Проф. Георги Каприев е един от големите български и европейски специалисти по средновековна християнска философия. Роден е в Бургас през 1960 година. Завършва философия в СУ Св. Климент Охридски, специализира в Кьолн и Париж. Той е президент на комисията Византийска философия към Международното общество за изследване на средновековната философия и е съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия. Преподавател и гост-лектор е в университетите в Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Карлсруе, Кьолн, Лече, Мюнстер, Хановер, Цюрих и други.
nbsp;
Проф. Каприев, как гледате на протестите, които обхванаха страната? Това, което се случва, израз на хроничната неудовлетвореност на българина от властта ли е, или белег за повишаване на гражданската култура?
– Мисля, че не е нито едното, нито другото. Нашата култура е такава, че българинът скача много рядко и трудно надига глас в публичното пространство. Най-лесният начин да го изкарате на улицата е да бръкнете дълбоко в джоба му. Великотърпелив човек е той, но в случая стана така, че изнемогна. Ако се върнете назад в последните 20-ина години, ще видите, че на улицата се излиза масово, когато хората се виждат във финансова невъзможност и не могат да гледат семейството си. Това не е хроничен бунт срещу властта, българинът по принцип е доста лоялен към нея. Не е и проява на гражданско съзнание. Сред протестиращите има и от едната, и от другата групи, за които говорите, но не мисля, че това е основното в случая.
Какво следва, след като новият патриарх бъде избран? Ще успее ли българската православна църква да излезе от моралната криза и кризата на легитимност?
– В масовото съзнание църквата продължава да се отъждествява със синода и митрополитите. А освен епископите, свещениците, монасите там има и миряни. Не мисля, че има морална криза, но да, има проблем с легитимността, мислена буквално: с легитимацията.
По отношение на връзката на митрополитите с Държавна сигурност имам особено мнение. Просто защото не това е големият църковен проблем. През 70-те години патриарх Максим отказва на Тодор Живков духовниците да оглавят Отечествения фронт по места. Мислите ли, че е можело в една тоталитарна държава църквата да се държи под контрол по друг начин, освен чрез Държавна сигурност? Това е била единствената възможност, защото тези хора не членуват никъде другаде, даже войници не ходят. Тревожно е, ако наистина си бил активен доносник, ако си донасял за своите ближни, ако си издавал тайни, не дай си, Боже, тайната на изповедта.
Аз обаче винаги апелирам да се четат досиетата. Сигурно има и такива, които са били унищожени, но затова пък са запазени други масиви от архива на ДС. Никак не съм склонен да слагам в един кюп всички с досиета, особено пък в църквата. И пак казвам – не е това основната тема. Основният проблем на църквата е, че тя не успява да стане социален авторитет. Когато след 1989 г. към нея имаше едно обръщане с гладни очи от хората, които търсеха духовна и морална опора, тя не намери ресурс да откликне. Отчасти поради липсата на опит, защото тя преди това никога не е била самостоятелна. И изведнъж се видя свободна да бъде църква и не успя да се справи с това. Може би човешкият фактор също е изиграл своята роля. Въпреки това и в София, и в провинцията има прекрасни свещеници с авторитет в своята енория и хора, които наистина живеят християнски живот.
Тоест, според вас, липсата на картонче или досие не трябва да е най-същественият критерий при избора?
– Точно така. Този шум се създава главно от хора, които не са от църквата или пък са църковни люде, които навярно гонят някакъв личен, кариерен или друг тип интерес. Защото след 23 години вече ги няма тези зависимости, които се привиждат на някои. Друг е въпросът, ако тогава зависимостта е довела до нарушаване на канонично правило.
А и ако погледнем казуса с митрополит Неофит, това е досие, от което никой не бива да се срамува. Той е кандисал да им подпише, но то е пълно с оплаквания от неговия офицер, че Неофит не изпълнява задачите и не иска да сътрудничи. Съвсем различни са досиетата на някои други владици.
Проблемът е в това, което митрополитите вършат в момента. Галактион е човек, за чиито безобразия могат да се изпишат томове, той е правил почти всичко, което е нецърковно. И въпреки това решиха да изберат като кандидат тъкмо него. Ето това вече е сериозна криза, а не сенките от миналото, които се разхождат наляво-надясно. Днес в синода текат разрушителни тенденции. И утвърждаването на Галактион като кандидат е изключително ясен сигнал за това.
БПЦ дълго време беше обвинявана, че е твърде затворена и изолирана от обществото. До каква степен тя трябва да се съобразява с очакванията на хората? Трябва ли митрополитите да станат повече политици?
– Не. Сигурно помните, че след падането на комунизма една голяма група свещеници бяха станали депутати. Това вече не е така и е правилно да не е така. Работата на църковника не е да се включва в оперативния политически живот. Основното е да бъде духовен критерий и коректив на социалното. И да има авторитетен глас, който обаче трябва да се заслужи. За да може да го използва, когато има социално безобразие и неправда.
Българската църква ли е най-изолирана от обществото си?
– Боя се, че да. Не твърдя, че имам перфектен поглед върху цялото православие, но от това, което мога да проследя и което знам от опит, отговорът на този въпрос е положителен. Дори Цариград, при цялата сложност на ситуацията, в която се намира, изпълнява по-мощна социална програма от БПЦ.
Как ще коментирате искането на организацията на българските евреи – Шалом – страната ни да признае отговорността си за депортирането на евреите от Македония?
– Казвал съм вече, че го приемам като призив: че е крайно време българската държава да извади документите за този период и да покаже фактите. Познавайки като историк методите на работа на Третия райх и по-специално расовата му програма, мога да твърдя, че онова, което една държава е можела да направи в масов мащаб за своите еврейски граждани, е зависело най-напред от това дали те изобщо са били нейни граждани. Спасените 48 хил. евреи са имали българско гражданство – държавата е намерила ресурс да се опъне на мощната германска машина. Гестаповският пълномощник у нас пише в една шифрована телеграма, че българите са глупави и не разбират еврейската опасност. Тази глупост е валидна до днес и е повод за гордост.
Окупираните земи са обещани на България за след победата, но официално те не са нейни. Нашите войски са били окупационни – наричали са се окупационен корпус, а никой не окупира собствена територия. Депортираните евреи от Македония не са имали българско гражданство. Мисля, че жертвите трябва да се пишат в сметката на Третия райх. Мисля още, че германската държава, поемайки моралната и финансовата отговорност за геноцида, е поела отговорност и за тези ешелони. Не забравяйте също, че моралната отговорност си има и съвсем конкретни финансови проекции.
В същото време трябва да го кажем – българският корпус в тези окупирани земи се е държал по един доста безотговорен начин. И ние трябва да видим това документирано – то е в архивите и ще излезе. Там има чудовищни неща – безобразни кражби, отнемане на имущество по бандитски начин. Някои са имали отвратително отношение към онова население. Нека да се види кои са участвали и какви са ги вършели.
Тоест обръщаме внимание на части от историята си чак след като те са били използвани срещу нас от други държави?
– Не говоря конкретно за начина, по който Македония използва фактите. И в Израел са се чували такива гласове, при това не от вчера. Същевременно настояването България без дебат и анализ да каже Да, виновни сме ми се струва историческо нефелно. Позитивното е, че е крайно време да заговорим за това, което се е случило, но, за Бога, с документи – не сантиментално. Не как македонското население е плакало, когато наши артисти и писатели са ходили там по време на войната. Това е напълно възможно, разказвано ми е от очевидци. Но нека да си кажем и за действията на корпуса ни там. А те, меко казано, не са били никак елегантни. Не всички обаче са се държали укоримо, виновните си имат имена.
Около скандала с фонд Научни изследвания не чухме за нито един проект, свързан с философия. Какво е мястото на философията в българската наука днес?
– Рамката на фонда е сбъркана. Единственото от петте направления на фонда, по които могат да кандидатстват хуманитарните специалности, е Културно и историческо наследство. Това означава, че изследванията от нашата област не са интересни за фонда. Но е вярно и друго, конкретно за моята специалност – философията няма авторитет. Сред последните няколко български правителства цари дълбока убеденост, че хуманитарното образование е излишно.
Няма ли подобна тенденция в целия свят?
– Има, но не с тази интензивност… Но ние също сме си виновни за положението на философията. По комунистическо време при нас имаше много случайни хора, които продължават да са тук, не са се изпарили във въздуха. Идеологическите дисциплини в миналото, които бяха задължителни за всички, предполагаха един по-голям преподавателски състав, който след промените остана ненужен и оттам тръгнаха едни дарвинистки процеси… Голяма част от моите колеги просто се изложиха… Така че не са само политически причините за падането на авторитета на философията.
Друг проблем е, че много от талантливите ми колеги не са интересни за медиите, защото се ангажират само с пряката си специалност. Пример за това е брилянтният проф. Иван С. Стефанов, вече покойник, който беше гениалният изследовател в нашите среди. Да сте чували някоя медия да се е сетила за него? А когато се направи предложение пред общината да кръстят на негово име улица, дори не ни удостоиха с отговор.
Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и Кристо странят от България. Според вас таят ли те обида към родината си?
– Тримата са много различни случаи. Кристо е радикален с отхвърлянето на спомените за българското, Цветан Тодоров – съвсем не, а Юлия Кръстева е някъде по средата. По света има сериозен брой добре реализирани българи, които не щат да се завръщат и не щат дори и да си спомнят, че са българи. Мнозина от тях не могат дори и да говорят български добре и Юлия Кръстева е само един пример за това. Но при хора като Кристо има една много тежка лична обида – той не беше допуснат до погребението на близките си, когато поиска да се върне. При такива хора има демонизиране на България ангро.
Политика на българската държава трябва да е опитът за интегриране на подобни българи – не да ги върне, защото те няма да се върнат. Но като гърците, италианците, поляците, руснаците трето и четвърто поколение да представляват страната ни, да лобират за нея, да бъдат нейното лице. Не са един или двама успелите сънародници в чужбина, особено ако са второ или трето поколение, които се опитват да скрият дълбоко своите корени. Причината е, че не желаят да бъдат идентифицирани с утвърдилия се негативен образ на страната ни.
