Имало едно време дясно обединение…
В този дух вероятно ще звучат оценките на анализаторите за амбициозния план на демократичните формации за общ предизборен съюз, ако в най-кратки срокове не го реализират на практика. Не е хубаво да се говори в минало време за нещо, което дори не се е появило на бял свят, но едва ли има по-подходящо описание на провала, който претърпя Реформаторският блок още преди да се е легитимирал в правния свят.
След официалното напускане на партия Зелените в началото на месеца отношенията между Демократи за силна България (ДСБ), Движение България на гражданите (ДБГ), Съюза на демократичните сили (СДС), Синьо единство, Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и Народна партия Свобода и достойнство (НПСД) вече не са същите. Разногласията сред партньорите не само се засилиха, но и провалиха амбициите им за финално коалиране. Разговорите в тази посока започнаха още в първите дни на ноември, но вече повече от 20 дни съюзниците така и не успяват да сближат позициите си. Реформаторската инициатива е отвъд коалицията, защото не засяга отделните партии, а цялото общество, опита се да обясни разногласията в блока Меглена Кунева, но не можа да скрие основния проблем.
Десните формации не само говорят на различен език, но се разминават и в плановете си за бъдещото участие в политиката. От ДСБ отдавна настояват за коалиция, а ръководството дори получи мандат да преговаря с останалите си партньори за съвместно явяване на предстоящи избори (били те предсрочни парламентарни, или вота за Европарламент през май 2014-а). Същата позиция досега защитаваше и Движение България на гражданите, но след като въпросът предизвика сериозни спорове на националното му събрание през септември, ръководството взе да клони към запазване на физиономиите на партиите. Формацията на Касим Дал и Корман Исмаилов Свобода и достойнство няма единно решение за бъдеща коалиция, но идеята по принцип среща подкрепа. От Синьо единство пък настояват формациите да се разпуснат, за да образуват нова дясна партия. Другата идея е Реформаторският блок да се председателства на ротационен принцип от всяка от партиите в блока, а структурите по места да бъдат обединени. Като прибавим към разправиите и традиционното разминаване в някои от становищата на настоящите партньори по наболели обществени теми, картинката допълнително се изяснява.
На този етап единствената спойка между партиите в Реформаторския блок е общото искане за незабавна оставка на правителството и насрочване на извънредни парламентарни избори. Можем да си представим какво ще последва, ако по една или друга причина се стигне до вот, а на реформаторите се наложи да се коалират по бързата процедура. Първият риск е да се изпокарат още при реденето на партийните листи. Вторият – да не преценят добре шансовете си и да загубят надпреварата за вход в Народното събрание. Успеят ли, ще се изправят пред ново предизвикателство – раздаването на държавни постове. А след това и пред непосилната задача да останат независими в парламента.
Разбира се, защитата на общото им благо може да се окаже достатъчно условие за съвместното им бъдеще, но със същия успех би могла и да ги запрати в историята. И ако десните формации сами не намерят път към себе си, Реформаторският блок рискува да остане добро пожелание на шепа нереализирали се политически лидери.
