Застраховката „Живот“ или подобни на нея не са и не могат да бъдат предварително условие за сключване на договор за кредит. Няма такова законово или подзаконово изискване, което кредитоискателите да са длъжни да спазват. Това каза специално за „БАНКЕРЪ“ известният адвокат Антоанета Димоларова. Потърсихме я за разяснения по повод една публикация в руската преса, според която тамошен съд е отсъдил в полза на кредитоискател, който се жалвал, че банката му иска полица „Живот“, за да му отпусне заем.
На 22 януари тази година руски съд излезе с решение в подкрепа на кредитополучател срещу застраховането му при теглене на банков кредит. Орловският областен съд удовлетвори иска на местен жител срещу една от банките, съобщи „Российская газета“, позовавайки се на регионалното управление на Роспотребнадзор (тяхната Комисия за защита на потребителите).
Банката задължила кредитополучателя да се включи в групов застрахователен договор, подписван от кредитоискателите при получаването на заем. „Договорът не съдържаше клауза, че участието в него не е задължително“, коментират от Роспотребнадзор. „Не беше посочена възможност кредитополучателят да предпочете друга застрахователна компания, предоставяща аналогични услуги. Подобни условия дискриминират правото на потребителя, понеже „по закон задължението да застрахова живота или здравето си не може да бъде вменено на никой гражданин“, се казва в мотивите за подаването на съдебния иск. От Роспотребнадзор са категорични, че предложеният от банката животозастрахователен договор, от една страна, не се отнася към предмета на кредитния договор, а, от друга, може да не е изгоден за клиента.
Руското законодателство не предвижда изрично и задължително сключване на застрахователен договор при предоставяне на кредити на физически лица. Затова съдът е приел предложените доводи и е удовлетворил иска на клиента. Съдебното постановление е обявило за недействителен сключения застрахователен договор. Длъжникът има право да поиска от банката възстановяване на внесените застрахователни премии.
Запитахме Димоларова, защо, при положение че казусът у нас е подобен, гражданите не могат да избягат от полица „Живот“, ако банката настоява да я има.
Ето как обясни тя хватката, която трезорите правят. Понеже е незаконно да се задължава кредитоискателят да сключва тази застраховка, банката я включва като част от обезпечението по заема, каза тя. Ако става дума за ипотечен кредит и сградата, която се предлага за обезпечение, удовлетворява кредитора, тогава гражданинът може и да „мине метър“. Но когато се искат пари и като гаранция за връщането им служи кола, земя или друга собственост, банката може винаги да поиска като допълнително обезпечение застраховка „Живот“.
Тогава нещата стават „на „Живот“ и смърт“ с кредитора – правиш застраховка, получаваш пари, не правиш – оставаш с празни джобове.
Попитахме Димоларова как на практика става това. „Малко банки изискват точно застраховка „Живот“.
Повечето работят със „Смърт от злополука“
– тя е значително по-евтина, а на практика като покритие е същата, каза Димоларова. Масова практика е банката да сключи рамков договор с предпочетен от нея застраховател. Когато двете институции са от една финансова група, резултатът е ясен, в другите случаи става дума за дългогодишни партньорства или временно „харесване“.
По този рамков договор един път на месец банката изпраща на застрахователя списък с всички кредитирани лица, на които „автоматично“ застрахователят издава полица. За пред клиента банката се прави на загрижена. Той разбира, че тя му прави жест, като от „свое име“ и за „своя сметка“ му прави тази услуга, за да гарантира той интересите на наследниците си, ако, не дай, Боже, се затрие от белия свят.
Димоларова разкри
още една банкова хитрина
До неотдавна при смърт на кредитора не били редки случаите, когато трезорът си получава остатъка по заема от животозастрахователната полица, но отваря паст за още. Банката започва да си търси парите от наследниците, които въобще не подозират, че починалият родител е имал полица и отношенията му с кредитора са уредени „посмъртно“.
Тези случаи вече били единични, защото специална промяна в Кодекса за застраховането (в чл. 199 а) забранява на банката да държи в тайна пред наследниците застрахователната полица на починалия си клиент.
Друг е въпросът, че банките ни насилват да сключваме животозастрахователни договори с посочен от тях клиент. Когато анкетирахме няколко водещи трезора, те открито заявиха кой е избраният без наша воля, но от наше име продавач на полици. На въпрос: ако не го харесваме, можем ли да отидем при друг, предсказуемият отговор беше: „Може, но на практика не става така.“ В огромното тесте от десетки листове, които клиентът трябва да подпише, за да вземе парите, някъде се мъдри и полицата с „нашия застраховател“ и без много обяснения подписите на бъдещия длъжник минават и през нея абсолютно автоматично – като част от комплекта.
А миризмата на пари замъглява съзнанието…
Забатачените поправки в Кодекса за застраховането, които вече трета година отлежават в КФН, забраняват това насилие над клиента. Но те са само предположение.
От Комисията за финансов надзор официално ни обясниха това: „Във връзка с груповите застраховки „Живот“, сключвани от кредитори (банки) в тяхна полза и върху живота на техните кредитополучатели, се въвеждат разпоредби, насочени към осигуряване на допълнителна защита за кредитополучателите. Практиката е да се сключват групови застраховки между банката и застрахователното дружество, към които се приобщава лицето, което взема кредит, без то да има право да променя условията по договора. В предложените промени се предвижда кредитополучателят да сключи лична застраховка със застрахователно дружество, като се дава възможност за избор на застраховател извън груповата застраховка, която е сключила банката с определено застрахователно дружество. По този начин се защитават потребителите, като им се дава възможност сами да преценяват условията, предоставени от различните застрахователи на застраховката „Живот“ при взимането на кредит.“
Аналогична уредба и права се предлагат
и за лизингополучателите
чиито интереси досега по никакъв начин не са били адресирани и те не са били част от застрахователното правоотношение. Въвежда се изискването застрахователният договор между лизингодател и застраховател, по повод на лизинговано имущество, когато премията е дължима и платима от лизингополучателя, да е валиден само ако лизингополучателят е изразил предварително писмено съгласието си с условията по него. Тоест, когато премията се изплаща от ползващия автомобила, той да се е съгласил писмено с условията по договора, което го прави страна по договора.
Друга промяна, която е в защита на потребителите на застрахователните услуги, е задължителното изискване към работодателите, които са сключили застраховка „Живот“ за своите служители, да дават пълна информация на служителите си за предмета, условията и сроковете по договора. Всеки служител трябва много добре да бъде запознат с тях. По този начин ще се прекрати порочната практика въпросните договори да остават в тайна за служителите.
Както се казва в рекламното изречение на една телекомуникационна компания: „Най-доброто предстои!“
