Често неизкушените хора, а и немалко анализатори са склонни да разглеждат и прогнозират политическите процеси през призмата на желанията и особеностите на политиците. Самата политическа класа подсилва тази оптическа измама отчасти поради ефекта на известната „илюзия за контрол“, отчасти защото така иска да внуши непоклатимостта си.
Истината, разбира се, е по-различна. Политиката, партиите, техните лидери съществуват не заради самите себе си, а за да предвиждат, формулират и решават проблемите на обществото. Ако успяват да го правят, общественият организъм функционира нормално и се развива, хората благоденстват, а политиците получават в замяна доверие, признание, а и други, по-материални изрази на благодарност. Ако не успяват, доверието се руши, политиката се превръща в мръсна дума, означаваща едно нечисто занятие, но най-лошото е, че рисковете и реалните страдания за обществото се задълбочават.
Затова смятам, че тенденциите през новата 2014-а, включително и крайно оживено дискутираните въпроси ще издържи ли това управление, ще има ли предсрочни избори, а и много други, вероятно по-важни, ще се обуславят от готовността и способността на публичното управление да решава проблемите на българското общество. А те стават все повече и все по-сериозни, дори застрашителни. Отлагането на необходимите мерки е вече не само нежелателно, а застрашаващо бъдещето на нацията.
Дори заклетите оптимисти трудно могат да оспорят констатацията, че през последните години (и то не само през предишния мандат, както обикновено ни се внушава от сегашните мандатоупотребители) се налага една основна тенденция – на
задълбочаване и усложняване на проблемите
пред които са изправени българското общество и държавата. Много трудно е да се посочи поне един сериозен проблем, който да върви към овладяване и успокояване; няма видими факти и доказателства, че тази ситуация ще се промени през следващата година. Причината е лесна за назоваване, но трудна за преодоляване – крайно ниската готовност (като общество и като субекти на публичното управление) да се идентифицират, обяснят и да се действа адекватно на истинските проблеми. Именно тази стремително разтваряща се „ножица“ между проблемите и способността да ги разберем и решаваме се очертава да бъде доминантата на 2014-а. Последиците от нея ще влияят все по-осезаемо на обществото и няма такава защитна стена или сила, с която българските политици да се предпазят от нея.
Без съмнение най-страшният (и най-страшно премълчаваният) проблем е бързото влошаване
сривът на човешкия и социалния капитал на нацията
във всички негови основни количествени и качествени показатели. Този проблем не само е приоритетен от гледна точка на последиците, които носи, той е основополагащ, защото предопределя почти всички останали проблеми и дисфункции в основните системи на обществото. Често го обозначават като „демографски проблем“, но дори да използваме по-силното понятие „демографска криза“, ще останем далеч от истината, тъй като проблемът или кризата не са само демографски, а са засегнали всички основни процеси на общественото възпроизводство.
Разбира се, този проблем не е нов и никоя, отделно взета, управлявала партия, не носи цялата отговорност за него, колкото и нашите политици да си го прехвърлят като горещ картоф. Всички заедно обаче имат вина – не само за съзнателното му подценяване и подминаване, но и заради редица конкретни решения, които са допринасяли за изострянето му.
Както можеше да се очаква, дойде момент, в който този проблем не може вече да бъде прикриван. Колкото и да се отклонява дискусията, буквално всеки ден се публикуват данни, потвърждаващи мащаба на заплахата. Наред с мнения и предупреждения на отделни учени и изследователски екипи вече разполагаме с официални анализи и становища на български и международни институции. Според доклада на Световната банка след около 40 години, което не е чак толкова дълъг срок, моите студенти, дал Бог, ще го доживеят, работната сила на страната ще се стопи почти наполовина, да не говорим за качествените измерения – образование, квалификация, култура. При далеч по-скромни мащаби на колапса България няма да е в състояние да поддържа дори сегашното, последно място в ЕС, какво остава за мечтата за догонващо развитие.
Въпросът не е само за раждаемостта. Въпросът е и до качеството на живота, тъй като у нас не просто се раждат все по-малко деца (отбелязахме печален рекорд през 2013 г. – най-малко новородени деца от 1945-а насам). За пръв път официално се признава, че повече от половината родени деца в България нямат за майчин език българския. Не влагам в това никаква етническа предубеденост, но много добре знаем, че една част от общностите, чийто майчин език не е българският, страдат от много тежки проблеми. Което не е тяхна вина, а тяхна беда, но фактът остава.
Това е голяма заплаха не само от съдържателна, но и от динамична гледна точка. Пряко засегнатите от кризата процеси са трудно управляеми, инерционни, те изискват много сериозни, тежки мерки (и то не само финансови), жертви от няколко поколения в продължение на десетилетия. Усилията само на едно правителство, на един парламент, дори да са безпогрешни, не могат да донесат чувствителен напредък, да не говорим за необратим резултат. Естествено, има и други проблеми, но всички те са производни от това, че ние намаляваме, ставаме все по-болни, все по-ниско образовани, все по-разединени.
При това положение на нещата е естествено да се запитаме: защо
политиците сякаш не осъзнават този страшен процес
на унищожаване на капитала на нацията? Нито управляващите, нито парламентарната опозиция, нито останалите, които са част от функциониращата система на представителна демокрация, показват, че разбират за какво става дума. Между тях има образовани и умни хора, те може би разбират, но в политиката разбирането се изразява в точно назоваване на проблемите и в адекватни действия. Не виждаме нито едното, нито другото. Няма да сбъркаме, ако кажем, че дневният ред, който се опитват да ни наложат политиците, се разминава драматично със същинския дневен ред на обществото.
Смисълът на политиката е да насочва, да ръководи, да се грижи за доброто на обществото. Не са нужни специални разузнавателни средства, за да се установи, че огромното мнозинство от политиците се грижат само за собственото си добро, за другото само приказват. Ето защо е нужно ново поколение български политици, които истински разбират политиката като служене на обществото, а не като паразитиране върху гърба на обществото. Сегашните основни актьори на политическата сцена са добре известни и в тях нищо ново добро не може да се види, независимо от поредните опити за политическо инженерство.
Но в същото време в недрата на българското общество се раждат нови тенденции, които са нови не като етикет, а именно като способност да се видят, назоват и подхванат истинските проблеми. Скоро, може би още през тази година, ще се оформят, ще се представят нови политически сили, които са наистина нови, а не създадени в нечия лаборатория.
Песимистите сочат като контрааргумент слабия ефект от протестите в началото на миналата година. Да, наистина първата им вълна беше овладяна, изманипулирана, извратена. Днес много от популярните фигури, които видяхме по протестите, си застанаха по местата. Видя се кой откъде е, от кого е изпратен, от кого бе възнаграден. Но рано или късно обществото ще припознае
някого, на когото си струва да има доверие
Едно общество не може да живее без вяра в най-широкия смисъл на думата – вярата в Бог, в собствените си сили, в представителите, които избира. Ние сме изключително обезверени и това е нашата голяма болест. В такива случаи, докато сам не намериш сили да създадеш нещо, в което да вярваш, няма спасение. Лъжемесиите не помагат. Обществото ще излъчи новите политици, ще ги припознае. Те ще трябва да се докажат. Нашият проблем обаче е, че сме в тежък цайтнот като нация.
Другият голям проблем, който ще сложи отпечатък върху политическите процеси през 2014-а, е
разделението на обществото
При това трябва да се има предвид, че то е много по-дълбоко, отколкото искат да ни го представят – като противопоставяне на привърженици на тази или онази партия или това или на едно или друго правителство. Ние сме разделени преди всичко в липсата на общоприети базисни ценности, а всичко започва от ценностите. Една система от ценности беше отречена и разрушена, нова не бе изградена.
Разделението освен това е и от гледна точка на осъзнаването на проблемите и на неизбежната необходимост всеки от нас да направи жертви. То се корени в несправедливостта, най-вече в нежеланието на по-силните да поемат справедлив, по-голям дял от общото бреме. Така е във всяка нормална общност – по-силните, по-умните, по-богатите, по-можещите поемат повече. Затова например плоският данък е неестествен и неслучайно го няма в нито едно нормално общество. С него искат да ни кажат, че всички ще носим поравно – и богатите и бедните, и силните и слабите, и здравите и болните. Което очевидно е несправедливо. Такова общество не може да бъде продуктивно, не може да бъде сплотено около големи ценности и за решаване на големи проблеми. Политиката няма как да заобиколи това разделение. Ако се взрем в политиките, които реализира държавата, ще видим десетки, стотици примери на политики, които разделят, въпреки че уж са приети под лозунга „Дайте да се обединим!“. Именно затова нестабилността и напрежението ще продължат, докато не се намери равновесно състояние.
Александър Маринов
