Насред рязкото си медийно активизиране по повод 100-те дни на кабинета премиерът Орешарски почти буквално повтори една мисъл, традиционно приписвана на Чърчил: Ще правя каквото трябва, да става каквото ще! В интерес на истината, тази сентенция, сочена за пример на държавническа решителност и дори жертвоготовност, е била произнесена почти 20 години по-рано от друг, и то българин. В края на политическия си път Стефан Стамболов изрича думите:
Ще правя каквото трябва
nbsp;
пък после вие ме съдете!
Въпреки впечатлението за идентичност това са две доста различни философии на правене на политика и властване. Да става каквото ще е някак безлично и неангажирано, то оставя неясен отговора на въпроса какви ще бъдат последиците за конкретните извършители на належащите неща и някак заобикаля въпроса за отговорността. Мисълта на Стамболов е безупречен израз на един ключов момент в държавничеството – неизбежната лична отговорност и готовността нейният носител да се подложи на съда (с или без кавички) на общността.
Липсата на тази способност и готовност за отчетност и отговорност пред нацията е печално-универсална характеристика на българската политическа класа през последните десетилетия. Почти всички нашенски политически водачи демонстрират смелост и решителност, твърдят безапелационно, че правят трудни и болезнени, но необходими за нацията неща, ала когато дойде часът на истината и въпросът опре до личната им роля, обикновено се изнизват като мокра връв.
Малцината, които ясно поеха бремето на лидерската отговорност, като Жан Виденов и Иван Костов, бяха жестоко обругани и дори стигматизирани. Други, извършили лично или с екипите си не по-малко и по-малки грешки, като Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев и Бойко Борисов, постигнаха (засега!) много по-добър баланс на политически (и не само политически) пасиви и активи.
Тук обаче често се подминава един съществен момент – решителността на държавника и неговата готовност да понесе кръста на властта не е самоцел, не е е самостойностна добродетел.
Решителността и отговорността са инструмент
респективно последствие, придобиващи смисъл единствено по отношение на големите цели, на програмата, на постигането на едно желано бъдещо състояние. При това – бъдещо състояние, достатъчно значимо за нацията, така че да въодушевява, сплотява, потиква общността към голямо усилие за постигането му, както казват някои познавачи на стратегическата материя – начинание, което е на ръба на възможното.
Голямата слабост, дори беда на кабинета Орешарски и като цяло на днешното управление на България, а най-вече – на българските граждани, е именно в злощастното съчетаване на липса на голяма, въодушевяваща цел и на готовност да се поеме лична отговорност, да се понесе лично страдание, ако щете, за нейното постигане. Всяко едно от двете е много лошо за държавата и обществото, двете заедно са взривоопасни.
Някой би могъл да възрази, че правителството има програма и изразява готовност да я прилага, макар и с уговорката, ако му дадат възможност да работи. Уви, това е само фасада, и то твърде неубедителна. Правителството (или поне по-голямата част от него) и барбаронски-аморфното парламентарно мнозинство (или поне преобладаващата част от депутатите) нямат
никаква реална дългосрочна цел
nbsp;
още по-малко – готовност, казано патетично, да умрат за нея. Всичко е някакви лични, групови и корпоративни интереси по веригата власт – пари – власт прим – пари прим и т.н.. Правителството се оправдава с парламентарното мнозинство (Ще стоим, докато имаме парламентарна подкрепа), парламентарните партии се оправдават с правителството (то е експертно, независимо, че дори и програмно). Станишев говори като премиер и разяснява действията на кабинета, но не поема никаква отговорност за тях. ДПС, както обикновено, за нищо пред никого не отговарят. За третия елемент на управляващата амалгама (коалиция тя наистина не е) дори не си струва да говорим – там самото споменаване на понятия като програма и отговорност звучи като подигравка.
Но дори премиерът да е искрен в перифразата на Стамболов-Чърчил, изразената неколкократно през последните дни решителност е не по предназначение. Желанието – реално или привидно – да се извършват някакви текущи, краткосрочни стъпки, е безсмислено, дори може да се окаже вредно, без да бъде обвързано с рамките и последиците на големите, дългосрочни национални цели.
Например социалните мерки, с които се гордеят правителството и парламентът, са
прах в очите на обществото
nbsp;
Първо, защото по своя характер те не могат да променят трайно и съществено положението на хората, вкл. и на най-уязвимите. Намаляването на сметката за ток с пари колкото за два хляба няма да реши проблемите на бедните, въпреки че за нещастие за немалко българи осигуряването на два хляба често е реален проблем. Да се смята, че с предложеното повишаване на детските и майчинските се прави нещо сериозно по отношение на демографската катастрофа, е несериозно.
Второ, защото правителството много добре знае, че при запазване на управленското и властовото статукво то няма да има ресурс за провеждане в по-продължителен план дори на тези минималистични решения. Въпреки заканите по отношение на дънъчните престъпления, ДДС-измамите, контрабандата Орешарски и хората около него знаят, че за да има реален прелом, трябва да се пипне много здраво и много надълбоко – а да действат така просто няма да им разрешат тези, които са ги поставили на постовете им.
Държавата може да
направи много неща
nbsp;
ако има воля и най-вече разумна целенасоченост, но големият порок на системата е, че последователно премахва предпоставките и стимулите за такъв тип поведение на политиците и на държавната администрация. Нелепо е министър-председател и министър на финансите да си служат с иносказания по отношение на работата на НАП (да се прекрати практиката на специално отношение към някои фирми), при положение че имат и информацията, и опита, и правомощията да накарат въпросната институция да работи, както трябва. Разбира се, ако става въпрос за принципно решение, а не просто за подмяна на фирмите, към които (трябва да) има специално отношение.
Отделно да кажа и за правителствената програма. Това, което досега сме видели, е низ пожелания, макар че редица от тях по принцип са правилни и биха могли да имат добър резултат. Тук искам да отбележа, че програмата на едно правителство в наши дни трябва да отговаря на общоприети и задължителни изисквания, тя не съвпада с
жанра политическа декларация
nbsp;
който е много удобен поради своята неизбежна неконкретност и пожелателност. Може да звучи парадоксално, но от гледна точка на писан текст програмата на предходното правителство почти напълно отговаряше на изискванията на архитектурата на такъв управленски инструмент – приоритети, приоритетни оси, цели, дейности, мерки, очаквани резултати. Друг е въпросът, че не бяха предвидени критерии и измерители за постигането на резултатите, да не говорим за реалното осъществяване.
Парадоксът е, че един екип като този на Орешарски, който би трябвало да има несравнимо по-високо ниво на политическа и експертна компетентност, вече сто дни не може или не иска да представи нормална правителствена програма. Като казвам нормална, имам предвид, че програмата на правителството винаги обхваща целия му (макар и по презумпция на самата идея за демокрация хипотетичен) четиригодишен мандат.
Като целеполагане тази програма задължително следва да стъпва на постигнатото и да предава щафетата към следващото управление, тъй като стъпва именно на тези прословути национални приоритети, които са едновременно много важни и толкова трудно уловими.
Всякакви други документи и инструменти (като краткосрочни планове, стабилизационни мерки, непосредствени задачи и прочие) имат смисъл и оправдание единствено през призмата на голямата,
истинскаправителствена програма
Защото те не бива да противоречат на приоритетите й, а напротив – да ги подкрепят или да създават предпоставки за постигането им. Да се започне с краткосрочни мерки без готова програма на правителството е все едно да се строи покривът на къщата, преди да са изградени основите и стените й.
В момента тече едно надлъгване с политическите опоненти и с обществото, при което съдържанието на митичната програма очевидно е предназначено да играе ролята на пожарогасител на недоволства. Програмата е постоянно на една ръка разстояние от завършения си вид, но подобно на митичния Сизиф правителството все започва отначало…
Има обаче едно съществено обстоятелство. Политическите опоненти можеш лесно да надлъжеш, обществото – много по-трудно и едва ли задълго. Но да надлъжеш действителността и процесите в нея е невъзможно, а опитите за това се наказват жестоко. Бедата е, че цената се плаща от цялото общество, а не само от тези, които са казали каквото ще да става.
Александър Маринов
