От изненадващия (е, не за всички) взрив на гражданска енергия през февруари 2013-а неусетно измина година. Оттогава досега се случиха много неща – проведени бяха предсрочни избори, предшествани и последвани от верига от скандали, избухнаха нови протести, властта се озова в перманентна обсада, преживяхме всекидневни шествия и окупации на висши училища, задават се нови избори. Сред привидния хаос от събития се налага тенденция, която прогнозирах още през пролетта на миналата година – задълбочаване на нестабилността и влошаване на управляемостта на обществените системи, симптоми, които вече не могат да бъдат овладяни с познатите властови инструменти.
Наред с относителното затихване на уличните протести и окупациите, както и заради префокусирането на вниманието към предстоящите евроизбори продължават анализите и оценките какво се промени, ако изобщо нещо се е променило. Някои автори правят заключението, че след всички изпробвани форми на протести „България си остана същата“, обосновавайки се с твърдението, че властта държи здраво позициите си, а „улицата“ не е успяла да постигне нищо съществено. Други наблюдатели определят спада на напрежението като затишие пред буря, доказвайки, че дълбоките причини за общественото недоволство не са преодолени и дори не са се превърнали в предмет на сериозно въздействие.
Трудно е да се определи със сигурност бъдещото развитие на събитията, което зависи от поведението на милиони хора и от многобройни фактори. Но е по-лесно да бъдат отсети и елиминирани вече доказано неверните оценки. Затова по-нататък ще представя няколко аргумента
защо България вече не е същата?
Преди всичко България и най-вече българският народ (или поне значителна част от него) не са същите не заради и дори не след един или друг епизод на протестите. Взривовете на обществено недоволство бяха и остават просто индикатор, отразяващ симптоми на тежко болестно състояние. Първата важна промяна – която е предпоставка за всички следващи действия – е вече общоприетата констатация, че обществото ни е сериозно болно и че ако не се предприемат сериозни мерки, краят може да бъде и фатален. Вярно е, има различия, дори диаметрално противоположни мнения относно причините и причинителите на болестта, но кръгът започва да се стеснява. Към посочените преди година „бацили“ като терора на монополите и картелите, системната злоупотреба с власт, „легитимно“ санкционираното ограбване се прибавиха аргументите за дълбоките същностни дефекти на институциите и законите.
Идеята за „смяна на системата“ вече не е безсмислен анархистичен лозунг. Все по-голяма част от обществото осъзнава, че това, което имаме, е съзнателно израждане на една иначе добра система и всъщност не е никаква демокрация, а е безцеремонна диктатура, прикрита със смокиновото листо на изпразнени от съдържание и безплодни фасадно-демократични процедури. Преди тази реалност осъзнаваха малка част от българите, сега това е доминиращата нагласа, независимо доколко прецизно се артикулира.
Нещо повече, обществото посочи и
виновниците – елитите
които управляваха България през последните две десетилетия. Не един или друг човек, не една или друга партия, а всички заедно, в сговор и трогателно единство зад показното дърляне. Ако преди година витаеха съмнения (макар и подкрепени с доста факти), това, което се случва след изборите през май миналата година, доказва несъмнено, че политическата върхушка е готова на всякакви, дори най-срамни и безумни договорки, само и само да запази позициите си.
Парадоксално е, но олигархията не може и не желае да разбере това, което разбраха и най-обикновените хора и което политическата наука отдавна е изследвала и доказала – сривът на легитимността води след себе си до неизбежен край на загубилите доверието на обществото елити. Затова Вилфредо Парето е написал преди повече от век, че „историята е гробище на елитите“. Бих добавил – към тази последна дестинация са отпътували елити, много по-образовани и заслужили, отколкото нашите псевдоелити. Достатъчно е просто да познаваш историята, за да разбереш, че този процес е необратим и не спира, докато не бъдат излъчени необходимите на обществото нови елити.
Вторият важен аргумент в полза на твърдението, че за една година България се е променила съществено, е нарастващата
обществена и индивидуална решимост
за натиск за постигане на желаната промяна. Стихването на повече или по-малко стихийните улични действия и неуспехът на погрешно подбраните средства като окупациите неправилно се интерпретират като траен спад на протестната вълна. Истината е, че въпреки масираните и коварни действия на политическата класа, въпреки опитите да бъдат набързо конструирани нови заместители на амортизираните образци на политическия инженеринг, една значима част от гражданите започнаха да търсят нови пътища. Старателно избягван от повечето коментатори факт е, че значително отслабна ефектът на един изпитан инструмент за манипулация – легендата за „полезния вот“. На изборите през миналата година почти една четвърт от гласувалите решиха, че трябва да търсят принципно ново решение. Въпреки че останаха непредставени в днешния парламент, те „преминаха Рубикон“ – отказаха да припознаят системните партии като възможен агент на необходимата промяна.
Третият аргумент в полза на дълбочината на промените е очевидната
неадекватност на елитите
За този вече неконтролируем процес на деградация има множество индикатори. Започна се с лавината от безумни обещания, изсипали се преди и по време на предизборната кампания – не обикновеното предизборно примамване, а безсмислено лъгане, очевидно дори за най-обикновените и отчаяни хора. Изминалата половин година след изборите показа, че никой няма намерение да прави дори някакъв опит за частично изпълнение на ангажиментите – обстоятелство, което засилва напрежението вътре в партийните електорати.
Едно от основните измерения на подобни големи трансформации е степента на осъзнаване на необходимостта и неизбежността на ставащото – от цялото общество, но най-вече от елитите. Ако са наистина общности на „най-добрите“, а не окупирали властта самозванци, елитите трябва да са начело
дори когато слизат от сцената
„Верни на себе си“, българските елити на прехода категорично отказват да разберат какво се случва. Начинът, по който предизвикаха предсрочните избори, избраните тактически решения за предизборната борба и най-вече отчаяните усилия за запазване на властта на всяка цена изцяло потвърждават тази констатация. Липсва каквато и да е, дори лоша стратегия, която да отговаря на въпроса какво ще се прави по отношение на тези натрупали се, изключително тежки проблеми, които изведоха стотици хиляди и неизбежно пак ще изведат, но вече милиони, на улицата?
Другото име на липсата на стратегия е дефицит на държавничество, липса на способност и чувство на мисия да мислиш отвъд трапезата на властта, извън мандата. Това е израз на неспособността да разбереш, че моделът е сбъркан, че трябва да се откажеш от него колкото е възможно по-скоро и че първата важна стъпка в тази посока е да признаеш ясно и открито грешките и греховете си.
Днешните български елити очевидно не са способни на това. То е далеч над възможностите им. Така бяха конструирани – именно такива елити бяха необходими за реализацията на този модел, повечето от чиито архитекти вече не са между живите. Тук наднича горчивата ирония на историята –
сбърканите модели надживяват архитектите си
Но независимо от съпротивата промяната трябва да се случи и ще се случи. Ако можем да си позволим игра на думи, включваща знаменитите изрази на Катон стари и Галилей, и все пак моделът ще трябва да се смени.
Едно от показателните измерения на дълбочината на промените е, че за сметка на елитите тази неизбежност се проумява от все повече граждани. Не от всички, разбира се. Мисленето в категориите на моделите, на закономерните, системни причини за недъзите е по принцип свойствено на малцина. Всъщност, началото на формирането на новите елити е именно тук – в осъзнаването на необходимостта от промяна и в способността да се предложи пътят за тази промяна.
От тази гледна точка е напълно нормален фактът, че протестиращите „се разцепиха“. По-точно, разделиха се по пътя – едни въобще не са искали смяна на модела, други отново винят ЕРП-тата, а не системата, която ги допуска такива, трети се стремят към неща, които са неосъществими при обективните обстоятелства. Четвърти просто се оказаха внедрени провокатори, които не след дълго получиха сребърниците си – станаха водещи на телевизионни предавания, бяха назначени за щатни ръководители на контрапротести, уредиха близките си. Е, някои преиграха с двойната игра и се озоваха в ареста. Но една част продължават напред и са напът да изработят и да предложат на обществото някакъв първи, макар и все още несъвършен прототип на новия модел.
Основата на този нов модел става все по-ясна – изработване на нови правила за промяна на общественото устройство и нови принципи на публично управление, т.е. промяна на правилата за смяна на правилата. Това е абсолютно необходимото начало на иначе дългата верига от действия за „рестартиране на прехода“ по нов обществен договор.
Иначе казано, „бунтовният февруари“ бе и остава преди всичко израз на обществената потребност от нова посока и нови правила за движение напред. Ако искаме да оцелеем като нация, трябва да започнем да се движим напред и в правилната посока, а не просто да се клатим в общия вагон, имитирайки движение, докато влакът стои на едно място в някой глух коловоз.
Александър Маринов
