Екатерина Михайлова е една от знаковите политически фигури в дясното пространство. Родена е през 1956 г. в Пазарджик, завършила е право в Софийския университет и зад гърба си има дълъг адвокатски стаж. В политиката влиза след 1989 г. като член на Обединения християндемократически център. През 1991 г. за първи път влиза в парламента като депутат от 36-ото Народно събрание от групата на СДС. Следват още четири депутатски мандата за нея. Междувременно през 2001 г. е избрана за лидер на СДС след оттеглянето на Иван Костов. През 2004 г. е сред депутатите, отделили се от СДС и образували парламентарна група на ОДС, а по-късно основали партия Демократи за силна България (ДСБ). През 2005 г. е избрана за народен представител в 40-ото Народно събрание, заместник-председател на НС на ротационен принцип и заместник-председател на парламентарната група на ДСБ. След изборите през 2013-а Михайлова остана извън парламента, но пък се отдаде на преподавателска дейност и сега чете лекции по теория и практика на парламентаризма.
Г-жо Михайлова, поредната „изява“ на Волен Сидеров вече втора седмица тресе държавата и логично поставя въпроса за границите на депутатската неприкосновеност, когато става дума за очевадно недопустимо поведение на публично място. Не е ли твърде разширен т.нар. депутатски имунитет у нас? Защото, ако подобен скандал бе забъркан с участието на редови гражданин, той отдавна би приключил с наказание за него по бързата процедура.
– Според мен имунитетът може да бъде чувствително ограничен. Всъщност този въпрос съвсем не е нов, не се поставя за пръв път. Спомням си, че той беше разискван много подробно и бяха застъпени различни политически позиции, когато се обсъждаше изменението на конституцията през 2006 година. Тогава имаше изменения именно в тази й част, уреждаща депутатската неприкосновеност. Даже си спомням, че тогава СДС застъпваше позиция, с която поискахме пълното отпадане на депутатския имунитет. Но все пак съм длъжна да направя разяснение какво имаме предвид под „пълно отпадане“. Защото имунитетът има две части: първата визира т.нар. неотговорност, а втората – наказателната неприкосновеност. Нашето становище и преди, а аз и днес съм на това мнение е, че промени следва да настъпят във втората част – по отношение на неприкосновеността.
Да поясним какво означават тези две понятия за избирателите все пак…
– В основата на депутатския имунитет всъщност стои неотговорността – при нас тя е уредена в чл. 69 от конституцията. Този текст пази от преследване депутатите за техните политически изказвания. В конституцията се казва, че народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание. Има държави, в които полето на тази защита е доста по-широко и обхваща всичките им политически изяви и мнения, независимо къде са изказани, докато при нас е по-тясно сложено. Но така или иначе се подразбира, че тази конституционна защита е предназначена да предпази депутата от политическа репресия за убежденията и изявленията му. За мен това е предостатъчна защита, макар че в момента мога да го кажа само в лично качество.
Наказателната неприкосновеност обаче явно създава проблем, защото властите като че се парализират, когато трябва да глобят, задържат или поне да озаптят народен представител.
– А не би трябвало да е така, поне според закона. Правната уредба на неприкосновеността се съдържа в чл. 70 от конституцията. Това са случаите, когато има данни за извършено престъпление от депутат, както и какво следва да се направи, може ли да бъде възбудено наказателно преследване и да бъде задържан. Там е казано, че може да се иска възбуждане на наказателно преследване само след разрешение от Народното събрание, а ако то не заседава – от председателя му.
Проблемът обаче е дали може един депутат да бъде задържан например при хулигански действия, очевидно несвързани с политическата му дейност, както това би се случило с всеки друг редови гражданин в държавата
– Според нашата конституция не може. И в това е проблемът.
Има ли други държави, в които законът пази така зорко депутатите?
– Навсякъде уредбата е различна. Например в Холандия, във Великобритания и в Ирландия на депутатите се дава само неотговорност, но нямат неприкосновеност – т.е. не може да им се търси сметка за политическите им изказвания, но при извършване на престъпление те са равни на всички останали граждани. Има други страни, в които им е осигурен т.нар. функционален имунитет – както е при нашите магистрати, по повод само на служебните им задължения. Но не и ако един депутат пребие жена си например, защото и депутатите са живи хора и им се случват същите неща, каквито и на останалите, може да се стигне и дотам. Лично аз винаги съм поддържала, че чл. 70 или изобщо трябва да отпадне, или да бъде много стеснена защитата, която дава – например да е възможно задържане не само при тежки умишлени престъпления, а и при по-леки. Има и друг вариант – така, както е било при действието на Търновската конституция – тогава депутатите са се ползвали с имунитет само по време на сесиите, докато е работило събранието. Има различни възможности, които следва да се обмислят – без, разбира се, да се стига до крайност.
Всъщност, какво може да му се случи на един депутат, ако прекрачи закона? Защо народните представители не ги глобяват като всички за превишена скорост, за паркиране в забранена зона, за всякакви други нарушения? От страх или от безпомощност?
– Изобщо не е вярно, че депутатите не попадат под ударите на закона. Единственото ограничение е при задържането, което също може да стане, но при определени условия, описани в конституцията. Но народните представители могат и трябва да бъдат глобявани както всички останали за извършени нарушения, за това неприкосновеност нямат. Илюзия е, при това самите депутати я налагат сред обществото – че едва ли не имунитетът им действа за всичко. Но не е така. Проблемът е на институциите, не виждам защо те трябва да се притесняват. Ако един депутат паркира неправилно или кара с превишена скорост, той трябва да си понесе последиците и да бъде глобен като всеки друг. И точно пътният полицай може да му поиска документите и да си свърши работата, не обратното. Депутатът няма такива правомощия. Той е един най-обикновен човек, който само в определени случаи, при извършването на определени престъпления, може да бъде защитен. Но и това е само до известна степен, не напълно.
Въпросът с прекомерната защита, осигурена на депутатите, се поставя периодично и обикновено винаги след подобни скандали, на какъвто сме свидетели и сега. Но какво пречи да бъде решен?
– Пречи силната съпротива от страна на част от парламентарно представените политически сили, основно от ДПС и БСП. Тяхната теза е, че имунитетът следва да се запази в сегашния вид като гаранция, че няма да има политическа репресия спрямо депутатите от страна на съдебната или изпълнителната власт, че няма да се стигне до разправа. Но аз си мисля, че тези страхове са били основателни може би много назад във времето. Сега, в тази толкова отворена, толкова публична среда, снабдена с всякакви средства за комуникация, включително и социалните мрежи, това трудно може да се случи. А дори и да се случи – ще има моментална реакция, която да възстанови нормалността.
Смятате ли, че в сегашната си конфигурация парламентът изобщо би поставил въпроса с депутатските имунитети на обсъждане?
– Не мисля. В сегашната си конфигурация самият парламент е поставен под изпитание – въобще дали ще реагира политически на това, което става, и как ще гласува при искане на имунитета на господин Сидеров. Въобще не мисля, че изобщо ще стане дума за изменение на конституционни текстове, изглежда ми абсурдно да се събере нужното квалифицирано мнозинство.
И какво тогава – обществото иска, депутатите не дават. Не сме ли пак в улица без изход?
– Не мисля. За такава промяна е нужна политическа воля, но обществото вече се научи, че също има свои оръжия за въздействие върху политиците. Нужен е обществен натиск върху политическите фигури най-малкото да заемат ясни позиции по въпроса. Защото, вярвайте ми, на мен ми беше изключително неудобно да отговарям на въпрос как така депутат напада полицай и той нищо не може да направи. И аз да казвам: да, така е. Като в същото време прекрасно съзнавам, че един депутат просто не би трябвало да прави такова нещо…
Ако следваме тази логика, такъв депутат не би следвало да е в Народното събрание изобщо, но това е друга тема. Въпросът е каква отговорност ще понесе един такъв депутат?
– Вижте, не става дума само за наказателна отговорност. Парламентът също има правомощия да налага дисциплинарни наказания според Правилника за дейността си – порицание и други подобни. И аз много се надявам НС да реагира, колкото и да му е сложно и трудно с оглед на съотношението на политическите сили в момента. А ако не го направят, мисля, че предсрочните избори са пред нас. И то съвсем заслужено този път. Не че преди не е било, но в момента е налице пълен разрез с това, което хората очакват от институция, каквато е парламентът. Аз намерих декларация на НС от 2006 г., в която се осъждат други неприемливи действия на народни представители, между впрочем единият от тях пак е Волен Сидеров. Думите вътре спокойно могат да намерят място и една сегашна декларация. Друг въпрос е, че междувременно са проведени два пъти избори и той два пъти е избран. Но тук стигаме до следното: всички трябва да се научим, че демокрацията трябва да бъде отстоявана от всеки български гражданин. А най-отпред стоят институциите, които трябва да дават пример.
Волен Сидеров вече се превърна в „Казуса Сидеров“, емблематичен ли е той за българската политика в момента?
– Ох, страх ме е да кажа, че е емблематичен, защото дори докато някой чете това интервю, може да се появи нещо друго, още по-емблематично. Напоследък в политическия живот се случват толкова много абсурдни неща, че наистина е трудно да се прогнозира и да се прави дори краткосрочен анализ. Истината е, че институциите в момента са пред огромно изпитание. А и не само те, на изпитание са и гражданите, и медиите. Не можем да си позволим да продължаваме така – ако разрушим всичко, после как и с кого ще го градим?
„Сготвен“ ли е от някого наистина Сидеров според вас?
– Ние тук, в България, живеем непрекъснато в съмнения за световна конспирация. Но дори и да е така, в крайна сметка не някой друг е попаднал в тази ситуация, а той. Вярно е, задкулисието в политическия ни живот е факт и срещу него трябва да се реагира. Но това не омаловажава другите му действия, не можем да пренебрегнем именно тях с мотива: „Ама горкият, някой му направи номер“.
