В бюджетната сфера през 2013-а се случиха две важни събития, които кардинално прекроиха приходно-разходната рамка на хазната. Първото бе емитираният през февруари от правителството на ГЕРБ извънреден облигационен заем от 800 млн. лв., с който бяха платени земеделските субсидии. Второто бе актуализацията на държавния бюджет през юли, която до голяма степен бе наложена и заради въпросната облигационна емисия.
Тези две събития всъщност са производни на неумението на ексминистър Дянков да планира правилно паричните потоци в бюджета. Под натиска на премиера (близо година по-рано) той бе сложил подписа си под споразумението със земеделските производители държавата да им плати държавните субсидии през февруари – два месеца по-рано от обичайния краен срок (през април). Този ход донякъде бе съобразен с предстоящите парламентарни избори, но бе в пълен разрез с разумното управление на бюджетните средства. Заради това плащане фискалният резерв се срина до 3 млрд. лв. и за да го попълни, МФ емитира въпросната шестмесечна облигационна емисия за 800 млн. лева.
Независимо че земеделският дълг на Дянков бе успешно платен, вече при новото правителство на Пламен Орешарски той бе една от причините за актуализацията на бюджета през юли. Това ясно личи в мотивите на финансовия министър Петър Чобанов към проекта за актуализацията на държавния бюджет. В тях се казва, че „емитирането извънредно на шестмесечни ДЦК на вътрешния пазар на стойност 800 млн. лв. през февруари 2013 г. изчерпва одобрения лимит за новоемитиран през 2013-а дълг, който е 2 млрд. лева“. Затова, според Чобанов, този лимит трябва да бъде увеличен с 1 млрд. лева. При дебатите по актуализацията на бюджета той подчерта, че увеличеният лимит по никакъв начин няма да повлияе върху максималния размер на държавния дълг към края на годината от 14.6 млрд. лева.
Актуализацията бе приета от Народното събрание, но пък точно тогава се случи друг прецедент. За пръв път от двадесет години насам президентът на Република България наложи вето върху промените в Закона в бюджета нетолкова с финансови, колкото с чисто политически мотиви. Преди ветото на Росен Плевнелиев върху бюджетната актуализация, такова бе налагал президентът Жельо Желев. Но причините тогава бяха съвсем различни: преходните и заключителните разпоредби на бюджета от 1996-а накърняваха конституционното право на неприкосновеност на частната собственост. А Плевнелиев се запъна, защото уж измененията на основния финансов закон на държавата не давали достатъчно прозрачност как ще се харчат парите на хазната. Протестът му бе, че, видите ли, предвидените в закона допълнителни разходи от близо половин милиард лева не са „разхвърляни“ по бюджетите на отделните министерства и ведомства, а ще се разпределят с постановления на Министерския съвет. По-късно се разбра, че по същия начин са разпределяни парите и от правителството на ГЕРБ, и то точно когато Плевнелиев бе министър на регионалното развитие в него.
Така, със своето вето, Плевнелиев създаде опасен прецедент – президентът да възпрепятства финансовата политика на изпълнителната власт и да се опитва да я замества със своя. Разбира се, ветото не мина и актуализацията бе приета при второто й гласуване в Народното събрание. Но прецедентът е налице и той може да има много тежки последствия върху държавността в България през следващите години.
Между тези две събития имаше и още един интересен случай засягащ финансовата система. За пръв път от двадесет години насам заради необходимостта да се състави служебно правителство, което да управлява страната между оставката на кабинета на Бойко Борисов и съставянето на нов кабинет след провеждането на парламентарни избори, подуправител на БНБ излезе в отпуск, за да стане служебен финансов министър. Става дума за ръководителя на управление „Емисионно“ Калин Христов. Той пое ведомството от Симеон Дянков и успя да управлява държавните финанси без сътресения през бурния политически период между оставката на кабинета на Борисов и парламентарните избори. Но заради принципността и последователността в своите решения успя да си спечели някои силни врагове.
След приключването на мандата на служебния кабинет Калин Христов се върна там, където му е мястото – на подуправителския пост в БНБ. И се зарече никога повече, по никакъв повод, да не влиза в изпълнителната власт и в политиката въобще.
ВСЯКО ЧУДО… ЗА ЕДНА ГОДИНА
Стабилността на българското финансово законодателство се “илюстрира” най-добре с непризнатите “гениални” открития на ексфинансовия министър Симеон Дянков. Титанът на добилата световна известност българска фискална стабилност през третата година от дерибейството си въведе революционни промени: Единно платежно нареждане (ЕПН) и данък “Лихва”, които просъществуваха в непроменен вид точно една година.
ЕПН, което “БАНКЕРЪ” нарече “Единно платежно недоглеждане”, докара единен платежен смут още в първите работни дни на изтичащата вече година. Фирмите започнаха да превеждат задълженията си към хазната по една сметка, без да могат да посочват за кой период и какво точно задължение покриват. Основният проблем беше заложен в самата Дянкова философия. А тя беше, независимо от волята на платеца за какво точно превежда пари, постъпилите средства да се пренасочват автоматично от данъчните към най-старото по дата задължение.
Още при гласуването на тази мярка – през есента на 2012-а, ДСБ събраха подписи в парламента и сезираха Конституционния съд за противоконституционно смесване на данъчни и осигурителни плащания. Нещата стигнаха дотам, че Конституционният съд допусна до разглеждане жалбата, но все още не се е произнесъл правилно ли е да се покриват старите задължения с приоритет независимо от волята на платеца.
Новата “тройна коалиция” в парламента обаче изпревари КС и частично поправи нещата. Единната сметка се “раздвои” тази есен. Не се родиха две платежни, но се даде първенство на погасяването на главниците пред лихвите. Така се избегна допълнителното задлъжняване при удържането първо на лихви. Бизнесът поиска всяка една от одобрените вече две сметки (за главници и лихви) да се разклони на още две – за данъци и за осигуровки. Това обаче втвърди позицията на заместник-министъра на финансите Людмила Петкова и тя се опълчи, че подобно сегментиране ще обезсмисли единното платежно.
Друго облекчение за данъкоплатците, което заработи още от септември, беше въвеждането на нова електронна услуга за сметка на хазната. При всеки превод по единната сметка с автоматично съобщение – по имейл – платецът получава информация къде в сложния лабиринт от задължения са постъпили неговите пари. Въпросният имейл е жизненоважен за данъкоплатците, защото те все едно пускат камъче в голям пещерен лабиринт – плащат за едно, но парите отиват за нещо, за което дори и не подозират.
Единната сметка може и да се заобиколи и парите да отиват за това, за което фирмата иска да плаща, но в този случай сама трябва да си “поръча” изпълнително дело. Единната сметка спира да действа само при принудително изпълнение на вземанията. В този случай на практика длъжникът сам трябва да повика данъчните и да си признае и майчиното мляко. “Имам такива и такива задължения, не мога да ги погася накуп, мога да плащам по толкова, нека видим за какво по колко пари да отиват.” Това безспорно е законова вратичка, но не ги съветваме да я използват”, коментира Росен Бъчваров, говорител на НАП. “По закон при такива случаи се стига до запориране на имуществото, с продажбата на което държавата да удовлетвори претенциите си. Пак по закон тя трябва да се освободи от него в срок до шест месеца, а това може да блокира и да сложи точка на бизнеса въобще”, обясни Бъчваров за “БАНКЕРЪ”.
Единната сметка се раздвои, но остана. Не така обаче стоят нещата с данък “Лихва”, който бе обречен на бавна смърт. Любимото злодеяние на фискалния вампир Дянков, което влезе в сила от началото на изтичащата година, е изправено пред началото на края си от 2014-а нататък.
С по 2% всяка година да пада данък “лихва” от следващата година, като през 2017 г. ставката ще е нулева, реши парламентът в началото на ноември. Сега окончателният налог, с който се облага брутната сума на придобитите от местни физически лица доходи от лихви по депозитни сметки в търговски банки, е 10 процента. С решението си парламентът предвиди данъчната ставка върху лихвите да бъде 8% през 2014 г.; 6% за доходите, придобити през 2015 г., и 4% – за 2016 година.
Промяната в данък “лихва” се налагала първо от политическа гледна точка, за да се спази последователната позиция на левицата, която в 41-ото НС беше против този данък, обясни председателката на социалната комисия Корнелия Нинова.
Икономическият аргумент беше защитен с цитати от стенограмите на предишния парламент, в които ГЕРБ обясняват нуждата от въвеждане на данъка с очаквано “изваждане” на парите от банките и инвестирането им в производство. Тогава, припомни Нинова, управляващите обясниха, че българите са рентиери и лихвари, мързи ги да развиват бизнес, не могат да се създават работни места, като се държат парите в банките и се чакат лихвите. Една година по-късно това не стана, обобщи председателят на социалната комисия, няма ръст на икономиката, времето опроверга вашите мотиви и е добре да преосмислите вашата позиция.
Така от приходната част на бюджета бяха отрязани за следващата година около 18 млн. лева. От този данък Дянков очакваше първо 150 млн. лв. годишен приход, после “сви” очакванията си на 120 млн. лв., а в бюджета за тази година са записани 90 млн. лв., от които май ще бъдат събрани не повече от 75 млн. лева.
Това се случи благодарение на чисто пазарната реакция на банките, които предложиха нови продукти на спестителите си, с помощта на които да избегнат налога. Така голяма част от депозитите изтекоха в изградените “убежища”.
