Двадесет години не са дълъг исторически период. Но пък са удобен повод за равносметка и за коментар на някои събития, които са оставили траен отпечатък върху българския икономически живот и още дълго ще имат влияние върху него. Такава е историята на Банковата консолидационна компания (БКК), чиято дейност до голяма степен моделира финансово-кредитната система такава, каквато я познаваме в момента.
Покрай събитията около финансовия крах на Гърция се появиха обвинения, че държавата е допуснала банковия ни сектор да бъде доминиран от гръцки кредитни институции. Лъжа. Ако прегледаме сделките за приватизация на българските държавни банки, ще видим, че само една от тях – Пощенска банка, е продадена през 1998-а на гръцки купувач – АЛИКО/Си И Ейч Болкан Инвесмънт холдингс. Във всички останали банки гръцкият капитал се настани вследствие на сделки между частни инвеститори. В това число и в ОББ, когато през 2000 г. Национална банка на Гърция я купува от БУЛБАНК, ЕБВР и Опенхаймер и Ко, като тримата продавачи излизат с огромни печалби от сделката. Но да караме подред.
БКК е уникална с няколко факта
Тя е единственото търговско дружество в България, създадено (през 1992 г.), за да преструктурира и продаде един цял сектор – този на държавните банки. И за 14-те години на своето съществуване, колкото и невероятно да звучи, успя да изпълни предназначението си докрай. Едва ли в страната е имало и ще има друго дружество като консолидационната компания, което е получило от държавата еднократно финансиране от 400 млн. щ. долара, изплатило е само 100 млн. щ. долара от тях и не е било длъжно да връща останалите 300 млн. щ. долара.
От продажбата на акциите си в банките БКК получи близо 810 млн. евро и до обявяването си в ликвидация през 2006 г. плати на основния си акционер – Министерството на финансите (което в края на съществуването й притежаваше 99.5% от капитала й), данъци и дивиденти за над 1.5 млрд. лева.
И накрая – едва ли в България е имало друго дружество, чийто живот е бил удължаван девет пъти. Няма лъжа. При учредяването на БКК през 1992 г. в Устава й е записано, че срокът на съществуването й е три години. И през него компанията трябваше да консолидира 70 държавни банки, а след това да ги продаде. От сливането на 22 държавни кредитни институции в началото на 1993 г. се роди ОББ. През следващата година в резултат на подобни консолидации бяха създадени ХЕБРОСБАНК, СОФИЯБАНК, ЕКСПРЕСБАНК. Старозагорската и Бургаската търговски банки пък се вляха в БУЛБАНК. В края на годината ТБ Сердика, СИРБАНК и Карловската банка се обединиха в ТБ Средец, а година по-късно тя и СОФИЯБАНК се консолидираха с БИОХИМ.
Видно бе, че в тези кратки срокове БКК не може да изпълни основната си мисия – да приватизира държавните кредитни институции. Затова през 1995 г. общото събрание на акционерите й взе решение да удължи срока на съществуването й с две години. По това време акционерите на БКК бяха БНБ с 49% от акциите, Министерството на финансите – с 48%, Софийската община – с 1.2%, а останалите 0.8% бяха поделени между много на брой банки и дружества.
През 1996 г. се развихри най-голямата финансова криза в България, която помете от пазара 15 банки (още четири бяха затворени през следващите четири години). В тази ситуация БКК от продавач (приватизатор) стана част от проекта за спасяване на държавните банки. Той придоби известност като
схемата БУЛБАНК
Министерството на финансите изкупи от БУЛБАНК облигации, издадени по Закона за уреждане на необслужваните кредити (ЗУНК), с общ номинал от 400 млн. щ. долара, като плати за тях 49% от стойността им. След това финансовото ведомство предостави тези облигации по номинал на БКК под формата на финансиране. Компанията използва част от тях, за да увеличи капитала на ОББ (получила ценни книжа за 118 млн. щ. долара). По същата схема Пощенска банка бе рекапитализирана с облигации за 13 млн. щ. долара, БИОХИМ получи ЗУНК-ове за 82.5 млн. щ. долара за увеличение на капитала, ХЕБРОСБАНК взе облигации за 51 млн. щ. долара, ЕКСПРЕСБАНК записа в капитала си ЗУНК-ове за 15 млн. щ. долара.
Облигации за по 60 млн. щ. долара бяха вкарани в капитала на БАЛКАНБАНК и на Стопанска банка. Под политическия натиск на кабинета Виденов БКК отне половината от облигациите, предназначени за Стопанска банка, за да бъде капитализирана БАЛКАНБАНК. Ако бе получила облигации за 120 млн. щ. долара, Стопанска банка щеше да избегне фалита, защото независимо от тежкото наследство тя не спря да обслужва външния дълг, направен през 1988 г. по нареждане на държавата за нейните предприятия и по времето на мораториума по дълга, обявен през 1990 г. от Луканов. Но с отнемането на половината от предвидените за нея облигации правителството на Жан Виденов я обрече да сподели съдбата на БАЛКАНБАНК – обявяване в несъстоятелност. А БКК безвъзвратно загуби инвестираните в двете банки облигации с общ номинал от 120 млн. щ. долара.
В подписания в средата на 1996 г. договор, с който финансовото ведомство прехвърли облигациите на БКК, бе записано, че това е
възмездно финансиране
или, казано с други думи – нещо като безлихвен заем. Консолидационната компания пое ангажимента да връща парите от това финансиране със средствата, които ще получи от продажбата на всяка банка. При това не ставаше дума за всички пари от приватизацията, а само за част от тях, която съответства на дела, с който облигациите участват в капитала на въпросната банка. Например ОББ бе рекапитализирана с облигации с номинал от 118 млн. щ. долара, които съставляваха 80% от капитала й. И когато през юли 1997 г. банката бе продадена за 3 млн. щ. долара на БУЛБАНК, ЕБВР и американската финансова компания Опенхаймер и Ко, БКК преведе директно в бюджета 80% от получените пари, или 2.4 млн. щ. долара.
Същата схема бе повторена при приватизацията на Пощенска банка, за която в края на 1998 г. АЛИКО/Си И Ейч Болкан Инвестмънт холдингс плати 36 млн. щ. долара. От продажбата на ЕКСПРЕСБАНК на Сосиете Женерал за 38.4 млн. щ. долара през 1999-а също бе направено отчисление в полза на държавния бюджет, както и от приватизацията на ХЕБРОСБАНК, придобита в началото на 2003 г. от Риджънт Пасифик Груп за 23.5 млн. щ. долара. При нито една от тези сделки, както и при продажбата на БИОХИМ на Банк Аустрия за 82.5 млн. щ. долара БКК не успя да вземе цена, която да й позволи да върне на финансовото ведомство цялото възмездно финансиране по схемата БУЛБАНК.
При продажбата на БИОХИМ например, която приключи през ноември 2003 г., БКК върна на финансовото министерство 46.5 млн. щ. долара – 56.4% от финансирането, което получи през 1996 г. за увеличението на капитала й.
Приватизацията на банките отне цели шест години
Тя започна с продажбата на ОББ в средата на 1997 г., когато БКК се управляваше от Димитър Димитров (сега финансов консултант). Основната част от нея премина при председателството на консолидационната компания от Муравей Радев (финансов министър по онова време) и изпълнителния директор Петър Жотев. Приватизационният процес приключи през октомври 2003 г., когато БКК се председателстваше от финансовия министър Милен Велчев, а изпълнителен директор на компанията бе Нели Кордовска. Тогава бе продадена банката на народа – Банка ДСК, на унгарската ОТП (ОТР) за 311 млн. евро.
През този шестгодишен период БКК натрупа по сметките си огромни суми. А с дивидентите, които плащаше на своите акционери (БНБ и МФ), и данъците към хазната се превърна в един от солидните източници на приходи за бюджета. Защо на бюджета ли? Защото през 1999 г. БНБ прехвърли на Министерството на финансите своя дял в БКК и то се превърна в собственик на 97% от капитала на консолидационната компания. През следващите две години последваха две увеличения на капитала на дружеството. Това стана чрез апортиране на акциите на Банка ДСК и Централна кооперативна банка, които държавата притежаваше в капитала на БКК. Което доведе до увеличаване на дела на Министерството на финансите до 99.5% от БКК.
Приватизацията на банките бе съпътствана от
две скандални сделки
Първата бе за ОББ, която бе продадена през 1997-а за 3 млн. щ. долара. Изключително ниската цена за една от най-големите български банки предизвика бурни коментари във финансовата общност. Истината е, че тя бе извършена под бруталния натиск на ЕБВР и на Международния валутен фонд, който по това време де факто управляваше България. Условието бе или държавата продава ОББ, или очакваното финансиране от МВФ за България няма да бъде отпуснато. А без него страната ни отново щеше да фалира. За тези, които нямат спомен от онова време, ще кажем, че ситуацията бе горе-долу същата, каквато в момента е в Гърция. И сделката за 3 млн. щ. долара бе сключена. Три години по-късно купувачите на ОББ – БУЛБАНК, ЕБВР и Опенхаймер и Ко, продадоха своята придобивка на Национална банка на Гърция за 200 млн. щ. долара. Тази продажба бе специално отбелязана в годишния отчет на ЕБВР като забележителна операция, донесла по-голямата част от печалбата на международната финансова институция за 2000-а.
При покупката на БУЛБАНК през 2000 г. пък у нас се разрази истинска медийна война заради двамата основни претенденти за нея – групата на Вардиноянис Кановас и италианската УниКредит. Тя обаче бе фон за недоволството на мениджмънта на БУЛБАНК, оглавяван от Чавдар Кънчев, заради ниската, според него, цена от 360 млн. щ. долара, на която оглавяваната от Петър Жотев БКК се готвеше да продаде БУЛБАНК на УниКредит. В няколко свои изявления Чавдар Кънчев аргументирано обясни, че реалната цена за 100% от капитала на БУЛБАНК би трябвало да е около 450 млн. щ. долара. След като стана ясно, че цената няма да бъде увеличена, Кънчев предложи на тогавашния премиер Иван Костов държавата да си вземе дивидента от печалбата на БУЛБАНК за 2000-а (в размер на 184 млн. лв.), преди да продаде банката. Това обаче така и не стана и италианците получиха БУЛБАНК, от която през 2001-а взеха дивидент от 183 млн. лева.
През 2001-ва Иван Костов загуби изборите и на власт дойде НДСВ на Симеон Сакскобургготски. Тогава стана ясно, че покрай продажбата на кредитните институции
консолидационната компания е поела и солидни ангажименти
към купувачите им. Нещо повече, тя дори се е нагърбвала със събирането на вземания, неприсъщи за дейността й. При продажбата на ЕКСПРЕСБАНК (сега Societe GeneraleЕкспресбанк) на френската Сосиете Женерал през 1999 г., БКК е поела да събере вземанията на приватизираната банка от обявената същата година в несъстоятелност Варненска корабостроителница. Техният номинал бе 42 млн. щ. долара, но БКК плаща за тях на банката 6 млн. щ. долара. Пет години по-късно – през лятото на 2004 г., БКК спечели всички съдебни дела, свързани с вземанията от фалиралата корабостроителница и получи от синдика й 38.4 млн. лв. – три пъти повече от сумата, която през 1999 г. плати Societe Generale Експресбанк.
По-сложен бе въпросът с ангажиментите, които БКК бе поела към купувачите на кредитните институции. При приватизацията на Пощенска банка, ЕКСПРЕСБАНК и ХЕБРОСБАНК консолидационната компания се ограничи само със заделянето на част от платените от инвеститорите суми по специални (ескроу) сметки. При всяка от трите сделки в тях бяха блокирани за три години между 10 и 15% от платената цена.
При сделката за продажбата на БУЛБАНК (приключила през ноември 2000 г.) съветът на директорите на БКК бе принуден да поеме по-значими ангажименти към купувача УниКредит. Освен задължителната ескроу сметка, по която за три години бяха блокирани 10% от цената (360 млн. щ. долара), БКК подписа с инвеститора и
гаранционно споразумение
Съдържанието му бе поверително, докато на власт не дойде коалицията между Национално движение Симеон Втори и ДПС, а на министерския стол във финансовото ведомство не седна Милен Велчев. Точно той извади на показ условията на гаранционното споразумение, като заяви, че неговият предшественик във ведомството и в съвета на директорите на БКК Муравей Радев е подписал неизгоден за държавата договор с УниКредит. Тогава стана ясно, че БКК е поела ангажимент пет години подред да поддържа по сметките си големи суми – между 300 и 500 млн. лв., за да гарантира на купувача, че ако държавата открие неплатени данъчни задължения на БУЛБАНК, за които той не е бил известен, ще има откъде да го компенсира. Друга част от споразумението е ангажирала БКК да поддържа минимална сума на капитала си, в рамките на повече от десет години, за да може италианците да бъдат възмездени, ако в данъчното законодателство на България настъпят неблагоприятни за тях промени. Тази поредица от действия нанесе жесток удар върху тогавашния мениджърски екип на БУЛБАНК, който с нищо не бе заслужил споменатите съмнения и подозрения.
Когато Милен Велчев изнесе на бял свят фактите обаче, лично шефовете на УниКредит са помолили в един момент той да спре с раздухването на историята, ако не иска да изтеглят инвестицията си в БУЛБАНК. Очевидно Велчев се е съобразил с молбата им, тъй като никога след това не повдигна публично темата с гаранционното споразумение.
Нещо повече. Не след дълго самият Милен Велчев се видя принуден, като председател на директорския борд на БКК, да подпише гаранционни
споразумения с Банк Аустрия и с ОТР
които се оказаха като близнаци с това за БУЛБАНК. През ноември 2002-ра, когато БИОХИМ прехвърли акциите си на Банк Аустрия срещу 82.5 млн. евро, консолидационната компания подписа с купувача петгодишно споразумение, като гаранцията, която му даде, бе до 35% от платената цена (около 28.88 млн. лева). Толкова се ангажира да плати БКК на австрийците, ако до 2007 г. в БИОХИМ бъдат открити данъчни задължения към държавата, за които инвеститорът не е бил уведомен.
Година по-късно подобен ангажимент бе поет и към унгарската ОТР, която купи Банка ДСК за 311 млн. евро. Само че гаранционният договор с унгарците бе шестгодишен, като максималната сума, която БКК се ангажираше да покрие, не можеше да надхвърля 25% от цената. Такива бяха публично обявените параметри на гаранциите, които Банк Аустрия и ОТР получиха от БКК.
След като продаде и последната държавна кредитна институция – Банка ДСК,
БКК влезе в процедура на ликвидация
Оказа се обаче, че за да започне въпросната процедура, консолидационната компания трябва да се разтовари от ангажиментите си, поети към УниКредит, Банк Аустрия и ОТР. Ето защо в началото на 2004 г. управляващите взеха решение тези ангажименти да бъдат прехвърлени на гърба на държавата. Изпълнителният директор на БКК Нели Кордовска бе упълномощена да проведе преговори с тримата инвеститори и да уточни с тях условията, при които консолидационната компания ще прехвърли своите ангажименти? Те продължиха близо шест месеца. След което проектите за тристранни споразумения между БКК (от една страна), УниКредит, Банк Аустрия и ОТР (от друга) и държавата (от трета) бяха внесени за ратификация в парламента. Тогава се оказа, че в гаранционните споразумения на консолидационната компания има клаузи, които управляващите никога не са смятали да правят публично достояние.
Стана ясно например, че БКК, а след ратификацията на споразумението – българската държава, е обещала да компенсира Банк Аустрия, ако в един момент плевенската рафинерия Плама заведе и спечели съдебно дело срещу Ейч Ви Би Банк Биохим за това, че не й дължи 86 млн. щ. долара.
Спрямо ОТР пък е бил поет ангажимент унгарците да бъдат обезщетени, ако срещу Банка ДСК бъдат предявени претенции от частни лица, че те са собственици на част от акциите на българската банка. Тези скрити клаузи предизвикаха протестите на опозицията, но всичко се оказа буря в чаша вода и през 2004-а парламентът ратифицира тристранните споразумения. По този начин ангажиментите на БКК към УниКредит, Банк Аустрия и ОТР се превърнаха в ангажимент на държавата. За щастие през следващите години на българските правителства не им се наложи да плащат по поетите гаранции. Което означава, че банковите мениджъри все пак не са безотговорни хора.
Така – без черен финал, приключи и жизненият път на БКК, отнасяйки със себе си тъжни и смешни случки, повратни истории и човешки съдби.
