Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва факултета по славянски филологии в СУ Св. Климент Охридски, защитава докторат по антропология. Специализира в университети в Канада, Словакия, Великобритания, Унгария, Русия. Преподавател в Нов български университет, работи и като консултант по организация и лидерство.
Г-н Александров, скандалите около подслушванията отново породиха очаквания за подвеждане на политици под съдебна отговорност. Очаквате ли след изборите това наистина да се случи?
– Възможно е, защото след протестите през февруари има много по-изразено очакване за въздаване на някаква форма на справедливост и същевременно директен натиск върху институциите.Въпросът е дали това ще доведе просто до няколко изкупителни жертви, които ще бъдат хвърлени на тълпата, за да оцелее статуквото, или наистина ще започне отдавна очакваният оздравителен процес на раздяла с корумпираната политика. Вменяването на вина и посочването с пръст е много примитивен начин за справяне с криза от такъв порядък. То е необходимо, но не и достатъчно условие, за да се излезе от състоянието, в което се намираме. За истинска промяна трябват поне две условия: етичен дебат в обществото и себерефлексия. Това ще рече хората, натоварени с отговорности и социална власт, да се обърнат навътре към себе си и да започнат да преосмислят собствената си практика и мотиви.
Какво става с отрицателния вот у нас – намалява, увеличава се или си остава константа?
– Обезсилва се – това, мисля, е точното определение. Той едновременно нараства и губи смисъла си, защото води единствено до заменянето на една провалена клика с друга. Все повече хора усещат, че макар и да могат да накажат даден политик или партия с отрицателния си вот, не са в състояние по този начин да променят статуквото. Самият негативен вот възпроизвежда статуквото. Той всъщност е форма на самонаказание – хората наказват себе си, че живеят така, както и че допускат такъв тип лидерство.
Как си обяснявате доброволното медийно самоизгнание, в което беше потънал Бойко Борисов? Това бе израз на обида, на шок, на обърканост, на умора или на нещо друго?
– Съгласен съм, че става дума за самоизгнание, защото медиите изпитват почти еротичен копнеж по Бойко Борисов и неговото присъствие и в никакъв случай не биха се лишили от него, ако той имаше желание да говори. Извън това има няколко хипотези. Първата- че е бил объркан и уплашен, според мен не е много правдоподобна, тъй като той има силна интуиция да се справя с кризисни ситуации. Втората е, че преживя протестите като нарцистичнарана и се оттегли, за да накаже електората, отказвайки се да го радва с присъствието си. Между другото наблюдавам нещо като пристрастяване към Борисов, дори хора, които по принцип не го понасят, споделят, че напоследък им липсва. Имам и трета, по-оптимистична хипотеза. Тя е, че той е влязъл в депресивна позиция, тоест свързал се е с тази част от реалността, която успяваше да не види и от която неговото обкръжение, най-вече медиите, успяваха да го предпазят. След всичко, което му се случи и което предстои да му се случи – виждате в каква посока тръгна кампанията – се надявам да видим един помъдрял и по-смирен Борисов.
Но това е въпрос на вътрешна трансформация. Изисква се морална сила, за да спечелиш битката със себе си. Досега българските политици винаги са се проваляли в това, аз не съм видял нито един, който да е успял да се себепреодолее.
Казвате, че той е станал жертва на създадената от него свръхпредстава за самия себе си?
– Разбира се, това беше ясно от самото начало, но то не стана без неговото активно участие. Вижте, той направи всичко, за да се превърне в сбъднатата мечта на народа за политически лидер. Хората му повярваха и той си повярва. И в крайна сметка подведен и провален от собствените си фенове, които очакваха от него по дефиниция невъзможни неща. Тъкмо в това е и силата, и слабостта на харизматичните лидери – те имат способността да въплътят копнежите на хората за лесно справяне с драмата на живота и известно време да ги държат извън реалността, в света на фантазиите. Но рано или късно реалността нахлува и помита фантазиите, и в България това обикновено става по особено болезнен начин. Въпросът е да се извлекат поуките от този срив и аз се надявам, че българското общество и неговите лидери, в това число и бившият премиер, ще успеят да го направят. Всеки има право да греши и да се учи, просто грешките на лидерите струват твърде скъпо на общността.
Доста анализатори очакват след изборите недоволството на улицата да се повтори. Съгласен ли сте с тях?
– Не го изключвам. Много зависи какво ще се случи на изборите и какво лидерство ще бъде излъчено, дали то ще има сили да удържа тази тревога и ще позволи на хората да продължат да живеят с нищетата, несигурността и бедността. Защото това е нашето непосредствено бъдеще. Ясна е вината на олигархиите и монополите, но дори те да бъдат отстранени, няма как нещата рязко и бързо да се подобрят. Трябва да си дадем сметка, че при тази демографска картина, при тази икономическа криза, при тази степен на непроизводителност няма как да забогатеем стремително или да заживеем охолно. Просто трябва да почнем да се свързваме по един по-здравословен начин помежду си, с нашите лидери и с нашата територия.
Разбира се, трябва час по-скоро да се снемат непомерните тежести, които обременяват българското население, като се ограничи хищническата стръв на някои икономически субекти. Но това няма как да се случи радикално, като се избавим от чуждо икономическо робство, както призовава например програмата на Атака. Опасно е да оставаме в плен на фантазиите за спасение и лесни решения. В сложния свят, в който живеем, прости решения няма.
Имаха ли протестите някакви трайни последици отвъд това, че правителството се оттегли?
– Разбира се. Те са стъпка към самоопознаването и себеосъзнаването на нацията. Хората поеха този път, макар и по един доста объркан, хаотичен и невеж начин – тъй като голяма част от исканията бяха откровено неграмотни. Не искам да обиждам протестиращите, но не е лошо преди да искаш да променяш конституцията, да си я прочел. Но този род съдържателни провали не трябва по никакъв начин да се обезценяват, защото има и такава тенденция.
Това, което се случи, показва, че гражданите са в състояние да се самоорганизират. Че поне допускат, че могат да упражнят някакъв контрол върху управлението. Съзнателно или не, Борисов, оттегляйки се, допринесе за това протестиращите да повярватв себе си, да се почувстват силни. Фактът, че можеш да свалиш силен премиер, какъвто без съмнение беше той, показва, че хората имат способността да постигат целите си. Но докато те не са на работа или не протестират, не е лошо да четат, да се образоват, да си направят кръжок по граждански активизъм например. Защото няма как да постигнат напредък, ако не знаят какво точно искат, кой и как може да го постигне и на какви затруднения ще се натъкнат. Това е важният урок, който трябва да се извлече.
Аз поддържам контакти с някои от хората, които бяха в челото на протестите, и мисля, че те почват да си дават сметка за това. За да могат следващия път, когато решат да упражняват граждански контрол, да го направят по-ефективно и по-грамотно. Истината е, че те са доста осведомени и информирани, но по един фрагментарен и частичен начин, липсва им цялостната картина и разбиране за дълбинните механизми, които движат социалната промяна. По това си приличат с Борисов, когото свалиха и който кара на природна интелигентност и откъслечни знания, придобити чрез хаотично самообразоване. Но това просто не е достатъчно.
Работите по проекти в по-малките населени места. Какво не знаем за хората, които живеят там, за тяхното препитание и култура? Това е като една съвършено различна България, която остава скрита.
– Един от проектите, с които се занимавам, е политиката за развитието на селските райони, и имам доста наблюдения от малки планински общини, например в Ивайловгради в Разлог. Ние сме във всяко отношение жертва на стереотипи. Знаем, че родопчаните са гостоприемни и че свирят на гайди, или че са бедни и безработни.Или пък знаем, че има турци, които са различни от нас, отглеждат тютюн, и че има едни помаци, които са хем като нас, хем не съвсеми са податливи на ислямизация. Но това са погрешни допускания. Затова препоръчвам на хората до обикалят селата и да опознават своите сънародници – сега го наричат селски културен туризъм, но аз бих го нарекъл антропологически туризъм. Струва си усилието – ще открият много интересни неща, стига да са любопитни. И без това сега е и трудно, и скъпо да се пътува в чужбина. Селска България е не само бедна, но и много интересна. Например едно от нещата, които не знаем за Ивайловград, е, че е бил център на копринената индустрия. Начинът, по който са построени къщите, дворовете, черниците в тях, всичко е свързано с тази изчезнала икономика. Този район е част от дългия път на коприната, който е и път на хилядолетен културен обмен. Сега с отварянето на границата старите културни връзки се преоткриват и започват да се активизират, роднини от двете страни на границата започват да общуват. Много е забавно да видиш как двама братовчеди – единият грък, другият българин – си говорят за бизнес на развален английски. Ние сме научени да забелязваме красивите планини, реки и поляни, каквито в Източните Родопи има в изобилие, но не и хората. Продължавам да настоявам, че макар ние, българите, често да изглеждаме неспасяеми, си струва да се забелязваме взаимно, да се себеизучаваме и да общуваме. В това е спасението.
