Стефан Воденичаров, който стана министър на образованието с гласовете на 111 депутати, доскоро беше ухажван от БСП заради събирането на подписи за референдума за АЕЦ Белене. Сега на него му се падна честта да измие срама на управляващите за състоянието на науката в оставащите до края на мандата броени месеци. Дали това наистина е знак, че ГЕРБ са готови да си стиснат ръцете със столетницата, за да участват и в следващата власт, каквито твърдения се лансират напоследък?
На първо място, изобщо не е сигурно, че Воденичаров е човек на социалистите, за какъвто някои побързаха да го обявят. Причината е повече от прозаична – от показаното от него досега изглежда, че каузата му не е партийна, а енергийна. И едва ли тъкмо приближаването му до левицата около АЕЦ Белене можеше да го накара да отклони офертата на премиера за заемане на овакантения пост в Министерството на образованието. За него това беше второто председателстване на инициативен комитет за референдум през последните десет години. Когато през 2002 г. ВМРО и Гергьовден организираха подписка срещу затварянето на 3-и и 4-и блок на АЕЦ Козлодуй, академикът пак оглавяваше комитета. Поради липса на закон, който да регламентира допитванията, тогава не беше насрочен референдум въпреки събраните около 518 хил. подписа.
Гласуването на БСП и ДПС против кандидатурата на Воденичаров може да се обясни единствено с това, че не желаят да се свързват по никакъв начин с управлението. Докато властта декларираше твърдото си намерение да го избере, от левицата изглеждаха учудени, че той въобще се е съгласил да поеме поста. Като министър на академик Воденичаров му е зададена рамката на действие и поведение. В тази сфера на него политически нищо не му е дадено да направи, каза съболезнователно депутатът от Коалиция за България Георги Божинов. Лидерът на ДПС Лютви Местан коментира, че авторитетът на Воденичаров ще се впише в провалената политика на правителството: …И магьосник да е той, няма как да се справи с откритите проблеми. Финансовата рамка на БАН за тази година е 59 млн. лв. – с 35 млн. лв. по-малко, отколкото се заделяше от правителството на Сергей Станишев, посочи лидерът на ДПС. Той подчерта и че с отстраняването на Сергей Игнатов не се решава проблемът за политическата отговорност за проблемите на науката.
В тона на опозицията към Воденичаров личеше уважението. Същевременно преобладаваха нотките на съжаление, сякаш академикът е подведен като малко дете. Алиосман Имамов от ДПС го предупреди, че скоро ще осъзнае разликата между наука и политика и че това не е особено приятно. Много скоро ще разберете, че образователната система не е академия или институт и от вас ще се иска да изпълнявате политически задачи, ще се наложи да правите неща, които противоречат на вашата научна работа, обърна се той към него.
Отношението на БСП и ДПС към Воденичаров е особено интересно заради заявката им, че след изборите биха подкрепили надпартийно и експертно правителство. Дори и когато обосноваваха, че ще гласуват против, двете партии се отнасяха към него като към свой човек. Та нали академикът е типичният експерт – минен инженер, със стотици научни публикации, с дълъг стаж в Института по металознание на БАН, който впоследствие оглавява. Той е архетипът на идеалния министър или дори на министър-председателя в един евентуален бъдещ национално отговорен кабинет на двете партии.
Може би те не желаеха да повярват, че Борисов ги е изпреварил и е избрал същия човек, който и те биха избрали. И не можеха да разберат срещу какво той се е съгласил да се омърси с ГЕРБ, при това за оставащото съвсем кратко време. А управляващите се спряха на него и за шеф на БАН, и за министър на образованието именно заради консенсусните му качества. Същата причина, поради която той беше предпочетен да стане шеф на инициативния комитет за ядреното допитване на БСП.
Какво е в състояние да накара един експерт да влезе в държавното управление? Повечето парили? Едва ли Воденичаров, който се радва на приличен стандарт и като председател на БАН, би се съгласил да поеме несъразмерно по-голямата отговорност заради малко повече левчета. Освен това законодателят се е погрижил академиците като него да не мизерстват – те получават пожизнено по една депутатска заплата, ако останат без работа или се пенсионират. Дали не го блазни влизането в политиката? И това не е, защото само много объркан човек би си помислил, че ще прави кариера като стане министър пет месеца преди края на мандата. Силните реформаторски амбиции? Не изглежда много вероятно Воденичаров да си прави илюзии, че ще може да постигне нещо сериозно за месеците, с които разполага.
Обяснението по-скоро трябва да се търси в признанието. Всеки експерт се ласкае, когато го повикат от някоя партия и му обяснят колко е способен, кадърен и му погъделичкат самолюбието. И много често се самозаблуждават, че е възможно министерство да се управлява надпартийно. За съжаление мнозина специалисти дори са готови заради едната добра дума (да не говорим за възможностите за слава и облагодетелстване) да служат и като параван в ресорите, за чиито шефове са ги назначили. Стефан Воденичаров може и да не е от тях. И все пак добре е пак да се замислим за същността на експертните назначения. Още повече че споменът за правителството на Беров е сравнително пресен.
Иначе пред журналистите в парламента Воденичаров беше категоричен, че смята да се върне в БАН преди изтичането на срока от четири месеца, след който уставът на академията предвижда прекратяване на мандата му. Това означава, че някой от неговите заместници в образователното министерство вероятно ще го замени в последния месец преди изборите.
Така е при експертите – те обикновено се връщат на старата си работа дори и да се провалят политически. Дано времето, в което бяха удобно прикритие за разграбването, да е приключило. Дано, дано, ама надали.
