Боравенето с чувствителната банкова информация изисква висок морал и чувство за отговорност. По този повод един банкер ми каза: Банката е като действащо лице в пиеса и следва да бъде зад завесата. А завесата трябва да се отваря само когато е необходимо. Беше преди 19 години…
Когато разлистих последния брой на вестника, първо се стреснах от факта, че от основаването му са минали 20 години! А сякаш беше съвсем скоро, когато станах част от екипа на специализирания седмичник БАНКЕРЪ. Това се случи през юни 1993 г., два месеца след създаването на вестника. Тогава бях студентка в специалност Финанси, а вниманието ми привлече една обява за конкурс за репортери, залепена в УНСС. Отидох в редакцията, където набързо получих две конкретни задачи със срок до следващия брой на вестника (до седмица). За едната статия трябваше да разговарям с г-н Емил Хърсев (който за щастие ми беше преподавател), а за другата – да вникна в темата за държавния бюджет. Така за мен конкурсът стана тест в реални условия и след броени дни материалите се появиха на първите две страници на вестника. По това време скромен състав от репортери трябваше да покрива финансовите новини от многобройните търговски банки (над 50), от БНБ и от редица институции и органи. Нямах време за адаптация, обучавах се в движение, защото отвсякъде прииждаха новини. У нас се провеждаше историческа банкова реформа – консолидацията на Балканбанк, на Експресбанк, на ТБ Хеброс и на Софиябанк, които обединиха близо трийсет банки. В същото време на банковия пазар навлизаха и нови участници, а с активизирането на валутната търговия се появиха множество обменни бюра и финансови къщи. На дневен ред бяха заемите от МВФ, от Световната банка и от ЕБВР. Събитията изискваха непрекъснато да се търси информация от БНБ, от БКК и от финансовото министерство. Лентите на диктофона през деня се пълнеха със записи, а в редакцията до късно вечер (нерядко до зори) от свалените текстове се раждаха новините. Бистра Георгиева, Димитър Кадийски и Пламен Бончев бяха плътно до мен, те ме насърчаваха, съветваха и извайваха суровите материали. Най-трудни ми бяха първата и последната фаза – подготовката на въпросите и озаглавяването. Нерядко целият труд отиваше напразно, защото всекидневниците имаха предимството да публикуват новините още на следващия ден. В такъв случай или разработката на темата трябваше сериозно да се задълбае до петък вечер, когато се странираше вестникът, или се подготвяше нова тема. Темпото на работа беше високо и тя буквално ме погълна, затова в УНСС вече се появявах само за изпитите. Така неусетно мина година и половина до дипломирането ми…
През този период имах уникалния шанс да разговарям с изключително интересни събеседници, с професионалисти и с високоерудирани личности, от които продължавам да се уча и сега.
Избистрянето на детайлите беше най-важната предпоставка за успеха на публикациите. Не бях професионален журналист и подхождах към всичко с жадната любознателност на студента. Затова не се притеснявах да задавам въпроси където и да се намирах. Един от най-интересните ми разговори – с проф. Т. Вълчев, се проведе по пътя до ул. Раковска – докато аз държах диктофона и внимавах какво да питам, той гледаше къде стъпваме и как пресичаме улиците. Случвало ми се е с подуправителя на БНБ г-н Ганчо Колев да уточняваме въпроси в трамвая, а с г-н Чавдар Кънчев, тогава главен шеф на БВБ – в асансьора. Впечатлена бях и още помня творческото ателие на художника Кирил Гогов, който за първи път се престраши да говори за проектирането на банкноти. Сериозните теми се разчупваха, защото сред банкерите имаше поети, хора с таланти и с интересно хоби. Тези любопитни факти за някои от моите събеседници родиха идеята за разкриването във вестника на рубриката Имена.
Няма как да забравя предложението на г-н Стоян Стоянов да прекарам един работен ден в ръководената от него и от г-жа Мария Котева ТБ Хемус. Това беше поредният полезен урок, който нямаше как да получа в залите на университета. Съдбоносно за мен в личен план беше и друго събитие – официалното посещение на група индонезийски банкери, водени от гуверньора на централната банка на Индонезия.
Темите на репортажите ми бяха пъстри като живота по онова време – от откриването на завод Зидарит на Соломон Анжел в Бургас до проблемите в оръжейния завод Арсенал. Истинско приключение преживях една вечер в известна софийска банка (по-късно с отнет лиценз). Когато служителите на частната банка си тръгнаха, недоволните охранители с охота ми демонстрираха системите за сигурност в сградата и последиците от икономисваните от собственика разходи за охрана. Станах свидетел и на уникалното явление банка-магазин. След поредната среща в друга столична банка бях поканена на последния етаж да си купя дрехи, заложени срещу кредит и иззети от неизправен длъжник. Така за първи път видях как се реализира обезпечение.
Друг емоционален случай имах в централата на току-що консолидираната ОББ по време на съвещание на ръководството с възлови служители от клоновете на банката в страната. Там трябваше да се срещна с управителя на сливенския клон на банката г-жа Иванка Ненова, за да съгласувам текста на интервюто й. Това беше наложително, защото поради засечка в техниката (тогава това често се случваше) записът на разговора ни почти липсваше. За по-добра видимост застанахме до прозореца зад завесата и започнахме да работим по текста. Не усетихме как залата се напълни с хора, мениджмънтът зае местата в деловия президиум и вратата се затвори. Докато г-н Олег Недялков откриваше съвещанието, моята събеседничка седна на най-близкия до нас стол, а аз, стъписана и притеснена, останах права зад завесата. Обувките ми обаче бяха забелязани и… така се роди легендарната история, която в редакцията помнят до ден днешен. Както Хубен Ненчев отбеляза в брой 15 на вестника, в тази ситуация аз бях водена от стремежа си да получавам информацията от първа ръка. Бих добавила: и от чувството непременно да оправдаеш гласуваното ти доверие.
Търсенето на информация беше свързано и с недотам приятни преживявания. През краткия си репортерски стаж станах свидетел на заплахи по телефона, на стрелба по редакционния автомобил, на недоизказани истини, на неколегиално отношение от конкурентни издания. Най-болезнен обаче е споменът за една случайна тежка катастрофа във Варна с репортера на БАНКЕРЪ Калин Димитров, който разследваше финансовите пирамиди.
В краткия период, когато работех за вестника, станах съпричастна на много събития и събрах толкова впечатления и емоции, каквито друга работа едва ли може да даде. Придобитите тогава знания и опит ме научиха на прецизност, изискваща задължителна проверка на информацията. Натрупаните впечатления ми показаха важността на конфиденциалността, на етиката в отношенията и търсенето на други гледни точки. Благодарна съм за шанса да мина през тази ценна школа по пътя на професионалното ми развитие.
