Бандити, крадци, кръвопийци. Тези етикети все по-често се лепят на банките от потърпевши клиенти. Интернет пространството бъка от черни благопожелания към кредиторите. Разказват се и различни истории за изхвърлени на улицата семейства, за разбити човешки съдби. Коментират се конкретни случаи на длъжници, които научават, че имат неплатени вноски едва когато на вратата им почука съдия-изпълнител и вече нямат право да обжалват. Финансисти и адвокати пък изтъкват, че основната причина за това е изключителното право на банките да си събират вземанията по реда на бързото производство.
Срещу това тяхно право, записано в чл.417, т.2 от Гражданскопроцесуалния кодекс, в интернет пространството са изписани цели фермани. Някои от тези писания успешно могат да се състезават за приза най-зловещо заглавие. Последната такава разработка, озаглавена Банките си имат държава – хронология на ограбването има претенциите да проследи накратко хронологията на грабежа чрез банковата система от 80-те години на миналия век до днес – грабеж, довел до установяване на сегашното икономическо статукво в България, което познаваме и понасяме всички български граждани. Става дума за създадените в периода от края на 1989 до края на 1994-а банки и техния фалит през 1996-а и началото на 1997-а.
Хората, които са следили процесите през този период, едва ли ще спорят, че банковият сектор, такъв какъвто го познавахме през първата половина на 90-те години, рухна и буквално бе заличен от кризата през 1996-а и 1997-а. През нея преминаха само здравите кредитни институции, които никого не са ограбили, именно защото не фалираха, а и повечето от тях, бидейки държавни, смениха собствениците си и сега се намират в ръцете на чуждестранни инвеститори. От времето на прохождащия банков сектор до днес без реална смяна на собствеността са останали единствено Първа инвестиционна банка и Интернешънъл Асет Банк. Така че
за грозните родилни петна
които авторите на въпросната разработка разкриват, все по-трудно може да се говори.
Същинският й смисъл е да изобличи уж вампирската роля на кредитните институции и да бъде атакуван прословутият чл.417, т.2 от Гражданскопроцесуалния кодекс. Авторите й са се опитали професионално и с правни аргументи да докажат, че той поставя длъжниците на банките в неравнопоставено положение спрямо техните кредитори. Причината е, че съгласно този член банката има право въз основа единствено на счетоводни документи да извади изпълнителен лист срещу своя длъжник и да предприеме действия по продажбата на имуществото му. Протестът на длъжника не спира принудителното производство. А това поставяло банките в по-благоприятно положение както спрямо останалите кредитори, така и спрямо самия длъжник.
На това място читателят би трябвало образно да си представи следната разтърсваща картина – семейство с две деца и жилище от 70 кв. м, което изплаща ипотечен заем. Родителите вече са забавили две или три месечни погасителни вноски, но се надяват, че банката ще прояви човещина и разбиране и ще разсрочи плащанията по дълга. Вместо това в една мрачна есенна сутрин се появява съдия-изпълнител, който казва на семейството, че трябва да напусне жилището, защото кредиторът е извадил (без да ги предупреди)изпълнителен лист срещу тях. Разтърсваща трагедия.
В реалния свят обаче
тази сцена с отнемането на апартамента
точно по начина, по който бе описана, не може да се случи. Първо, защото, както всички, които са теглили кредит през последните две-три години знаят, че банките предупреждават длъжниците си няколко дни преди датата на падежа (чрез телефонно обаждане или SMS), че им предстои плащане. След датата отново им напомнят, ако не са платили в срок.
Вярно е обаче и че не звънят, когато пращат съдия-изпълнител. Но това става или ако длъжникът след първите две обаждания не е погасил задължението си, или не е отишъл да се договори с банката за разсрочването му. Едва ли има здравомислещ човек, който да смята, че ако не погасява задължението си, това ще остане без последствия.
Второ, ако става въпрос за единствено жилище от 70 квадрата и то е притежание на четиричленно семейство,
никой не може да го изхвърли оттам
Който не вярва, да прочете чл.444, т.7 от ГПК, чл.39, ал.2 от Закона за собствеността и свързаните с последния нормативен акт министерски наредби. Неслучайно в ГПК има такива глави, носещи названието Несеквестируеми вещи и Несеквестируем доход.
По друг начин изглеждат нещата, ако длъжникът, срещу чието жилище има изпълнително производство, е собственик и на други имоти, без значение какви са те – земеделски земи, вила, къща. Тогава той не е изпаднал в безпомощно състояние, защото може да ги продаде и да се разплати напълно или частично с кредитора си. За оставащата част от дълга може да се подпише договор за разсрочено плащане или длъжникът да остави апартамента на кредитора си и да отиде да живее във вилата или в къщата, които има. Толкова по въпроса за трагедиите.
Остава обаче
проблемът с привилегиите на банките кредиторки
които имат по силата на омразния чл.417, т.2 от ГПК. Прави ли ви впечатление, че борците срещу тези привилегии цитират специално т.2 от въпросния чл.417? А в него има цели девет точки.
И за какво става дума в техните текстове? Ако си направите труда да ги прочетете, ще видите, че въпросните привилегии, които били уж само за банките, се отнасят за всички видове кредитори – лизингови дружества, производствени и търговски фирми, че дори и за граждани.
В т.3 например се казва, че разпоредбите на чл.417 важат и за кредитор, който може да поиска заповед за изпълнение срещу длъжника си въз основа на нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи .
Например вие сте сключили договор с друг гражданин да купите апартамента му и в него пише, че ще му платите след месец. Но по някакви причини не плащате. Тогава въпросният гражданин може да извади изпълнителен лист срещу вас по същия ред и със същите привилегии като банките. Процедурата важи и ако сте взели пари назаем от друг човек и сте му подписали запис на заповед (документ, който по съвсем други причини ви съветваме да не подписвате при каквито и да е обстоятелства), но не му ги върнете в договорения срок.
Привилегията се отнася и за фирми,
nbsp;
които са сключили договор за особен залог с други компании и имат да си прибират пари от тях. От изключителното право на чл.417 могат да се възползват и притежателите на облигации. Казано общо, с текстовете на въпросния член ГПК дава по-големи права на всички обезпечени кредитори. Което на свой ред означава, че банките не са привилегировани и никакво лоби или политически структури не са ги поставили в по-благоприятно положение спрямо останалите кредитори.
Що се отнася до длъжниците и техните права, които се нарушавали от чл.417, нелогично е да се твърди, че спрямо банките те са ощетени, а спрямо други свои кредитори, които също могат да се възползват от чл.417 – не са. В противен случай защо лицата, водещи кампания срещу въпросната разпоредба на закона, протестират само срещу неговата т.2, а не срещу всички текстове в чл.417?
Отговорът е само един: защото на 2 октомври 2012-а
Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана
на Република България да обяви текстовете на въпросния член за противоречащи на основния закон на държавата.
Аргументите на омбудсмана бяха почти същите като тези, които сега набират скорост в интернет пространството – привилегировано положение на банките, невъзможност за защита на гражданите длъжници от техните действия и т.н. В една правова и демократична държава, когато Конституционният съд се произнесе по един казус, думата му е закон. Той е онази върховна институция, която има последната дума по всички спорни от юридическа гледна точка въпроси. Само заради неговото решение всички обвинения, отправяни относно този текст в ГПК, влизат в сферата на спекулациите, опитите за лобиране с цел създаване на бизнес и дори – на откровените глупости. Но, ако заради спора решим да се абстрахираме от презумпцията за ролята на Конституционния съд като върховна и безапелационна инстанция за решаване на спорове от държавно значение, поне трябва да се вгледаме в мотивите му, с които той отхвърля искането за обявяване на текста в чл.417, т.2 от ГПК за противоконституционен.
Там например се казва, че банките имат право да вадят изпълнителни листове на базата единствено на счетоводни документи, защото те са едни от малкото поднадзорни институции, чието счетоводство и операции подлежат на строг контрол и регулации. И това е така, защото за търговските дружества няма специален надзорен орган, който да ги контролира. Изключение правят застрахователните и пенсионноосигурителните компании, както и инвестиционните посредници. Но, както стана ясно, и те могат да вадят изпълнителни листове по бързата процедура срещу свои длъжници, чиито облигации са закупили. Гражданите пък въобще не водят счетоводство, но в определени случаи и те могат да се възползват от привилегиите на чл.417 от ГПК.
Друг важен аргумент на Конституционния съд е, че банките имат право на бързо изпълнително производство срещу своите длъжници заради ангажиментите, които по Закона за кредитните институции те имат към своите кредитори (т. е. вложителите). Става дума за гражданите и фирмите, които притежават депозити и сметки в банките. Според правната уредба у нас всеки собственик на пари по сметка или в депозит може да си ги поиска, когато пожелае, и банката е длъжна да му ги плати в срок от 15 дни. В противен случай в нея влизат квестори и лицензът й се отнема. Следва обявяване в несъстоятелност. В същото време банката не може да си събере вземането от своя длъжник предсрочно, ако той изпълнява всичките си ангажименти по договора, тъй като това е незаконно.
Я си представете какво ще стане, ако банките нямат право на бързо изпълнително производство, а в същото време депозантите се наредят пред вратите им, за да си теглят парите? Тогава няма ли да се окаже, че отмяната на точка 2 от чл. 417 всъщност ощетява именно депозантите на банките. А това би било истинският грабеж.
nbsp;
nbsp;
