Левон Хампарцумян е роден на 26 декември 1953 г. в София. Дипломира се като инженер-химик. Започва кариерата си в „Кремиковци“ и в Централния институт по изчислителна техника. Има шест патента в сферата на производствените технологии. След демократичните промени се премества да живее в Канада. През 1997 г., след завръщането си у нас, Хампарцумян е избран за почетен консул на Канада в София.
В кабинета на Иван Костов той е заместник-министър на икономиката, а през 2000 г. става изпълнителен директор на Агенцията за приватизация. От 2001 г. насам Хампарцумян е главен изпълнителен директор на най-голямата българска банка – „Уникредит Булбанк“. Той е и председател на Асоциацията на банките в България.
Носител е на много престижни български и международни награди.
Г-н Хампарцумян, каква е прогнозата Ви за бъдещето на Европа предвид предстоящите избори за Брюксел?
-В широкия контекст Европа е пространство с около 450 млн. жители, които живеят най-хубавия живот в света. Няма никакво съмнение в това. Разбира се, Европа няма да се състезава с Азия нито по брой на жителите си, нито по някакви макропоказатели. Защото е очевидно, че там живеят повече хора, има икономически бум, но това не намалява значението на Стария континент. Светът възстановява някои от икономическите и политическите позиции, които държавите са имали исторически. Но интелектуалният, икономическият, културният потенциал на Европа не може да изчезне. Той е нещо, което останалата част на света цени и е готова да плаща – за европейски продукти, за европейски услуги, за европейска култура.
Как смятате – в лява или в дясна Европа животът на нас българите ще бъде по-добър?
– В рационална Европа. Защото днес „ляво“ и „дясно“ са изключително размити понятия, особено в България. Опасността е да не живеем в популистична Европа, защото тогава наистина ще имаме трудности. В Унгария имаме пример за десен популизъм, в България – за изключително размит и неясно дефиниран „ляво-дясно“ популизъм. В предизборната ситуация, в която сме, всички, които са на терена, се състезават в тази категория.
А в национализма съзирате ли опасност?
– В рационалния не. Но да кажем, национализмът, съчетан с фундаменталистки тези, би бил опасен. Малко хора си спомнят, но партията на Хитлер е била националсоциалистическа. Не искам да кажа, че комбинацията от социализъм и национализъм е непременно много страшна, но тя е довела света до доста големи проблеми.
Двамата претенденти за председател на Европейската комисия (EК)десният Жан-Клод Юнкер и левиятМартинШулц твърдят, чепрез следващите пет години към Общността няма да се присъедини нова държава членка предвид бедността и миграцията. Как би се отразило това на България в чисто икономически план?
– България е по-малко от един процент от стопанския оборот в ЕС. Наша задача е да направим страната си по-богата и по-продуктивна. Европа може да е полезна, но тя не трябва да носи отговорност за нашите неуспехи. Отговорността си е наша. Например, Европа може да ни даде пари за магистрали и пътища, но тя нито ще ни рисува белите черти по тях, нито ще ни ги чисти, нито ще ни ги поддържа.
Да не би да намеквате, че народопсихологът Иван Хаджийски е сбъркал, пишейки за прословутата работливост на българина?
– Опазил ме Господ да кажа, че българите са мързеливи. В България живеят 7 млн. души – сред тях има мързеливи, работливи, има много талантливи, полуграмотни, но и много образовани, има красиви жени, грозни жени – всякакви неща. Отделният човек се чувства удовлетворен или неуспешен в зависимост от възпитанието си, от историята си, от късмета си и т. н. Така че обобщението e вредно. Необходимо е да насърчим предприемчивостта и да бъдем социално чувствителни. В противен случай би се създало напрежение в обществото, което ще донесе трудности на тези, които живеят добре. Къде е балансът е въпрос на обществен договор.
Как възприемате предложението на Мартин Шулц за въвеждане на минимална европейска заплата?
– Честно да ви кажа, не съм добре запознат със социалистическата програма. Но имайки предвид, че идеята идва от група относително разумни хора с добър поглед върху света, може би г-н Шулц има предвид някакви минимални прагове. При всички случаи обаче те ще бъдат различни за отделните държави.
Знаете какви са нивата на по-успешните икономики на Европа. Ако се въведе обща минимална заплата, би станало така, че най-бедните да получават повече от средната класа. Очевидно предложението не е било добре обмислено или пък не е разбрано. Освен това човек в предизборна ситуация може да подхвърли политически идеи, които не непременно са незабавно осъществими. Същевременно ще ви дам един пример. Очаква се Полша, която е страна от нашата черга – имам предвид постсоциалистическа държава – през 2018 г. да изравни нивото си на заплащане с Португалия, която от гледна точка на България има завиден стандарт на живот. Тоест, конвергенцията на заплащането на труда е въпрос на икономическо развитие. И пак казвам: многото богатство се създава от предприемачите, а не от държавите, от публичните администрации и правителствата. Това се случва при среда, която насърчава най-предприемчивата част от обществото.
Необходими са обаче закони, облекчени регулаторни режими…
– Властимащите трябва да създадат така наречената среда, която дава равни възможности за развитие на всички. Необходима е предсказуемост не само за да имаме инвестиционно-потребителска активност в България, но и да можем да привлечем и чуждестранни инвестиции. Знаем, че напоследък ги няма. Трябва да наложим впечатлението пред света, че страната ни е добро място за правене на бизнес. Но първо сами себе си трябва да убедим в това.
Как? Български бизнесмен ми разказа как състоятелен инвеститор от Азия е проявил желание да строи болница у нас. Но съответният високопоставен чиновник, от когото до голяма степен зависело дали проектът ще се осъществи, попарил госта си с твърдението, че у нас има достатъчно болници.
– Идеалният случай би бил, ако на инвеститорите не се налага да се срещат с чиновниците – било то премиер, министър, областен управител, кмет или някакъв по-дребен служител. Персоналното ангажиране с даден бизнес означава, че сме много изостанали. Защото поне теоретично дори там, където има квазимонополи, има регулатори, които би трябвало да са независими от държавните чиновници. По принцип това не би трябвало да бъде директна отговорност на екзекутива на държавата. Той трябва да създава условията тези хора да се чувстват комфортно. Относително бързо, лесно, на разумна цена да получават услугите, които публичната администрация дава.
Много сте говорили по темата „банки – власт – потребители“. Как бихте обобщили тези взаимоотношения и има ли война наистина?
– В България има 5-6 млн. банкови взаимоотношения, ако не и повече. Защото има хора с повече от едно банково взаимоотношение. Ако имаше война между нас и клиентите, мислите ли, че щяхме да говорим?Няма такова нещо. Има затруднени клиенти. Банките в преобладаващата част са най-малкият проблем за тях. Някои хора не могат да си погасяват задължения, тъй като или имат проблеми в бизнеса си, или в персоналните си кариери, или съществуват други жизнени обстоятелства, които ги затрудняват. Това е следствие от потиснатата следкризисна ситуация в икономиката.
Не забравяйте, че финансовите закони в България са писани върху руините на банковата криза от 1997 година. Те са относително нови, модерни, съобразени са с модерната практика в света. Което не изключва необходимостта да бъдат усъвършенствани. След кризата на европейско ниво са приети и доста банкови регулации и закони, те трябва да бъдат уеднаквени. Така че този процес никога няма да спре. Но война няма, няма и да има. Банките са индустрия от областта на услугите. В тази сфера няма как да воюваш с клиента си.
Нека тогава да поговорим за лидерството. Има ли у нас такъв дефицит – в политиката и в бизнеса?
– Лидерите имат ореол или някакви способности, защото са малко. Има дефицит на лидери – на държавници, на бизнесмени и успешни професионалисти. Въпросът е как да намерим най-подходящите за подходящото място, в подходящото време, за да свършат работата.
Да не би да сте съгласен с хипотезата, че сме в окаяно състояние?
– Не сме. Защото брутният национален продукт за България в сравнение с 1990 г. може би е петорен или шесторен. Тоест, независимо от усещането на хората, че нещо са загубили, че е имало някакъв живот преди 25 години, който е изчезнал и сега всичко е объркано – не е така.
Твърдите, че когато сте били 30-годишен, БВП на страната ни е бил 30 млрд. долара, а сега той е 56 млрд. долара (78 млрд. лв.). Тоест построили сме още една България.
– Повече от една. Защото тогавашните числа не са и много надеждни. Така или иначе комунистическата държава в контекста на Източния блок и противопоставянето със Запада загуби състезанието. България избра европейския път на пазарно развитие. Знаете баналната фраза, че всеки народ си заслужава правителството. Няма как да се сърдим на управниците си, които ние сами избираме.
Друг е въпросът за ролята на гражданското общество и персоналната отговорност хората да участват активно в политиката. Политиците например казват: о, този въпрос се политизира! Ама, разбира се, мойто момче или момиче, че ще се политизира. Всичко е политика от гледна точка на това, че при нас смяната на управлението става през демократични процеси и избори. Не става с партизански отряди в горите. Тоест, участието на колкото се може повече хора в политическия процес – не казвам да се записват за партийни членове, а да изказват общественото си мнение – е ключово. Сега общественото мнение се доминира от тролове. След като допускаме това, можем да се сърдим само на себе си.
Каква трябва да е финансовата стратегия на бедна страна като нашата? Като на Симеон Дянков или като на сега управляващите?
– Симеон Дянков е някакъв парадокс, който не си струва да бъде коментиран. Но нека се разберем – България е бедна само спрямо Европа. Бедни страни са тези, в които хората нямат къщи, нямат какво да ядат, нямат достъп до протеини, разполагат с по един-два долара на ден. Ние сме много далеч от тази хипотеза. Ние се сравняваме с най-богатите, най-организираните и най-успешните в света. Както виждате, никой не иска да живее като китаец, японец, нито като руснак… Всички искат да живеят като немци, като англичани, като американците по западното крайбрежие и т.н. Така че, от тази гледна точка българите не сме бедни.
Едно от нещата, които това правителство направи, е да ускори оборота на парите в системата . Разбира се, подобряването на икономическата ситуация в Европа, в Гърция, спомага за възстановяването на българската икономика и особено на тази й част, която е свързана с експорта.
Значи Вие сте оптимист?
– Нали разбирате, че няма как 7 млн. души да извършат колективно самоубийство. Оптимист съм за това, че ще се намерят сили икономиката и обществото да бъдат по-рационални, по-успешни. То не е гладък процес. Ако ние не участваме като общество, ако не правим повече от предишния ден, вместо прогрес ще имаме регрес. Не ми харесва да седим пасивни и да чакаме някой някъде да ни свърши работата. По света няма такова нещо. Може би комунизмът е създал някакво усещане, че има всемогъща държава, която мисли за всичко и решава всички проблеми. Но по онова време нито е било по-организирано, нито по-богато, нито – по-добро. Равенството в бедността създава фалшивото усещане на по-слабите, на по-икономически неактивните, на по-необразованите, че и те са нещо успешно.
А за да е успешен човек, трябва да полага системни усилия в живота си. Трябва да има малко късмет, добро образование, да бъде мотивиран да преследва идеите си настойчиво и системно.
Как българските евродепутати биха могли да лобират за държавата ни така, че да получаваме повече евросредства?
– Европейските пари са само едно от средствата за постигане на цели в различни програми, които биха подобрили ситуацията в икономиката, в образованието, в различни сфери на нашия живот. Защото Европа казва: да, вие сте по-бедни, по-неорганизирани сте, имате дефицит и затова ще ви сложим в мониторинг за онези части на вашите публични отношения, които не са достатъчно добри. И ще ви дадем едни пари, с които ще ви доподпомогнем да постигнете позитивните си цели. Как ние ги използваме е друг въпрос. Ненавиждам израза „усвояване на европейски средства“ . Защото, ако това е целта, тя е изключително грешна и контрапродуктивна. Според мен целта е да използваме тези средства за постигане на обществено важни, икономически важни цели в държавата.
Това възможно ли е? Говори се, че управляващите, които и да са те, допускат до евросредства предимно фирми на свои близки.
– Аз не бих обобщавал. Миналата седмица имахме събитие, свързано с деца в неравностойно положение. Ние ще изберем 50 деца, от тях ще вземем 10, които ще получат между 3 и 6 месеца стаж и някои от тях ще вземем след това на работа. Програмата е добре направена. Срещнах се с едно мотивирано момче, което говореше изключително правилен, добър български език. Казва: „Аз съм много добър компютърджия, уча в „Сиско“ академията и знам какво искам да постигна“. Едно дете, което е било хвърлено, няма нужда от нас, за да бъде успешен човек в живота. Ние само ще ускорим този процес. Предполагам, че атмосферата в такива домове не е блестяща. Но можем ли да сравним това момче с чалгализираните участници от реалититата? Може би са забавни, но те дават изкривена представа за успеха.
Като че ли има едно успиване в обществото ни.
– А това дете как не го бяха успали? Оказа се, че програмата е с европейски средства, но това беше най-маловажното. Те трябва да бъдат само компонент на един успех, а не цел. Ако го докараме до тази ситуация, мисля, че тези средства ще бъдат много по-ефективни, влизайки в българската икономика. Но да разчитаме, че Европа ще ни храни или ще създаде успех и много богатство в България – няма такова нещо. Никой няма да го направи – нито Европа, нито Евразийският съюз, нито Ватиканът, нито Далай Лама.
Защо не останахте в политиката, след като бяхте заместник-министър в правителството на Иван Костов?
– Аз знаех, че отивам за половин мандат и бях го казал. Моето място не е там.
Ако се абстрахираме от факта кой е на власт, когато в държавата предстоят избори и има скандали между основните партии, Вие какво бихте предпочели – да се успокоят нещата и икономиката да тръгне напред или да вървим към избори?
– Ако ме питате индиректно за уличните протести, те са индикатор за проблеми, но не са инструмент за решаването им. Решаването става с политически методи. Виждате какво се случва, когато нещата излязат извън контрол, украинската ситуация е достатъчно близка по време и по територия. Тоест когато има протести, обществено недоволство и т.н., политиците би трябвало да бъдат в състояние да прочетат индикацията за проблем и да намерят политическите средства за решаването му.
Прочетоха ли те индикацията? И намериха ли решението?
– Да се надяваме, че сме в процес. Ако това намиране включва някъде в бъдеще по-ранни или по-късни избори и т.н., то е инструментариум, с който стават политическите промени. Другото, което не ми харесва, е идеята политическият дебат да бъде в сферата на това кой харесва или не педерастите и кой кого ще вкара в затвора. Необходимо е да говорим за обществено значимите неща, които трябва да бъдат променени със системни усилия на отговорните политици от всички цветове. Което не изключва политическата борба. Разбирате ли, две са нещата? Само си помислете каква би била обществената полза няколко висши политици да бъдат вкарани в затвора, където да правят детски креватчета?!
