Осем години от живота, преминали в редакцията на в. БАНКЕРЪ, не са малък срок, нали? Но все пак първата ми среща със самия вестник бе още с първия му брой, излязъл през април 1993 г., когато – като отговорен секретар на тогавашния вестник Икономически живот, наблюдавах конкуренцията на пазара. Мненията на професионалната гилдия за първите му броеве и прогнозите за неговото бъдеще бяха разнопосочни, но всички признаваха, че е улучена пазарна ниша, в която засега няма конкуренция, защото в. Пари имаше друга целева аудитория и един много по-широк спектър на публицистична рефлексия.
По-късно, през юли 1993 г., се срещнах за първи път и с главния редактор на вестника – г-жа Бистра Георгиева. Това стана на първия етаж в БНБ в офиса на управителя на Централната банка проф. Тодор Вълчев.
И до днес помня тази среща: в кабинета на управителя влезе млада тъмноока жена, която имаше разговор с него. Запознахме се: г-жа Бистра Георгиева, главен редактор на в. БАНКЕРЪ…
Скоро след тази среща, на 16 юли 1993 г., във вестника излезе и първата ми публикация – в рубриката Конкурс Банкеръ – Реалният живот вероятно ще го дописва… Ставаше дума за моето мнение, че тогавашният Закон за банките и кредитното дело (ЗБКД) трябва да се допълни бързо с подробна правна регулация и на дейността на специализирани кредитни институции като ипотекарните и инвестиционните банки, например каквото няма и досега. А тези институции са крайно необходими във всяко пазарно стопанство с нарастваща сложност, в което универсалните търговски банки не са достатъчно компетентни за работа в тези сегменти, а от друга страна, дори мощни финансови къщи не са достатъчно големи, за да решават проблемите на дългосрочното кредитиране.
Скоро след това дойде и поканата да започна работа във вестника. Така станах част от екип, в който ми предстоеше да прекарам почти осем години от живота си във времена, когато минахме през възходи и кризи, като отразявахме успехите и провалите на българските банки.
Тогава, през 1993 г., при кабинета Беров, в България имаше относителна стабилизация след шока, последвал освобождаването на цените и заплатите(1991 г.) и затова, в едно от първите ми интервюта с него, шефът на управление Левови операции в БНБ и член на УС на БНБ Любимир Филипов твърдеше, че на левовия пазар цари удивителна стабилност.
Трябва да отбележим, че още оттогава – и досега, банкерите са били сочени като алчните деца на прехода, като виновници за всички беди, сполетели този беден край от Европа. За чест на вестник БАНКЕРЪтрябва да отбележа, че политиката на вестника е била винаги безкомпромисна по този въпрос – защита на банкерското съсловие и на неговите представители от хулите и инсинуациите на политици и медии. Благодарение на тази принципна позиция вестник БАНКЕРЪ се задържа на пазара на печатни издания вече 20 години.
В тази връзка и до днес смятам, че е особено поучително за прокурори и следователи интервюто с Вячеслав Захариев (бр.24, 1993 г.), изпълнителен вицепрезидент на Асоциацията на руските банки, който отбеляза: Руските банкери влизат в затвора само за изконсумирани престъпления, а не заради риска.
Годините на репортерска работа във в. БАНКЕРЪ ми позволиха да се срещна и с редица известни личности – както от първите години на прехода, така и след кризата 1996-1997 г., като например министъра на правосъдието и виден социалдемократ Петър Корнажев (бр. 26, 1993 г.). Визирайки първите години на прехода и цялостния печален български модел, той отбеляза: Никой не би инвестирал у нас, без да усети юридическа сигурност. А това е особено актуално и досега – но колкото и парадоксално да звучи, такава пълна юридическа сигурност все още няма в България. А опитите на управляващи или на близки до тях лица и групи да извършват рейдърски завладявания на чуждестранни бизнеси, като използват за това и репресивната сила на държавата, нямат край.
През годините, в които работих във в. БАНКЕРЪ,отправихме и много предупредителни сигнали в публичното пространство от банкери, финансисти и бизнесмени от реалния сектор.
Така проф. Тодор Вълчев, управител на БНБ, категорично напомни на управляващите, че дисциплината на капиталовия пазар се влошава(бр.25, 1993 г.). Никой не го чу – или не пожела да го чуе във време, когато с емитиране на ценни книжа се занимаваше всеки, който не го мързеше, а ценовите измами с нищожни търгувани обеми на двете фондови борси в София: ПБФБ, свързана с Мултигруп и СФБ на Стопанската камара, се наричаха просто бодри кросове.
Резултатът бе фалит на двете софийски фондови борси и загубата на огромни пари от инвеститорите и народа в никому ненужна хартия.
Човекът-институция Андрей Пръмов (бр.9, 1996 г.) предупреждаваше пък:Банковата система трябва да се промени, за да оцелее! А до него емблематичният Емил Хърсев вещаеше, че спасявайки затруднени кредитни институции, БНБ ограбва обикновените спестители! – и се стигна до прозрението на първия шеф на новата БФБ Виктор Папазов (1997 г.), че пазарната декапитализация няма дъно. Тези прогнози на видните финансисти, прозвучали от страниците на в. БАНКЕРЪ,се сбъднаха по-късно, но когато излязоха в мои материали, те не предизвикаха интереса на управата на Централната банка и на властимащите.
Един от умните хора в БНБ – Здравко Бальозов, началник на управление Анализ на банковата и на финансовата конюнктура, дебютира във вестника със запомнящия се материал Трите власти се превръщат в ликвидационен съвет на ТКЗС България, а шефът на управление Левови операцииЛюбомир Филипов дори откри, че нещата не вървят на добре, защото БНБ провежда политика на силни пари при слаба икономика. Неговата констатация бе поднесена на читателите на вестника под семплото, но запомнящо се заглавие – Белите пари за черни дни са …зелени(бр.31, 1993 г.), с което в. БАНКЕРзадълго нокаутира стилистите от конкуренцията си.
В. БАНКЕРЪвинаги е бил радетел за точна и обективна финансова информация. Когато през 1994 г. започна да се чувства определена несигурност на валутния пазар преди бурята от 1996 г., в публичното пространство се тиражираха инсинуации, че валутният резерв на страната е изчезнал някъде из чужбина.
Това наложи да подготвя и да публикувам в два последователни броя на вестника материала Изчезнал ли е валутният резерв на страната?. Отговорът бе – категорично Не!Но не бяха спестени и греховете на БНБ – неадекватни или безцелни интервенции, необичайно високи обеми търговия на валутния пазар, формиране на самите резерви само от заемни средства от чужбина, докато банките се рефинансираха у нас във валута, която или харчеха, или изнасяха зад граница.
Три години след въвеждането на валутния борд, вече като независим финансов консултант, бившият член на УС на БНБ и шеф на управление Валутни операции Стоян Шукеров призна в интервю за вестник БАНКЕРЪ (бр. 29, 1999 г.), че МВФ знаеше за валутните рефинансирания и одобряваше тази политика. Протест от страна на световен кредитор №1 нямаше.
Остра критика към тогавашната изпълнителна власт отправи и експодуправителят на БНБ Милети Младенов (бр.11, 1999 г.), който отсече:Кредитите подмениха дотациите – това е големият грях на банкерите, а главният аналитик на Централната банка Здравко Бальозов, преди да започне работа в МВФ във Вашингтон, смирено отбеляза, че банкери и политици са забравили че няма безплатен обед (бр.14, 1999 г.).
За мен специално особено място има портретът – интервю с Камен Тошков, бивш шеф на Банков надзор в УС начело с проф. Вълчев (1991-1995 г.) – Човекът и лицензът(1999 г.). Заедно със Стоян Шукеров, че дори и повече от него, той бе набеден за главен виновник за фалита на банките, защото през 1991-1995 г. раздавал лицензи на калпакдори на институции, за които се знаеше отлично, че са създадени като кухи структури, със заемен капитал и от индивиди със съмнителна човешка и професионална репутация. Омаскарен в евтини и непрофесионални публикации и в популистката риторика на депутати и министри, Камен Тошков намери сили ясно и с факти да обясни, че решенията за лицензирането на нови банки са взимани от УС на БНБ с тайно гласуване, че той не е предложил да се даде лиценз на която и да е банка, а само е внасял искането и съпътстващите го документи, докато решението е вземано от мнозинството в УС на БНБ. Така вестник БАНКЕРЪза сетен път зае една нравствена позиция – да извежда на преден план истината, а изводите читателите сами да си ги правят.
Впрочем причините и следствията от банковите фалити – като се почне от Ямболската банка и маданската Кристалбанк и се свърши с Кредитна банка и МБТР на братя Боневи, бяха сред водещите теми във вестника през втората половина на 90-те години на миналия век. Поне моята серия публикации започна с материала Златният дъжд на големите и вътрешни кредити потапя БЗК (бр.7, 1996 г.) и продължи до края на работата ми във вестника – средата на 2000 г., когато приех нови предизвикателства в професионалното си развитие. Но няма да забравя и заглавия като Сделката Груп подложи на изпитание фалиралата БЗК или Иван Евлогиев поведе битка срещу себе си…, или Приватизатори разделиха банките на наши и ваши. В последния материал ставаше дума за сигнал, подписан от председателя на съвета на директорите на фалиралата по-късно МБТР Пламен Бонев до БНБ, в който той оспорваше правото само на четири големи трезора – ING, Уникредит Булбанк, Райфайзенбанк и БНП Дрезднер банк (по онова време), да издават банкови гаранции. Ставаше дума за пазарната логика и за морала на УС на БНБ…
За мен като човек двадесетата годишнина на вестник БАНКЕРЪе неизменно свързана и с хората, които са работили или продължават да работят в него и които формират едно здраво братство дори и когато са напуснали редакцията на изданието. Във Фейсбукдори има група Ексбанкер, която провежда срещи на живо, за да се поддържат контактите между хората, дали в различно време немалко сили и талант за успеха на любимия вестник.
Първият човек, който ми отвори в буквалния смисъл на думата вратата на редакцията на вестника – тогава той се помещаваше на 5-ия етаж в стара жилищна кооперация до Женския пазар, бе русата Бленика, а първите ми колежки бяха Десислава Раянова и Даниела Драганова (Дънди). По-късно те се разбягаха в различни посоки и ако се срещахме някъде от дъжд на вятър и най-често за няколко минути или за по кафе, си разменяхме клюки, споделяхме някои успехи и провали, защото всеки живееше своя живот, но специално с Даниела Драганова познанството имаше интересно продължение: тя се омъжи в Германия за немски голфър и собственик на голфтим и заживя в западноевропейската държава, докато един ден, след много години, и то в Драгалеци, не се сблъсках с Дънди, която бе извела малкото си дете на разходка с шейна в снега. Оказа се, че сме били дори съседи и по-късно се срещахме доста често из гората, както наричаме района, където са ни къщите.
Христоматиен случай за стремеж да се свърши максимално добре работата бе и Марги Димова, чийто опит да запише, скрита зад завеса, заседание на УС на тогавашната АТБ остана като жив учебник по правене на новина от репортер. Вярно, че бе разкрита и изгонена от офиса, но тя показа на другите журналисти как трябва да се воюва за информацията от първа ръка. За жалост днес такива репортери навярно няма.
Не мога да пропусна и човека-институция на в. БАНКЕРЪПетър Илиев, който направи с много труд и професионален хъс силна кариера в него. Помня го още от времето, когато обитавахме втория офис – апартамент на ул. Свети Наум в Лозенец, като репортер в тв предаване на Асен Григоров. Петьо говореше някак много бързо, изпълнен с желание да каже максимума за онези две-три минути, които му бяха дадени пред камерите…
Днес, като започна да броя на пръсти всички колеги и колежки, работили в изданието, винаги изпускам някого. Но всички знаем, че сме били в това издание и винаги ще го търсим на издателския пазар.
Хубен Ненчев
