В съдбоносния сблъсък между отвратените и отвратителните политическата класа на прехода като че ли спечели – поне временно – преимущество пред излезлия на улицата народ. След първоначалния уплах партийните централи се поокопитиха и започнаха надпревара в реверанси и обещания към протестиращите. Предизборните програми са отворени за почти всички искания, вероятно повечето партии ще предложат граждански квоти като примамка за отделни личности и групи от протестите. Гущерът е готов да къса опашката си до кръста – всеки ден някой от някого се разграничава и отрича, дори необяснимата любов между Яне и Марешки изчезна яко дим.
Под сладникавата глазура от фалшиво разкаяние и показна готовност да бъдат чути справедливите искания на гражданите обаче кипи трескава дейност с една много ясно осъзната цел – да не бъде допусната реална намеса на протестиращите в правилата за предстоящото ново раздаване на баницата на властта. Видя се, че политиците са готови да обещават всякакви социални придобивки, но когато стана дума за поне минимални неотложни промени в Изборния кодекс (който най-после нагодиха в свой общ интерес), застанаха като Раймонда Диен на релсите срещу идващия влак.
Стремежът на партийните централи, по който очевидно е налице разбирателство и синхрон, е да не бъде позволено гражданската енергия от улицата да се прелее в концентриран
електорален вот срещу системата
nbsp;
Заплахата е идентифицирана точно – ако в българския парламент се появи партия с ясна позиция, популярност и антиконформизъм, характерни за гръцката Сириза на Ципрас или италианската Пет звезди на Пепе Грило, старата партийна котерия ще бъде пометена много бързо.
За целта се прилага добре усвоен арсенал от средства – протакане, ласкателства, манипулации, откровени лъжи, всяване на раздори, инфилтриране на доверени хора, които да насочат исканията в руслото на изгодните за отделните партии послания, компромати и интриги, заплахи и дори физически посегателства. Машината за задържане на властта работи на пълни обороти. Умишлено на протестиращите се пробутват крайни и несъстоятелни искания, помпа се тотално
отрицание на политическата организираност
nbsp;
въобще, защото само чрез довеждането до абсурд на критиката към партиите могат да бъдат спасени останките от подкрепа към днешните партии с всичките им клиентелистки и криминални мутации. Странно и дори перверзно е, че българските партийни централи, които отдавна функционират като търговски дружества (ЕООД или АД според спецификата), занимават се предимно с лобизъм и си раздават огромни държавни субсидии, обвиняват протестиращите, че са платени.
nbsp;
Трябва да признаем, че въпреки грохота на уличния протест и бързата радикализация, сериозният анализ не води до оптимистични (за привържениците на истинската промяна) изводи. На фона на обиграните партийни екипи протестиращите граждани изглеждат наивни, хаотични и на моменти дори обречени. Създава се впечатление, че гражданският колос се клати и като че ли скоро ще падне заветният хълм на поредния измъчен български порив към свобода и справедливост.
Кои са аргументите в полза на тази нерадостна прогноза?
Първо, запазено бе изборното законодателство и изборната администрация в досегашния им вид, изгоден за системните и преди всичко за представените в сегашния парламент партии, тъй като им предоставя съществени, определено нечестни, а вероятно и противоконституционни предимства. Бариерите са много високи за всяка нова партия и на практика непреодолими за гражданските формации и инициативни комитети. Освен това законодателството и назначената от политиците съдебна власт могат без проблем да отхвърлят или забавят регистрационните процедури за всеки неудобен конкурент. По този начин организираното участие на протестиращите граждани в изборите по нов, самостоятелен начин се отлага за по-добри времена. Партиите вече предвкусват ситуацията, когато народът отново ще бъде поставен пред дилемата да избира някакво по-малко зло или въобще да не избира.
Разбира се, остава хипотезата гражданската енергия да се качи на някоя подходяща ракета-носител, т.е. малка, некомпрометирана, т.е. неучаствала във властта или извънпарламентарна партия, която би могла да предложи радикално решение – не граждански квоти в партийни листи, а предоставяне на
гражданите сами да съставят листите
Това е добро, перспективно решение и много вероятно ще се намерят достатъчно умни хора да го формулират. Но и тук ще възникнат неизбежни проблеми. Пропагандната машина на системата ще се стовари веднага върху дръзналите да я провокират, ще завалят компромати, а може би и по-неприятни неща. Освен това обществената атмосфера е пропита с недоверие и подозрителност, които вероятно ще бъдат стимулирани до крайност.
nbsp;
Нещо повече, протестиращите са твърде разнородни и е практически невъзможно толкова бързо и безпроблемно да се обединят около една-единствена политическа платформа. Минималистичната версия на този вариант е една или две нови малки партии да вкарат в парламента 20-30 представители на протестиращите, което все пак ще е пробив в системата.
Тук обаче се натъкваме на следващата, втора съществена пречка.
Времето за предизборна организация и подготовка е изключително кратко. В цайтнот са дори и отлично смазаните партийни машини, а какво да говорим за хора, които в голямата си част нямат опит и общностна спойка. Каквото има да се случва, трябва да се случи в следващите две седмици. Старите партии смятат, че това обстоятелство работи за тях, затова отначало създадоха видимост, че ще обсъждат сериозно редица искания на протестиращите, протакаха, а накрая бързо хлопнаха мандалото. След което видимо въздъхнаха с облекчение, измъкнаха се по терлици, свалиха от себе си всяка отговорност и пренасочиха протестиращите към единствената действаща представителна национална институция. Ако има сходна мисъл, която витае из основните партийни централи, тя вероятно е:
Отново ги баламосахме!
Но точно тази увереност в безотказното действие на стария, изпитан арсенал на завладяване и пазене на властта ще изиграе лоша шега на елитите на прехода. Те очевидно не са в състояние да проумеят, че факторите, които доскоро им даваха решаващо преимущество, вече започват да работят срещу тях.
Няма по-типичен пример от променящата се роля на парите в българската политика. До вчера парите бяха най-важни, защото с тях можеше всичко да се купи – избиратели, изборни комисии, медии, журналисти, дипломи за бъдещи управленски звезди и какво ли не още. Можем да бъдем сигурни, че колкото повече пари вложи една партия в предстоящата кампания, толкова по-сигурно ще бъде нейното фиаско.
Защото мнозинството от хората видяха в пълния им размер циничния модел на прехода – плащаме с парите, откраднати от нас, за да избираме все по-големи и по-противни крадци. Същото важи и за най-комерсиалните медии, които досега бяха жадувана и скъпоплатена стока за политиците (и които се продаваха подобаващо). Както виждаме от преките репортажи, гражданите вече скандират срещу конкретни телевизии и неслучайно наблюдаваме такива удивителни лупинги в желанието за оцеляване.
Дори организационният капацитет, който изглежда безспорно предимство за големите партии, не е толкова еднозначен фактор. В минали години подреждането на листите, т.е. постигането на крехък баланс между интересите на различните региони, съсловия и партийни лобита, отнемаше поне половин година. Сега трябва да се случи за дни, включително и за сметка на формалните уставни процедури. В резултат на това ще има малцина доволни и мнозина недоволни, което ще създаде допълнителни тенденции на разпад в и без това дегениращите партийни организми.
Накрая, съвсем не е сигурно какъв тип вот ще наблюдаваме на 12 май. Партийните централи разчитат, че енергията на протеста ще се разпилее и така няма да намали съществено тежестта на отънелите твърди партийни електорати. Но съвсем не е сигурно дали точно така ще реагират недоволните граждани на очевидните опити на политиците да ги излъжат за пореден път. По-вероятно е да се наблюдава масиран, макар и хаотичен наказателен вот с труднопредвидими засега последици.
Но, нека за момент допуснем хипотезата
политическата класа да се възпроизведе
nbsp;
и в следващия парламент. Още отсега е ясно, че се готви някакъв псевдопрограмен кабинет, който да сложи смокиново листо пред срамотиите на партиите и да им спечели малко време лошите спомени да избледнеят. Да се разчита, че след изборите народът ще се разотиде и ще чака февруари 2017 г., за да излезе отново на улицата, е глупаво и наивно. Ако прибавим и крайно сложната социално-икономическа обстановка, в която ще бъде невъзможно да се управлява без високо обществено доверие в аванс, най-вероятно може да се предвиди кратък живот на следващото, 42-ро Народно събрание и задълбочаване на процесите на граждански процес и самоорганизация. Българските елити на прехода още не разбират, че времето вече не работи за тях, а против тях. Хитрите грабливи свраки на прехода водят с едно на нула, но краят на мача е далеч.
Нарушеният обществен договор е набучен на копието на народното недоволство и неминуемо ще бъде поднесен на злоупотребилите с власт по начина, по който го е сторил Иван Асен II с Теодор Комнин. Сергей Станишев каза преди време, че ако правителството на ГЕРБ не си отиде с добро, ще си отиде по друг начин. Това обаче е посланието на мнозинството от българите не само към ГЕРБ, а към всички партии и политици на прехода. От тях зависи дали ще направят правилния избор за доброто на обществото, но преди всичко за тяхно добро.
Александър Маринов
