Правителството навърши сто дни и се юрна да отчита направеното. Може би заради непрекъснатите упреци от партийните му патрони, че не комуникира добре с обществото, било заради разбираемата тегоба на непрекъснатите призиви за оставка, има опасност то да заприлича на локомотив, чиято пара отива главно към свирката. Престараването е очевидно, а стремежът да се изтъкнат постигнатите резултати – направо натрапчив.
Вината не е само и главно в премиера, министрите и правителствената пресслужба. Тон дадоха редица персони, чието най-забележимо (ако не и единствено) умение е да накарат мнозинството от българите да ги ненавижда неудържимо. Станишев и Местан, Миков, Манолова, Кутев и кой ли не още се надпреварват да лепят куриозни етикети на кабинета, които в устата на други хора биха звучали като откровена подигравка. Това било най-работещото и най-експертното правителство на прехода, то осъществявало предизборните програми на излъчилите го партии и най-вече лелеяните социални мерки, то започнало (наистина твърде плахо, според Станишев) да подменя заварените калинки с истински професионалисти, и прочие, и прочие. Кабинетът и парламентът щели да си изкарат целия четиригодишен мандат, а като черешка на тортата дойде оценката на председателя на БСП, че протестите били загубили не само енергията, но и каузата си.
С една дума, управление-мечта
nbsp;
за което цял свят би трябвало да ни завижда. Нещо подобно на последния химн на Австро-унгарската империя, създаден само няколко месеца преди тя да престане да съществува, в който се казва как всичко върви прекрасно в тази прекрасна страна.
Повлечено от тази словесна вакханалия на самохвалство, правителството реши да не остава назад. И се самооцени високо – като започна с поредица изяви на премиера и министрите и завърши със самото заглавие на отчета (100 мерки – 100 дни), внушаващо, че едва ли не всеки ден е била предприемана по една действена стъпка към овладяване на кризата и всеобщ възход.
Макар пълният текст на отчета да стана (засега от парламентарната трибуна) достояние на обществеността едва в четвъртък, оповестените в различни по-ранни изявления акценти са ясно откроени – осъществяване на стабилизационни мерки, коригиране на политики с доказани неблагоприятни ефекти върху икономическото и социалното развитие, създаване на предпоставки и започване на реформи във всички области, формиране на екипи и обществени съвети за реализиране на програмните цели в диалог с гражданското общество.
Вярно е, че началните намерения на правителството бяха твърде общо формулирани и на практика бяха изчистени от всякакви критерии и измерители на осъществяването им и на ефекта от тях. Но дори и в тази програмна мъгла се вижда, че поне засега значителни реформи не са започнати, а и не се долавя и намек на сериозна подготовка за тях. Нещо повече – социалните ангажименти, така красиво разписани в предизборните платформи, тъжно окапват една по една от реалното управление като есенни листа. На свой ред редица от мерките, оповестени като стабилизационни, се очертават като
цъкащи бомби със закъснител
nbsp;
които вече започват да гърмят. Нещо като объркващите сметки за ток след шумно рекламираните стъпки за поевтиняването му. В интерес на истината, именно по този въпрос сме свидетели на типичния пропаганден трик на кабинета и на подкрепящите го партии – първо се обещава поевтиняване, следва първа корекция – задържане на цената, после ни увещават да сме благодарни, че не е поскъпнал много, накрая ще ни кажат, че на този етап, в резултат на завареното положение, няма други възможности.
Или да вземем за пример също така енергично анонсираните (като част от стабилизационните) мерки за ограничаване на бюрократичните тежести върху бизнеса и гражданите. Да оставим настрана отново подгрятите нереалистични очаквания за непосредствения ефект от електронното правителство, но дори и това, което би могло да има някакъв смисъл, се превърна в източник на раздори между самите институции. Което не е изненадващо при този стил на работа на парче и липса на ясна стратегия за административна реформа.
Специално внимание заслужават две от изтъкнатите постижения на това правителство – кадровата политика и диалогът с обществото. Ако за някои от представяните като социални мерки може да се приеме, че имат известен, макар и неустойчив успех, то именно в тези направления неуспехът на управляващите е драматичен, и то на фона на безобразията, натворени от предшествениците им. Нито съставът на новоназначаваните, нито стилът на безцеремонно прочистване на държавния апарат, лишено от сериозни аргументи, се различават от практиките на ГЕРБ. Но с едно сериозно утежняващо обстоятелство – БСП и ДПС са партии с традиции и значителен управленски опит, които би трябвало да имат много по-убедителни кадрови варианти от предложените, особено за ключови управленски позиции. А това означава, че лавината от спорни и направо безумни персонални решения е част от съзнателно планирана стратегия за овладяване на държавата, включително и по силата на
откровен клиентелизъм от най-лоша проба
Разбира се, може да се спори кой е направил повече кадрови гафове – предишните или сегашните управници, но това само добавя аргументи към тезата, че и едните, и другите са вредни, не са разумна алтернатива и трябва да си ходят по каналния ред на обществената необходимост.
Що се отнася до публичното говорене, комуникациите с обществото и всичко останало, което се вписва в евфемизма диалог, свидетели сме на прекрасна илюстрация на стария казармен бисер, който всеки приписва на своя старшина:Когато говориш с мен, ще мълчиш!. Тук проблемът съвсем не е в липсата на говорене, в отсъствието на правителството от публичното пространство, а в системното излъчване на неверни и дори открито провокативни за повечето нормални хора послания. Почти всеки опит да се поправи една грешка в комуникациите води до нова, по-голяма и вече се вижда как въпросът Кой предложи Пеевски? поражда нервност и
напрежения в отношенията между БСП и ДПС
nbsp;
Ако някой бе в състояние да въведе известен ред в медийните изяви, със сигурност трябваше да запуши устата на оратори като министър Найденов, който произведе убийствения аргумент не виждате ли, че тези, които не протестират, са повече, това е своеобразен вот на доверие на правителството.
Не може да се отрече, че в общата самодоволна глъчка се чуха и някои по-смислени гласове. Колкото и дозирана да бе самокритиката, някои от казаните неща са многозначителни. Например, като признанието на вицепремиера Даниела Бобева, че в сферата на антимонополните политики има дефицит на идеи. Коментарът на Бобева, че е прегледала предизборните програми на управляващите партии, но не е открила работещи решения в тази област, потвърждава опасенията, че никой не е имал намерение да прави нещо съществено срещу тези метастази на квазипазарната ни икономика.
Мнозинството в парламента и правителството упорито твърдят, че изминалият период е бил много ползотворен, което логично означава, че можем да очакваме нови и все по-осезаеми резултати. Което е очевидно невъзможно при сегашното управление и неговите намерения. Трябва да си
много наивен или много циничен
nbsp;
да си си направил някаква много точна сметка във времето, за да не разбираш, че тази манипулация не може да издържи дълго. Това, че никакви сериозни реформи няма да бъдат предприети, е вече напълно ясно – за тях няма нито ресурси, нито идеи, нито воля. Но управляващите не разбират – скоро ще имат жизнена необходимост от някаква, поне минимална обществена търпимост, последните остатъци от която така безразсъдно пилеят днес.
Както отбеляза не друг, а кандидатът на БСП за президент Ивайло Калфин, липсва нещо в България – това, което е основно в една демократична система, и това е публичното доверие към управлението. По този начин структуриран парламентът и с тези грешни действия на правителството в началото, аз не виждам потенциал да се направят реформите, които да променят страната. Вече не става дума за доверие за реформи, а за доверие за оцеляване. Защото очевидно плановете на някои от менторите на днешното управление са свързани със задгранична реализация, но при вероятното развитие на събитията и този спасителен изход може да се окаже илюзорен.
Александър Маринов
