Писането на изборни правила не е лесна работа. Законотворците се лутат между мажоритарна и пропорционална изборна система и едва ли ще се разберат лесно за начина на гласуване – електронно, машинно или с бюлетини. Затова седмица преди народните представители отново да запретнат ръкави в писането на нов Изборен кодекс, повече от любопитно е да проверим как са решили въпроса едни от най-развитите държави по света.
Германия се смята за еталон в процеса по съставяне на законодателни органи. Нея все по-често дават за пример и родните експерти. Изборният й модел е предпочитан, защото смесва мажоритарния с пропорционалния вот. Проблем е обаче нейната сложност, тъй като мандатите хем се разпределят в зависимост от процента електорална подкрепа за съответната партия, хем в парламента влизат хората, чиито имена са били предпочетени в листите. Във федералната република
това се постига с т. нар. двойно гласуване
Всеки германец, навършил 16-годишна възраст, има право на два гласа – с единия избира поименно половината от всички 598 депутати в Бундестага, а с другия посочва кои политически сили да поставят свои представители в него. Партийните листи се издигат в 16-те германски провинции, които представляват многомандатни райони, а мажоритарните кандидати се явяват самостоятелно в предварително формирани 299 едномандатни района (колкото депутати трябва да влязат в Бундестага). Гласовете за партиите се сумират на национално равнище, а мандатите се разпределят пропорционално, както е и у нас. Разликата е, че накрая първите места в листите автоматично се заемат от лицата, за които гражданите са гласували мажоритарно, а само остатъкът се подрежда по вътрешнопартийно усмотрение.
Системата е сложна, но противно на очакванията при нея се допускат най-малко грешки. Затова, ако искаме честни избори, трябва да се спрем на нея, убеден е специалистът по изборни правила Михаил Константинов. Скептиците пък посочват, че е невъзможно моделът да бъде сляпо копиран в България, защото всичките 31 избирателни района у нас не са аналог на 16-те провинции в Германия, а излъчването на едномандатни райони все още е тера инкогнита за родните законотворци. Някои експерти пък директно атакуват системата заради възможността една партия да загуби мажоритарния вот, но да вкара депутати от пропорционалния. Казусът е интересно описан в една от статиите на журналиста Валери Найденов, който отдавна е привърженик на чистия мажоритарен вот. Ако например партията Алабала е взела 10% от пропорционалния вот, то на края трябва да има 10% от общо 240 депутати, т.е. 24. Значи, ако е успяла да спечели тези 24 мандата от мажоритарния вот, от пропорционалната квота няма да вземе нищо, нула мандата. И обратното – ако от мажоритарния вот не е взела нито един мандат, от пропорционалния получава всичките 24. Така че тези 10% могат да дадат и 0, и 24 мандата, за да компенсират успеха или неуспеха в мажоритарния вот, пише Найденов и допуска, че при подобна схема партиите, които искат да уредят листите си в парламента, ще издигат неизбираеми мажоритарни кандидати, за да компенсират загубата им с подходящите партийни лица.
Възможността да се посочва конкретен кандидат от предварително подреден списък, която се обсъжда в България, няма нищо общо с мажоритарния вот. Проблемът е, че когато една партия издигне 20 души в един многомандатен район, изборът на хората в този район автоматично се ограничава до съответните 20 имена. С други думи, гражданите на Хасково например, които харесват Янаки Стоилов от БСП като политик, не могат да гласуват за него, защото той е включен в листата на друг избирателен район (на извънредния вот през май той бе водач в Русе). По същия начин столичани нямат думата, когато провинцията вкарва депутати в парламента, независимо че оттам идват немалко популярни имена. Да не говорим за случаите, при които привърженици на левицата имат симпатии към конкретно лице от опозицията (бившия финансов министър и депутат от ГЕРБ Владислав Горанов, например) или от друга извънпарламентарна формация
(като набиращия популярност председател на ДСБ Радан Кънев)
nbsp;
и биха желали той също да присъства в пленарната зала. Затова в държавите със смесена избирателна система при мажоритарния вот няма партийни листи. Гражданите изразяват предпочитанията си, като изписват името на своя кандидат на хартия или го избират от електронна база данни с всички партийни номинации. По този начин европейските избиратели гласуват за личности, а политическите формации се съобразяват с тях при пропорционалното разпределение на мандатите в парламента.
Защо трябва да е толкова сложно, когато вотът може да е изцяло мажоритарен и в Народното събрание да попадат само хората, които народът наистина харесва? – включват се в дебата привържениците на чистата мажоритарна изборна система. В държавите, които са се спрели на нея, никой не иска главата на парламента или правителството, коментира Валери Найденов и даде за пример Съединените американски щати (САЩ), Великобритания и Франция. В тези държави гражданите гласуват за личности и имат свободата да посочат както 10, така и 100 имена. В законодателния орган обаче попадат само кандидатите, които получат абсолютно мнозинство, т.е. минимум 50% от гласовете плюс един. По-популярна обаче е мажоритарната изборна система в два тура, при която победата на първия тур се взима с относително мнозинство, а чак на втория – с абсолютно. По този начин в парламента гарантирано попадат само хората, получили гражданска подкрепа. Освен това мажоритарните кандидати за власт имат най-много работа в предизборната кампания, защото целта им е да станат симпатични не на партийния си лидер, а на колкото се може повече от гласоподавателите.
Разбира се, тази система също има своите противници, като най-големите са политическите формации със силно обществено влияние, защото не им гарантира мнозинство в парламента. Другият минус е, че при този модел в Народното събрание често попадат само две партии, защото самата система на гласуване в крайна сметка се свежда до избор, който имитира президентски или кметски вот. Експертите предупреждават и за чудовищни диспропорции между гласове и мандати, което в крайна сметка не върши работа нито на партиите, нито на техните избиратели. Когато искаме мажоритарна система, е добре да знаем, че е напълно възможно дори
с 51% от гласовете дадена партия да остане в опозиция
nbsp;
Или пък с 40% от вота да грабне 80% от мандатите, убеден е Михаил Константинов. И за това историята има своите примери. Най-фрапантният от тях са изборите във Франция през 1958 година. Тогава за комунистическата партия гласуват над 3.8 млн. души, но тя получава само 10 депутатски места – т.е. всеки неин представител е бил избран средно с 388 хил. гласа. В същото време Националният републикански съюз, който получава подкрепата на около 3.6 млн. гласоподаватели, взима 189 места в парламента, което означава, че за всеки неин депутат са гласували малко над 19 хил. души.
Колкото до гражданите, тези, които активно участват в публичния дебат за изготвяне на нови изборни правила у нас, са харесали изборната система в Швейцария. Там Националният съвет (т.е. Народното събрание) се състои от 200 депутати, избирани на всеки четири години с пряко гласуване. Системата е пропорционална, без праг за влизане в съвета, но с няколко важни особености. Народните представители се избират на регионално ниво. Има 26 избирателни района, които отговарят на кантоните, но не са с еднакъв брой жители. В най-големия район се избират 35 депутати, а в най-малките – само по един. Съответно в партийните листи може да има толкова имена, колкото са определени за съответния избирателен район. Особеното е, че избирателите отмятат в листите кандидатите, за които гласуват, а не партиите. Посочените по този начин депутати могат да са от различни листи, единственото условие е да не са повече от определения брой. На практика народните представители се избират мажоритарно, а в Националния съвет попадат и малки партии.
Няма какво да се лъжем. Всяка избирателна система е добра сама по себе си, но в крайна сметка всичко зависи от избирателната активност, заключи проф. Красимир Калинов от Централната избирателна комисия. Ако само половината от гражданите отидат пред урните, останалите пак няма да са представени в парламента дори депутатите да са избрани мажоритарно. Съответно масовото недоволство ще надделява над средното одобрение и Народното събрание отново няма да е стабилно. Затова по-добрата идея е политиците да поразсъждават малко повече върху въпроса как да закарат гласоподавателя до урните, а нетолкова върху новите изобрни правила. Стига да знаят какво точно искат да постигнат с промените. Защото, когато човек не знае какво иска, обикновено получава нещо съвсем друго.
nbsp;
nbsp;
Диспропорции
Заради ниската избирателна активност на извънредните избори през май тази година средната тежест на един мандат в парламента е спаднала до 11 хил. гласа, разказа неотдавна един от наблюдателите на вота и експерт по изборно законодателство Стефан Манов. Според него новата методика за изчисляване на изборните резултати допълнително е засилила съществуващите и досега разлики в гласовете, с които влизат кандидатите от различните региони. В резултат на диспропорциите в 42-ото Народно събрание са попаднали депутати с по-малко от 500 събрани гласове в своя полза. За сравнение, на изборите през 2009 г. долният праг на подкрепата за един народен представител е била около 2100 гласа, а средната тежест на мандат в парламента – 16 хиляди гласа. На изобрите през май най-голямо отклонение от средната тежест (11 хил. гласа) е било отчетено при един от мандатите на ГЕРБ в Кюстендил, който е бил излъчен с 19 610 гласа. Пак според данните най-трудно е бил получен и цял мандат в Кърджали, тъй като за него са били необходими около 13 880 гласа.
Това изкривяване, за което се говори, съществува, защото имаме повече мандати, които трябва да напъхаме с обувалка някъде в страната, обясни образно Манов. Но според него по-големият проблем е, че в последно време хората не ходят да гласуват, заради което в крайна сметка страда цялата политическа система. За последните четири години загубихме за българската демокрация 1 200 000, които вече не вярват в парламентарното представителство, обобщава експертът, уточнявайки, че четирите партии в настоящото Народно събрание са били избрани от едва 2 700 000 души – най-ниското число през последните 10-12 години. На вота през 2001-а формациите в парламента са били излъчени от 3 900 000 избиратели, през 2005-а – от 3 323 137 българи, а през 2009-а – от 3 893 286 гласоподаватели.
