Оставката на главния съдебен инспектор Ана Караиванова вероятно ще се окаже акт без последствия и тя ще остане на поста поне до предполагаемите предсрочни парламентарни избори през май догодина. Това се говори в съдебните среди, след като Караиванова съобщи в Народното събрание по време на обсъждането на годишния доклад на инспектората, че е заявила писмено желанието си да напусне заеманата длъжност. Петгодишният й мандат изтече преди близо десет месеца, но да се събере парламентарно мнозинство от 2/3 от народните представители, за да бъде избран неин приемник, изглежда все така илюзорно.
Дали заради непрекъснатото напрежение в Народното събрание, покачено допълнително от мораториума върху продажбата на земя на чужденци и от студентската стачка, или просто защото им е по-удобно, но парламентарните сили мълчат по темата. На повърхността остана впечатлението за чисто женски сблъсък между Караиванова и правосъдната министърка Зинаида Златанова. Никой не опровергава и информацията, че Караиванова е изявявала желание вече няколко пъти да освободи този пост, но я разубеждавали. Но не стана ясно и кога всъщност е подадена оставката, за която тя съобщи пред парламента.
Напълно е възможно това да е станало преди месеци, но да е старателно укривано. По нищо не личи и коментарите на Златанова по въпроса да имат парламентарна подкрепа. Те едва ли са друго освен отчаян опит да бъде отчетено нещо пред Брюксел и то да бъде включено в предстоящия мониторингов доклад на Европейската комисия в тон с призивите на някои неправителствени организации. На този фон ходът на Ана Караиванова изглежда премерен и навременен, тъй като безобразното забавяне на избора на неин приемник във всички случай ще бъде оценено подобаващо в евродоклада.
Караиванова може и да не е основната пречка за съдебната реформа и единствената причина за негативния доклад, както иронизира ситуацията и самата тя. Но нескончаемият й мандат си е едно законово безобразие. То подклажда недоволството както от дейността на съдебния инспекторат, така и от бездействието му. За никого вече не е тайна, че някои съдии са недоволни от това, че ги проверяват повече от други. Докато примерно магистратите от съдилища никой не ги проверява. Гражданите пък поначало няма как да са доволни от инспектората, защото той спазва ревностно ограничението да не се произнася по висящи дела и по съществото на съдебните актове.
В същото време съдебният инспекторат е удобно средство както за замитане на нарушения и престъпления в същинската правораздавателна дейност, така и за натиск върху конкретни административни ръководители и съдии по конкретни дела. Очевидно е, че има сговор за бавене на избора на шеф на съдебния инспекторат. Показателно е и мълчанието около статута на Караиванова след изтичането на мандата й.
Никой не оспори аргумента на Съюза на съдиите в България, че този мандат не подлежи на удължаване съгласно решение на Конституционния съд от 2005 година. Необходимостта от квалифицирано парламентарно мнозинство не може да е основание за удължаване на мандата. Немислимо е на Караиванова да бъде възложен и нов мандат, тъй като конституцията забранява два последователни мандата.
Ако десетмесечният свръхсрочен престой на Караиванова на поста е противоконституционен, възниква въпросът за легитимността на нейните актове. Проблемът е твърде интересен от гледна точка на изброените в Закона за съдебната власт правомощия на главния съдебен инспектор. От една страна, инспекторатът е дифиниран като орган, който осъществява колективно своите правомощия. Това означава, че те ще са законосъобразни дори при липсата само на главен съдебен инспектор или ако мандатът му е изтекъл, както е в случая. Правомощията на главния съдебен инспектор са такива, че действията му трудно може да бъдат атакувани, пък и не е предвиден специален ред за оспорването им пред ВСС или за обжалването им в съда.
От друга страна обаче, без главен инспектор дейността на инспектората би била блокирана. Защото той осигурява организационното и методическо ръководство – определя реда за извършване на проверки, издава заповеди за тях с конкретните задачи, тегли жребия кой екип къде да бъде изпратен, разпорежда се с бюджета, контролира дейността на инспекторите, назначава и уволнява както тях, така и администрацията, участва в заседанията на висшия съдебен съвет и представлява инспектората. Главният инспектор може да посочи и свой заместник, но само когато става дума за временното му отсъствие.
Няма спор, че съдебният инспекторат така, както е уреден в закона, не може да работи без главен инспектор.
Освен въпроса за правните последици от присъствието на Караиванова на шефския пост възниква и друг въпрос: основателно ли е получавала заплатата си, щом е заемала поста в разрез с конституцията? От една страна, излиза, че е получавала възнаграждения въз основа на несъществуващо (изтекло)правоотношение въз основа на проведен избор. От друга страна, тя е изпълнявала фактически задълженията на главен инспектор и няма вина, че органът, който я е избрал, не прекратява изрично това правоотношение с избор на неин приемник. Ана Караиванова е категорична: Винаги ценя повече достойнството си, отколкото заплатата си.
В тази ситуация Караиванова няма как да бъде наречена бивш главен съдебен инспектор. Но пък има свободата да каже публично някои истини за съдебната система. Чухме например, че трябва да се търси отговорност на всички, които не са си свършили работата, а на който не му отърва, да напусне. Чухме още, че хвърлянето на пари за електронни системи за случайно разпределение на делата не е панацея, а на кого ще възложим доставката на поредния скъп софтуер. Но най-същественото признание на Ана Караиванова е, че в системата има корупция. При обсъждането на доклада на инспектората в парламентарната правна комисия пък чухме от нея, че съдебната реформа е правена само за улеснение на магистратите, но не и за гражданите. Истини, които трябваше да бъдат казани много по-рано.
nbsp;
nbsp;
Докато опитва да предизвика избора на нов главен съдебен инспектор, правосъдният министър Зинаида Златанова продължава да доказва, че не е за тази работа. На кръгла маса за представяне на т. нар. Индекс на съдебната реформа, който всяка година се представя от Българския институт за правни инициативи, тя призова: Да направим следващата скокообразна крачка в съдебната реформа. Накъде ще скачаме не стана ясно, но пък едновременно с подскока било крайно време да застанем на място и да видим колко пъти ни се повтарят анализите. А те, както знаем, се повтарят всяка година, въпреки че според Златанова България е направила подобна крачка в своята съдебна реформа през 2006 и 2007 г., когато страната беше приета за член на Европейския съюз.
Изглежда, Златанова е един от малцината посветени, твърдейки че през последните три-четири години в страната ни са се избистрили основните идеи за реформа. От тази бистрота обаче полза скоро явно няма да има, ако се заслушаме в убедеността на министъра, че тези идеи няма да бъдат реализирани веднага. Нека не искаме целия свят за един ден. Аз не съм министърът, който ще каже, че съдебната реформа е реформа на гробище, аргументира се Златанова. Закачката беше с мнението на предшественика й Антон Станков, че правосъдната реформа е като преместване на гробище и не може да се чака помощ отвътре. Ще рече – съдебната власт да е спокойна, няма да правим нищо, което тя не одобрява.
Какви са представите на Златанова за съдебна реформа пролича от посочените от нея ключови стъпки. Те били решаването на проблема със свръхнатовареността в някои съдилища и отстраняването на съмненията, че системите за случайното разпределение на делата могат да се манипулират. Все невъзможни неща, защото при вилнеещото беззаконие делата ще стават все повече, а идеална елктронна система без човешки достъп няма открита. За свободата на прокурори и съдии да издават безобразни актове и за липсата на контрол от страна на съдебните началници Златанова не обели дума. Така се подскача, стоейки на едно място.
