Вестник БАНКЕРЪ се роди в годините на пиянството на един народ. На 12 април, светла дата за дръзкия човешки дух, който през 1961 г. преодоля земното притегляне. И през 1993-а, година от Страстите български, когато премиерът Иван Костов отвърза цените. А на нас ни се струваше, че с последните Луканови унижения (в супермаркетите бяха останали кажи-речи само метли и джезвета ) комунизмът най-после и завинаги си е отишъл. Хората се разделяха с последните социдилии , които проповядваха каквото си произведеш – това ползваш (затова банани имаше само по Коледа, а западни коли и електроника не се внасяха) и се опитваха да мислят капиталистически, като потребяват най-доброто, независимо какъв боклук е и къде по света е произведен.
Рожба на екзалтирани демократични въжделения и смут от първите резултати от една инсценирана нежна революция, БАНКЕРЪ се опита с трезва мисъл не да строи магистрали, а да утъпква пътеки. Ето какво пише на първа страница на броя, отбелязал първата година от съществуването му, главната редакторка Бистра Георгиева: Цяла година се опитвахме да покажем на разумния българин умението да печели, когато губи, и умението да приема победите, макар и малки, като поражение, за да може да оцелява в света на неоправданите амбиции.
В този първи юбилеен брой намираме и статията (бавно прочетете заглавието!) Пред бъдещата пълноценна храна бюджетът предпочете постна хапка днес. Несериозно е да говорим за вестникарска прозорливост тук, но асоциацията с Дянковата постна пица е натрапчива. Затова ли затягахме до болка коланите – година след година – дупка след дупка, за да може след цели 20 години преход да чоплим около едно и също нещо?
Любопитно е какво пише и в броя, отбелязал петата годишнина през 1998-а. В него се задава въпросът, който като че ли сме обречени да си задаваме постоянно: Къде е опасността за валутния борд? Това натрапчиво изплува преди всеки пореден народен вот. Задавали сме го стотици пъти на страниците на вестника си. Отговорът към днешна дата е един: Популисти реформатори и лоши кредитни длъжници винаги са били единствената заплаха за борда. Добре че остатъците от здрав политически разум все още правят недосегаем този български финансов феномен.
В същия брой тогавашният директор на Българската холдингова компания Пирин Атанасов казва: Приватизираните предприятия трудно се разделят със социализма. Това е безспорен хит и досега. Защо ли? Ами защото българската приватизация всъщност беше превъртизация, прекрасно описана в сборника Мрежите на прехода. Тези, които влязоха като нови собственици в държавните предприятия, не бяха престижни международни компании (масовото соцсъзнание не допусна чужденци да заграбят построеното от бащите ни). Това не бяха и честните частници, защото такива имаше само в чужбина, а малко от тях се престрашиха да навестят родината си. Честни частни притежатели на народните блага станаха хората от безкрайните мрежи на соц. върхушката и кадрите на Държавна сигурност.
Десетгодишнината на вестника през 2003-а е белязана от царска безпътица. Това личи и от мненията, изразени в броя, които те карат да се питаш в кое време сме живели? Надежда Михайлова, тогава председател на СДС, откровеничи: Вярата в чудеса е като вярата в комунизма. Тя сама го доказа, като се опита да ексхумира Синьото лъвче с шефа на ДСБ Иван Костов за предстоящите избори, но резултатът беше повече от нелеп. БезНадеждНо!
Най-големият царски фен и политически лакей Валентин Церовски, мир на праха му, в ролята си на регионален и строителен министър пък го казва като тибетски лама: Всяка магистрала минава отнякъде. Това е връх на политическото мислене за годините на прехода. Фраза, актуална и днес, когато все още нямаме магистрала, която да минава откъдето и да е. Нямаме пътни магистрали, нямаме и ментални – не знаем накъде вървим, скапани сме от прехода, малко е останало някой като Волен да ни откаже от навика да протягаме крак за стъпка напред.
Последният славен юбилей, преди тазгодишният, беше през 2008-а – 15 години вестник БАНКЕРЪ. Ето ги заглавията от това време: Натъкмиха ТЕЦ Бобов дол за Ковачки. Тази година, след уличните протести, разбрахме, че той пък натъкмил енергийния микс така, че да му купуваме скъпия ток до откат. Друго заглавие от това време: Банката за развитие – обект на политически препирни. Към днешна дата тези препирни ескалират до скандали, оставки и персонални промени. А тя е единствената държавна банка у нас (сещате се какво беше, когато бяха повече), призвана да провежда държавната политика в развитието на средния бизнес и косвено – на средната класа. То, каквато политиката в тази сфера, такава и банката.
Бихме коментирали още две заглавия от предкризисната година. Пазарът на имоти крепи платежния баланс на България. Когато една власт остави нещата имотите да крепят платежния баланс, а не земеделието и промишленото производство, сривът е в кърпа вързан. Както и стана!
Прочитът на историята е мъдрост за бъдещето. Краткият обзор на писаното във вестника е показателен, но само за тези, които са убедени, дълбоко убедени, че бъдещето не започва от тях.
