временен мандат да служат на обществото, те са си повярвали, че са ни поробили завинаги. Което личи не само от брътвежите за още не знам колко си мандати на ГЕРБ, а и от поразителната лекота, с която се приемат решения, въздействащи върху съдбите на милиони хора за години напред.
Разбира се, възстановяването на демокрацията не е самоцелно, то трябва да доведе до тази стратегия за изход от кризата и ускорено развитие на страната, за която говори Доган в доклада си. Такава разумна, интелигентна, разработена на
диалогична основа стратегия
nbsp;
е отчаяно необходима на страната. Друг е въпросът, че приоритетите, които се предлагат в доклада Доган,не са единствено възможните, още по-малко достатъчни. Да не говорим за типичната грешка една партия да твърди, че предлага цялостна национална стратегия, вместо да поеме ангажимента добросъвестно и конструктивно да участва с една от възможните гледни точки.
Вторият ключов въпрос, който бих искал да разгледам, е свързан с връзката между вътрешните партийно-политически проблеми и външната политика на страната. Разбира се, Доган има съвсем конкретни, прагматични притеснения, когато говори за неявните и непрозрачни договорки на Борисов и Ердоган, вероятно насочени към ограничаване на външната подкрепа за ДПС. Но това не отменя големия въпрос – дали и доколко е допустимо външната политика на страната да бъде използвана за решаване на повече или по-малко преходни вътрешнополитически, партийно обвързани ситуации. А също – каква е цената на една такава външна помощ, какви ангажименти се поемат за нейното получаване? Отношенията на България с Турция, Русия, Германия или САЩ не бива да бъдат приватизирани от отделни личности или партии. Те трябва да бъдат доминирани от трайните български национални интереси, стига такива да бъдат осмислени, формулирани и превърнати в последователна политика. Търсенето на външни
съюзници срещу вътрешни противници
nbsp;
наистина се е случвало много пъти в българската история – тук Доган е прав. Но стратегията за ускорено развитие и нейната реализация може да бъде успешна само ако е продукт на вътрешен диалог и консолидация, а не ако бъде наложена отвън като знак за превъзходството на един или друг вътрешнополитически играч.
Нелепо е конкуренцията между българските политически партии да се превръща в буквална проекция на съперничеството между ЕНП, ПЕС и АЛДЕ на европейската сцена. Точно обратното, поведението на българските представители в европейските политически фамилии трябва да бъде функция на ясното разделяне на два типа въпроси – такива, по които е допустимо, и такива, по които е напълно неприемливо да има изнасяне на вътрешните противоречия на международната арена.
С всички критики и резерви към личността на Доган трябва да се признае едно – отивайки си, той артикулира проблеми, които повечето от българските политици старателно заобикалят и замазват.
