Двадесет месеца след като европейските лидери се заканиха (през юни 2012-а) да разрушат „порочния кръг“ между банките и техните правителства, нормативите за третиране на държавните облигации остават непроменени. Според правната уредба на Европейския съюз кредитните институции имат право да оценяват като безрискови дълговите книжа, емитирани от 28-те страни членки на общността и по този начин „да се спасяват“ от увеличение на капиталовите изисквания към тях. Тази практика насърчава специален клас търговски сделки (carry trades), при които кредитните институции взимат заеми от Европейската централна банка на ниска цена и купуват с получените пари ДЦК, предлагащи по-висока възвръщаемост на инвестицията.
Председателката на Комисията по икономическа и монетарна политика на Европейския парламент Шарън Боулз коментира, че всички „работят много здраво, за да пресекат тази връзка между държавите и банките, но колкото повече я изучават, толкова повече изглежда, че тя няма никога да приключи“. По данни на ЕЦБ държавният дълг на страните от еврозоната е имал 4.3% дял от банковите активи към края на декември 2013-а срещу 3.5% през юни 2012-а (когато лидерите на общността договориха създаването на банков съюз) и 2% през септември 2008-а (когато фалитът на „Лиймън брадърс холдинг“ провокира световната финансова криза).
Притегателната сила на правителствените облигации създава сериозни проблеми на председателя на ЕЦБ Марио Драги, защото той продължава да налива пари в икономиката, за да стимулира анемичния ръст на потребителските цени. Становището му е, че коренът на злото е в Базелския комитет за банков надзор, в чиято регулативна рамка държавният дълг е безрисков. Драги посочва също така, че Базел е „естественото място“ за обсъждане на промени в класификацията на правителствените задължения. Базелският комитет обаче определя тези твърдения като „некоректни“. И изтъква, че нулевото рисково тегло на държавните облигации е по-скоро проблем на приложението, а не на създаването на правилата. Според нормативната рамка на Базел „сложните банкови институции“ би трябвало да използват вътрешни модели за оценка на рисковете, които ги застрашават, включително и от инвестиции в държавен дълг.
Банката за международни разплащания също коментира, че базелските нормативи изискват от големите кредитори да измерват всички значителни рискове със собствени модели. А за „бизнес поделенията без особено значение“ и класовете активи, които са „маловажни от гледна точка на размера и на очаквания риск“, може да се използва алтернативен набор от правила – т. нар. стандартизиран подход. Той позволява на националните надзорници да намаляват рисковото тегло на държавните облигации, „ако вложенията са деноминирани и финансирани във валутата на съответната страна“. Само че в Европа всички банки имат право да използват този стандартизиран подход към държавния дълг и да му присъждат нулев риск, независимо коя държава от еврозоната го емитира.
В ЕС вече съществува консенсус , че „вратичката“ за правителствените облигации е проблематична. Финансовият министър на Холандия Йерун Дийселблум, който е и председател на групата на финансовите министри на еврорегиона , признава, че дискусиите на тази тема са „много безкомпромисни и много политически“. Госпожа Шарън Боулз пък не очаква никакви промени в близко бъдеще, особено след като силното търсене от банките свали кредитните разходи на много държави в хода на усилията на ЕЦБ да стимулира растежа на общността. По този повод Никола Верон от института „Брюгел“ в Брюксел коментира, че „нулевата оценка на риска на държавния дълг определено създава перверзни стимули“, но е „много по-трудно да се каже какво трябва да се направи, за да бъде подменен“.
