Александър Стойнов е професор по наказателно право в катедрата по наказателноправни науки в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Оглавява работната група по създаването на проекта за нов Наказателен кодекс (НК) и работи по него до публикуването му в средата на декември миналата година. Преди двадесет години участва в създаването и на предходния проект за нов НК, който обаче не стига до гласуване в Народното събрание.
Професор Стойнов, добър ли е проектът за дългоочаквания нов Наказателен кодекс?
– Преди всичко искам да кажа, че проектът е човешко творение и като всяко човешко творение не може да бъде съвършен. Сигурно има пропуски и недостатъци, но той е все пак в процедура по съгласуване, провеждана от Министерството на правосъдието. Едва след това трябва да бъде внесен в Министерския съвет, а оттам и в парламента. Тепърва предстои преценка за промени и корекции, и ако такива бъдат направени, дай Боже, да са за добро. Работата по проекта започна още октомври, 2009 г., когато министър на правосъдието беше госпожа Маргарита Попова, сега вицепрезидент. А преди да стане правосъден министър, тя беше завеждащ отдел във Върховната касационна прокуратура. От същата прокуратура беше и тогавашният заместник-министър госпожа Даниела Машева. И те участваха в изясняването на някои спорни концептуални въпроси. Аз самият не исках да поема ръководството на работната група, но така или иначе ме ангажираха постепенно. След публикуването на първоначалния проект през 2012 г. работната група беше разширена, включиха се активно и представители на адвокатурата и на следствието. В тази условно казано втора работна група аз участвах, но не я ръководех.
С изключение на Вас съставът на работната група остана неизвестен, което породи спекулации.
– Сметнах, че само в нея участваха седем съдии от Върховния касационен съд, седем прокурори от Върховната касационна прокуратура, включително и изброените на министерски длъжности. На по-късен етап се включиха и други трима заместник-министри, сред които прокурор, съдия и научен работник. Става въпрос за Пламен Георгиев, Деница Вълкова и Велина Тодорова. В специфични области бяха консултирани и редица специалисти от нашия факултет. След като Общата част на кодекса беше готова, забавяне при изготвянето на Особената част имаше в края на кабинета „Борисов“ и при служебния кабинет. После нещата напреднаха при сегашното правителство и трета работна група, в която също участвах, прегледа проекта предимно технически с цел синхронизация. Мотивите бяха изготвени от министерството.
Имаше ли конфликти по спорни текстове?
– Не бих казал, конфликти не е точната дума. Имаше спорове, стигало се е до моменти, в които страните държат твърдо на различни аргументи. В такива случаи настоявах нещата да се решават по вишегласие. Практиците бяха мнозинство, теоретиците – малцинство. И сега има текстове, по които стоим на различни позиции, но в хода на парламентарната процедура законодателят ще се произнесе.
Може ли да се каже, че основните професионални общности – на магистратите и на адвокатурата, застават зад проекта?
– Мисля, че да. С неправителствения сектор нещата стоят по-особено. На тях им дайте да са недоволни от нещо, те друга работа нямат. Все имат претенции и са недоволни, но не казват винаги точно от какво. Проследих „гастролите“ им по текста за фотографирането и филмирането (става въпрос за въвеждане на наказателна отговорност за онзи, който противозаконно фотографира, филмира, записва или подлага на друго подобно действие другиго без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, като наказанието е лишаване от свобода до една година, пробация или глоба – б. ред.). Може текстът да не е съвършен, но те изобщо не коментираха третата алинея, в която е казано кога тези действия не представляват престъпление (когато деянието по ал. 1 и ал. 2 е извършено при публични прояви на лицето, деецът не се наказва – бел. ред). А конституцията казва, че не може току-така да те снимат. Неправителствените организации имаха известни добри идеи, някои от които реализирахме частично. Но не предложиха реално нито един добър проект на разпоредба, защото нямат нормотворчеки опит.
Нали една от тях Ви взе на прицел след Ваше интервю, в което се обявихте „за“ смъртното наказание?
– Аз и сега съм си привърженик на смъртното наказание, но съм наясно, че смъртно наказание в България скоро няма да има. Засега не мога да си представя какво трябва да стане, за да се обърне общественото мнение. Затова в работната група не сме обсъждали този въпрос освен на шега: „Остава сега и една смърт да предвидим“… То е в рамките на шегата, разбира се. Въпросът е обаче концептуален, решението беше управленско и политическо – беше решено предварително, че за смъртно наказание и дума не може да става. Затова преминахме направо към обсъждане да има или не наказание лишаване от свобода доживотен затвор без замяна.
То е премахнато и знаете, че ще понесете критики.
– Болна тема за българите е защо не са жестоки наказанията. След 1989 г. започнаха да се предвиждат все по-тежки наказания за отделните деяния и хората сега ще питат защо премахваме наказанието доживотен затвор без замяна. Направих си обаче труда да се поинтересувам и след много мои питания успях да получа информация колко струва издръжката на един затворник към края на 2010 година. Оказа се, че средната месечна издръжка е около 1300 лв., а разходите оттогава са се повишили и тепърва ще растат заради европейските изисквания към местата за лишаване от свобода. Мога да ви покажа фиша си на професор в най-стария университет на България, за да видите, че след удръжките заплатата ми е около 1260 лева. И тези пари са за работа, не за лежане. Винаги трябва да е ясно, че тези, дето сме на свобода, плащаме за онези, които са в затвора. Друго различно от това не е измислено никъде. Наред с превенцията и превъзпитанието на осъдените плюс опазването на обществото от тях системата на наказанията трябва да бъде съобразена с възможностите на държавата да ги изпълнява.
Прекалено либерален ли е проектът за нов НК?
– Не, не е никак либерален. Либерален ще е например, ако оставим осигурителната измама да не е наказуема. Криминализирането й ще разсърди някои хора, но важното е да не оставим тези обществени отношения без наказателноправна закрила. Не във всички случаи се намалява интензивността на репресията, понякога тя се увеличава. Но какъв е смисълът горната граница на наказанието за кражба да е осем години, като поне от десетилетие не съм виждал присъда за кражба, с която да се налага наказание лишаване от свобода повече от година и половина? И то я съм видял една такава присъда, я – не. Обикновено наложените наказания са в диапазона шест-осем-десет месеца до една година. Миналата година ми разбиха и обърнаха наопаки вилата, та се наложи да отсъствам два месеца от работната група, за да правя защитни системи. Единият от крадците е рецидивист. За опасен рецидив законът предвижда лишаване от свобода от три до петнайсет години – осъдиха го на три. Съдилищата имат нещо предвид, те са мъдри и не може за щяло и за нещяло да затварят някого с години да лежи в затвора. Това, че съм „за“ смъртното наказание, не означава, че съм за жестокостта на наказанието. Напротив – противник съм на жестокостта във вид на прекалено тежки наказания лишаване от свобода. Споделям изцяло максимата, че неизбежността и неотменимостта на наказанието са по-важни от неговата строгост. Но дали едно наказание ще е неизбежно и неотменимо е предмет на други закони, като Наказателнопроцесуалния кодекс и Закона за изпълнение на наказанията.
Хората помнят обаче социализма като време, в което се крадеше по-малко. И условните присъди не бяха толкова много.
– Да, но първият наказателен закон от 1896 г. предвижда лишаване от свобода до три години за кражба. Тези осем години дойдоха заради кражбата на социалистическо имущество, уредено в отделна глава в НК. Но и тогава трите години бяха запазени за кражба на лично имущество. После двете глави бяха обединени, но не посмяха да пипнат осемте години. Намаляването на наказателната репресия е световна тенденция, но не само по финансови, а и по хуманни съображения. Ако може едно лице да бъде превъзпитано чрез прилагане на условно осъждане, защо да не го направим?
Но нали тежестта на наказанието действа и като превенция?
– Това е много относително. Обикновено престъпникът не се интересува какво пише в кодекса, когато върши престъпление. Всеки убиец знае, че за убийство се полага лишаване от свобода, но не е седнал да преглежда кодекса колко точно. Важна е съпоставителната тежест между отделните видове престъпления. Стремяхме се да не прекаляваме с размерите на наказанията, но основният ни мотив не е бил непременно да ги намалим.
В последните години имаше призиви, основно от прокуратурата в лицето на бившия главен прокурор Борис Велчев, за масова декриминализация, при която много престъпления да бъдат обявени за административни нарушения, а други деяния да останат в НК като простъпки.
– Ами, който го е казвал, да седне и да го напише. На нас ни беше възложено да направим Наказателен кодекс и представителите на бившия главен прокурор не споделяха това мнение. Аз нямаше изобщо да участвам в един такъв проект с двойно деление и заявих буквално, че в такова злодеяние срещу българското наказателно право няма да участвам. Имаше един-двама депутати от ГЕРБ, които се отказаха бързо от идеята, и един френски експерт, на когото обясних, че не можем да възприемем буквално тяхната система. Единното понятие за престъплението е едно от най-големите достижения на българската правна доктрина, макар че е заимствано от правото на Съветския съюз. У нас двойно деление е имало в старото ни законодателство до 1951 г., но наказването за простъпки почти не се е прилагало. А когато се е прилагало, е имало проблеми.
Мерките по наказанието пробация са силно ограничени, като повечето от тях са изведени в нов институт за превъзпитание и рехабилитация. Те ще се прилагат по преценка на съда и няма да са част от наказанието. Не е ли това либерализиране и на пробацията?
– В рамките на пробацията останаха само две мерки. И сега има обучени служители в пробационните служби, но доколко се налага пълният набор мерки е друг въпрос. За това също трябват пари.
Проблем ли е предизвикалата критики възможност за многократно освобождаване от наказателна отговорност с налагане на глоба, ако тя е платена?
– Ами защо да не може, ако в продължение на една година човекът нищо лошо не е вършил? Може пък, след като го глобят един-два пъти, това да помогне. И при изтърпяване на десетгодишно наказание лишаване от свобода след някое време настъпва реабилитация – все едно лицето не е осъждано. Наказателната отговорност не може да бъде неограничена във времето. В крайна сметка животът ще покаже. Институтът на освобождаването от наказателна отговорност се движеше като махало във времето след създаването му през 1982 година. Първоначално ставаше по преценка на съда при определени предпоставки. В по-ново време това стана източник на корупция и на корупционен натиск. Отиде се в другата крайност – абсолютизира се задължително във всички случаи и се разшири приложното поле. Стана така, че при убийство по непредпазливост се налага глоба от 1000 лева. После пак се тръгна към ограничаване на приложното поле, но сега от самата прокуратура искаха обратното – да не се ограничават възможностите за освобождаване от наказателна отговорност. Пак казвам – всичко опира до пари. Те се взимат от данъците и всъщност роднините на убития плащат издръжката на убиеца.
Разширяването на периметъра на неработещата сега наказателна конфискация като част от присъдата няма ли да върне част от тези средства?
– Знаете, че тази конфискация предвижда отнемане само на налично имущество. А много често престъпникът няма такова. Да не говорим за престъпленията на т. нар. бели якички, при които се оказва, че осъденият няма нищо на свое име. А за действията на прокуратурата по обезпечаване на налично имущество още в началото на разследването законът не е виновен. Това е въпрос на практика.
У нас вечно се спори каква е наказателната политика на държавата. Дали да не се откажем от това понятие, щом дори няма яснота кой я определя – законодателят или съдът?
– Че какво й е на наказателната политика? У нас от време на време се появяват едни гении, които решават, че светът започва от тях, че каквото те кажат е най-умното, и не се срамуват да го изявяват. Наказателната политика на държавата включва цяла съвкупност от мероприятия, които трябва да бъдат синхронизирани. У нас тя беше обърната наопаки в последните години. Първо се прие нов НПК, след това – нов Закон за изпълнение на наказанията и задържане под стража, после – Закон за специалните разузнавателни средства. А трябваше всичко да започне от Наказателния кодекс.
С оглед един волен политик, който тръгна да въвежда частен ред по улиците, предвижда ли проектът т. нар. граждански арест, при който граждани да задържат престъпници? И приемате ли критиките, че институтите на неизбежната отбрана и крайната необходимост остават неясни за хората, тъй като са развити в тълкувателни решения, които те не познават?
– Вижте, тази материя не може радикално да бъде променяна. Всичко добро, постигнато досега, трябва да бъде съхранено. А това означава 75% от новия НК да бъде старият. Много от решенията на тълкувателната практика са въплътени в норми и сме спорили. Но не сме се били. Само да напомня, че през 1993 г. също имахме проект, по който работих. Кабинетът на Любен Беров го внесе в парламента, но после при Жан Виденов го забравиха. Много неща сме заимствали и от този проект. Все пак сегашният е направен за около четири години, а французите правиха своя около четвърт век.
Чували ли сте спекулации, според които проектът „няма да мине“, а публикуването му е преждевременно, за да бъде отчетен в предстоящия доклад на Европейската комисия? И как според вас ще бъде разчетено посланието на проекта?
– Проектът е правен сериозно и не е избързано с публикуването му. Уточнявахме с министър Златанова само довършването на техническата част, като всеки отстъпи с по 15 дни, за да се срещнем на датата 16 декември. Колкото до посланието – всеки дърпа в различна посока. Ако се върна пак на осигурителната измама, появиха се веднага едни никому непознати професори по наказателно право, които рипнаха срещу нея. Да, но пък от НАП искаха пълна криминализация, която да обхваща не само работодателите, но и самоосигуряващите се. Спекулации ще има, важното е кодексът да не бъде четен, както дяволът чете евангелието.
