Когато бях на три години и половина, паднах от втория етаж и си ударих главата. Две седмици бях в безсъзнание. Лекарите казали на родителите ми, че ако оцелея, мозъкът може да остане повреден. Тогава при мен дойде будистки монах, благослови ме и вместо името Юсуке ми даде нова – Дайсуке. То означава “голяма помощ”. И точно такава ми бе много нужна. По-късно научих, че будисткият монах споменал, че благодарение на това име ще помагам на другите.
Винаги съм обичал да слушам музика. Слушах всичко наред, докато през първия ден в едно ново училище чух духов оркестър и веднага разбрах, че това ме привлича неудържимо. Поисках да се присъединя към тях, но ми разрешиха да свиря само на барабан. Забележете, не на барабани, а на барабан. Обикновено партиите ми бяха къси и така и не се научих да свиря по ноти. Запомнях песните и тренирах, докато ме заболят ръцете.
В гимназията едно момиче чу как свиря. Нейният брат имаше група, която се подвизаваше в местната танцова зала и се нуждаеше от барабанист. Цялата следваща седмица разучавах валс, мамбо и много други танци. Тогава започнах да свиря на барабани, в множествено число. Трябваше да крия с какво се занимавам. През 1950-те на учениците в Япония им бе забранено да работят. И днес не гледат с добро око на това. Късата прическа обаче щеше веднага да ме издаде, затова си пуснах малко коса, а в училище започнаха да ме смятат за бунтар. Свирех в кабарето почти всяка вечер и за една година се усъвършенствах много като музикант. Често заспивах на занятия, но за три години не съм пропускал и един учебен час. Така или иначе успях да завърша. После работих осем нещастни месеца в една фирма. Бях единственият в бизнеса с дълги коси, клоширани панталони, риза на цветя и обувки с платформи. След което съобщих на родителите си, че напускам, за да стана барабанист. Колкото й да е странно, баща ми каза: “Давай, направи го. Късмет!” Пътят се оказа трънлив. В кабарето печелех четири пъти повече, отколкото във фирмата, но парите свършваха много бързо. В Япония има интересна философия: по-възрастните винаги взимат половината от печалбата ти. Освен това моята компания всяка вечер организираше пиянски купони. Една вечер осъзнах, че колкото и да свиря, никога няма да достигна хората, които Господ е дарил с талант. Тази мисъл промени живота ми. След като бях прекарал девет години в пътувания и приключения, се върнах вкъщи, без да съжалявам за нищо.
Веднъж в клуба, в който работех, дойде президентът на малка компания и ме помоли за услуга. Предстояли му преговори с клиент. Работната среща вероятно щяла да приключи в някое заведение и вероятно щели да го накарат да пее: “Дайсуке, единствената музика, на която мога да пея, е тази, която свириш на синтезатора си. Ти знаеш какво да направиш, за да звучи гласът ми добре”. Записах на магнетофон две песни в тоналности, които биха му подхождали най-много. След два дни моят познат се дойде сияещ и ме попита дали мога да запиша още песни. И тогава ме осени идеята за машина с микрофон, колонки и усилвател, в която се пускат пари и тя свири това, което искаш да пееш.
Училището, което завърших, бе специализирано в електропромишлеността. Така че би могло да се предположи, че съм създал първия автомат. Аз обаче винаги съм се страхувал от електричеството, пък и не бях много усърден в училище. Мой познат имаше магазин за електроника и сглоби по мои описания 11 устройства Juke 8. Това отне около два месеца и струваше по 425 долара за автомат. После трябваше да намеря песни. Първите записи бяха направени от моята група. Само за година записахме 300 песни. Парите потекоха към нас през четвъртата година. Наех истински оркестър от 20 музиканти и професионално студио.
Самият аз пях за пръв път караоке през 1969-а. Тогава ми се струваше, че никой няма да се заинтересува от това освен мен. През 1971 г. обаче автоматът предизвика истински фурор на пазара. Това едва ли щеше да се случи, ако живеех другаде. В Токио и Осака хората слушаха музика на живо или от музикалните автомати, внесени от САЩ. А в Кобе, след като си пийнеха, хората пееха с оркестър, в съпровод на китара, пиано или други инструменти. Поставих десетина автомата в клубовете на мои познати. Когато ги обиколих след седмица, не открих пари в нито една от машините. Тогава помолих една позната да поработи като примамка – да мине през няколко клуба и да изпее по две песни в съпровод на Juke 8. Помислих си, че симпатичното и секси облечено момиче ще привлече вниманието на околните. Оказа се, че не греша. Устройствата незабавно се превърнаха в златна жила. Година по-късно моите машини бяха разположени в 200 заведения в Кобе. След това се случи нещо много важно. Двама човека от Кобе решиха да открият клубове в Осака и занесоха там Juke 8. След 12 месеца разпращахме машини в цяла Япония. Произведохме 25 хил. устройства. Всички бяха боядисани в бяло и изглеждаха като игрални автомати.
Когато направих първите машини Juke 8, зет ми ме посъветва да оформя патент. Но тогава не мислех, че от това ще излезе нещо. Моя беше единствено бизнес идеята. Усилвателят, микрофонът, както и устройството за приемане на монети вече бяха патентовани.
Трудно успях да убедя по-големите компании да подпишат договори, според които песните на техните изпълнители може да се включат в сборници и библиотеки за Juke 8. Днес всички искат да попаднат в тези бази за караоке. Много японски певци и композитори, дори такива, които имат само един хит, живеят от приходите на тази единствена песен. Всяка година в Япония се печелят милиарди долари от караоке.
След появата на първите лазерни дискове моята компания престана да произвежда устройства за караоке и аз се заех с търговия. Имах добре развита мрежа за разпространение, така че скоро започнахме да продаваме автомати за 100 млн. долара. След известно време музиката започна да се разпространява по пощата или по телефонните линии. Песните се изпращаха направо в компаниите или в заведенията. Можех да се отпусна, да не правя нищо и да получавам половин милион долара годишно. Имах всичко друго, освен работа. И тогава изпаднах в страшна депресия. Оставих компанията на брат ми и си тръгнах.
Кучето ми Донбай ми върна любовта към живота и изобретенията. Приятно ми е да осъзнавам, че караокето е направило същото за мнозина. През 1999-а списание Time ме включи в списъка на най-влиятелните хора на ХХ век. Бях потресен. Казаха ми, че благодарение на Ганди хората са започнали по друг начин да живеят дните си, а благодарение на мен – нощите си. А през 2004 г. получих писмо от Харвард. Оказа се, че са ми присъдили Игнобелова награда за това, че съм измислил устройство, което учи всички нас да си примиряваме с чудовищното пеене на обикновените хора и дори да изпитваме удоволствие от него.
Отначало устройството на Инуе пробива бавно, но после предизвиква истински фурор.