Владимир Шопов е роден на 1 април 1970 г. в София. Завършва политология в Лондонското училище по икономика и политически науки и в СУ Св. Климент Охридски. Специализирал е в Оксфорд, Лондонския университет и Калифорнийския университет. Преподава в Софийския университет, Нов български университет и в Дипломатическия институт на МВнР. Работил е с комисии от Европейския парламент и европейски депутати. Колумнист в reduta.bg.Основател и управляващ партньор на консултантската компания Sophia Analytica.
Г-н Шопов, очаквате ли наесен на улиците да излязат да протестират и по-различен тип социални групи? Както каза един синдикалист – към умните и красивите да се присъединят и грозните и гладните?
– Това е малко изтъркана разделителна линия, която се прокарва като защитна стратегия. Не мога да преценя доколко то беше успешно. На пръв поглед успя да предизвика известно затихване на публичното предимство, което протестиращите имаха. Иначе наесен очаквам да се случат две неща. Първо – не очаквам затихване на протестната вълна. Много хора коментираха процеса на откривателство, през който преминаха хората, които излязоха на улиците. Осъзнаването, че принадлежат към една общност, прави протеста уникален за нашата политическа история. Не мисля, че конструиран по този начин той може да затихне току-така. На второ място без съмнение има няколко социални групи, които в идните месеци ще намерят повод да се включат към протестите. На първо място бих споменал връзката с трагедията в мина Ораново и това, което се случва в минното дело. Независимо от промяната на енергийния модел, частично насочен да неутрализираевентуалните поводи за недоволство, есента ще донесе протести в този бранш. Енергийната система – такава, каквато е, е неустойчива. Това ще сложи край на изчаквателната позиция на синдикатите, което може да доведе до различни политически развръзки. Управляващите имат усещането, че едва ли не сме преминали през връхната точка на недоволството, но аз в никакъв случай не мисля, че това е така.
Вие сте един от обществениците, които протестират още от първите дни на недоволството. Има ли нещо вярно в тезата, че профилът на хората, които протестират, e различен от този, който е бил в началото?
– Не бих казал. Все пак в последните седмици и заради сезона има затихване на протеста. По-малка е активността на по-младите хора, които бяха в първите седмици, но това не е признак за трайно разместване на състава му. Коалицията от поколения, която присъства в него, като цяло е запазена. Това са поколения, които гледат в една и съща посока. Независимо дали става дума за по-зрелите, които, връщайки се назад към последните 15 години, виждат провала на собствените си усилия, или за по-младите, които искат да видят за последен път дали е възможно България да заприлича на европейската държава, в която желаят да живеят. Възрастта не би могла да бъде поредна линия на разделение като онези, които управляващите се опитаха да създадат. Освен това не смятам, че в някакъв момент партийно обвързаните хора са имали контрол върху движението, посоката и посланията на протеста.
Все пак наблюдавате ли задкулисни играчи, които се опитват да канализират енергията на недоволството?
– Не мисля, а и е твърде рано да се каже дали въобще има подобни планове. Този протест е много чепат и инатлив. Той носи едно голямо недоверие както в съществуващата политическа система, така и към последните модели на излъчване на политическо представителство, каквито видяхме при недоволството през февруари. Хората са изключително чувствителни към всякакъв намек за институционализиране, за прикрепяне на физиономии. Но протестиращите не са политически наивници и им е ясно, че отвъд искането на оставки е необходимо да се премине през някакъв процес на представителство. Моето впечатление е:социологически ще видим картината след седмици и месеци – че част от тях биха подкрепили Реформаторския блок, ако видят в него реална поведенческа промяна, друг начин на правене на политика. Но има и немалка група, на която историята на тези партии им е омръзнала. При нея надделява подозрението към Реформаторския блок и те ще очакват нови политически представители. Но не по модела на излъчване на представители през февруари – да бъдат едва ли не инсталирани трима души отпред, развяващи байрак и повтарящи няколко лозунга. Този модел сега няма да сработи.
Колко тежки са щетите, които ръководството на БСП нанесе на партията си, и пресилени ли са паралелите с 1996-1997 година?
– Със сигурност БСП се лишава за един дълъг период от възможността да изгражда мека електорална периферия. Това са хората, които не са биографично свързани с историята й, които нямат носталгично отношение към периода преди 89-а година или които не принадлежат към кръгове на интереси, свързани с червената икономическа прослойка. От една страна, БСП загуби тази мека периферия, а от друга – цената, която Станишев плати, за да успее да измести кръговете, по-близки до Първанов, е много висока. Социалистическата партия ще се опита да излезе от сегашната криза, без да задълбочава вътрешното си разделение. Не очаквам да се стигне до крайната форма на разцепление. Но в тази ситуация БСП ще положи неимоверни усилия да участва в създаването на политически субект, който да бъде неин флангови играч за бъдеща управленска конфигурация. Сега тя пребивава в една изключително токсична коалиция с ДПС и за следващо участие във властта ще трябва да разчита на нови политически формирования, които да имат поне повърхностна идейна съвместимост с нея. Тя ще се стреми към влияние върху изграждането на тези играчи, за да може да си гарантира по-устойчиво коалиционно поведение.
Как става така, че всеки път, когато социалистическата партия управлява, тя успява остро да възмути значителна част от гражданското общество?
– Първата причина е свързана с цялостното им поведение под ръководството на Станишев. Лайтмотивътбеше необратимата модернизация и социалдемократизацията на партията, поколенческата промяна, новите ценности, които я оттласкватот миналото. Това беше продължено през последната година от управлението на ГЕРБ, когато социалистическата партия се опита да се позиционира като защитник на демократичните ценности. Един вид контрапункт на откровения авторитаризъм на Борисов. Тя искаше да надгради образа, който се опитваше да създаде дълги години. Но после, с един замах – с назначението на Пеевски, се пометоха всички опити за историческото преосноваване и префасониране на партията. Това е ситуативният фактор.
Вторият фактор е по-дългосрочен. Ако се върнем в последните 20 години, ще видим, че БСП винаги е било принудена да управлява без значимата подкрепа на най-активната, най-предприемчивата част на обществото. И винаги, докато е на власт, тя се е изправяла пред дилемата как да общува с тази група. За да може да гарантира поне нейното бездействие, че тя няма активно да застане срещу нея. Исторически това не й се е удавало никак лесно. В случая тя успя да разруши опит за историческо прелегитимиране чрез проекта Станишев.
Може ли президентът Плевнелиев да преодолее сенките от миналото си – офшорки, бизнес сътрудничества и партийни зависимости – и наистина да бъде обединител на нацията?
– При това остро разделение въпросът за миналото на президента минава на заден план. Поне за хората, които виждат в него единствения институционален гарант за исканията на протестиращите. За тази група миналото на президента, каквото и да е то – а за много от нещата, които се коментират, няма безспорни доказателства, не е достатъчно основание да престанат да му вярват.
Аз обаче имам известни съмнения доколко самият Плевнелиев и екипът му разбират, че навлизаме в период на политическа нестабилност и преструктуриране на партийната система. И че докато това продължава, най-центриращата позиция ще бъде на самото президентство. Видяхме, че има слаби компоненти и назначения – оказа се, че на един от най-близките хора до Плевнелиев – Цветлин Йовчев,при първата по-конфликтна ситуация той не можеше да разчита. Президентът и неговата администрация трябва да преминат през процес на бързо професионално израстване. Вървим към ситуация, в която често ще има избори, нови партии, а и на БСП, и на ГЕРБ предстоят електорални сътресения. Тепърва ще има нови коалиционни формули, неяснота в управленските програми. Следващите месеци ще ни дадат отговор доколко президентът и администрацията му разбират ситуацията и са се подготвили за нея.
Очаквате ли смяната на лицата и поколенията в политическата класа да доведе и до постепенна промяна на политико-икономическите експерти, на които медиите дават трибуна?
– Сегашната криза е изпитание не просто за партиите и политиците, но и за всички обществени актьори. Виждаме колко сериозна е обвързаността на медии и публични фигури с конкретни икономически интереси, как остро се делегитимира цяла поредица от играчи в българската публичност. Искрено се надявам, че ситуацията ще доведе не просто до смяна на поколенията, а и до появата на един нов език. Сега голяма част от редакционните политики не позволяват осмислянето, дебатирането и предлагането на по-интересни и смислени решения.
Заедно с новите поколения и субекти очаквам да се появи и различен поглед към предизвикателствата. Но не е възможно водещите в тази сериозна и комплексна промяна да са внезапно появилите се експерти, коментатори, специалисти. През последните години много българи успяха да отидат да учат и работят в открита и конкурентна глобална среда. Сред тях има и такива, които не са затворили необратимо страницата за България. Изключително важно е като общество да намерим път към тях и да ги ангажираме пряко с евентуална промяна в системата на отношения и на средата. С опита и експертизата си те биха могли да са по-активни участници в публичните дебати, а защо не и да участват в управлението.
