Българинът е конформист като човек, но като личност е талантлив.
Милен Миланов е роден на 15 септември 1950 г. във Варна. Завършил е „Актьорско майсторство“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Кръстьо Мирски, както и „Икономика, организация и управление на културата“ в УНСС. Изиграл е десетки роли в легендарни спектакли на режисьорите Любен Гройс, Иван Добчев, Юлия Огнянова, Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов, Маргарита Младенова, Красимир Спасов, Николай Ламбрев и др. Бил е актьор в Пловдивския театър „Н.О.Масалитинов“, а от 1979-а играе в Театър „Българска армия“. Съосновател (1991) и председател на надзорния съвет на фондация „Аскеер“ (1992-2002), председател на фондацията (от 2002). Член на УС на Атлантическия клуб в България. Съосновател и член на УС на фондация „Крикор Азарян“.
Г-н Миланов, на днешния 24 май фондация „Аскеер“ раздава за 24-и път най-престижната за артистичното съсловие награда, която е и най-старата у нас от демократичните промени насам. Как се роди идеята за нея още през 1991 година?
– По времето на тоталитаризма културата беше като че ли единственото упование за гражданите. След 1989-а обаче обществото започна да вярва, че животът ще стане по-светъл и имотен, по-демократичен. Тогава изкуството не беше пиетет, то беше тегоба за държавата. Изведнъж творците от първите редици на обществения интерес и значимост отидоха в задния двор. Така мина повече от година и ние, като част от хората на духа, го разбрахме. Тогава полу на шега и съвсем инцидентно решихме да създадем празнична вечер, в която най-важният да е отново театралът. Макар и веднъж годишно, „Аскеер“ беше единствената церемония, където политиците се чувстваха преклонени пред актьора. Така започнахме. Знаете, че досега празникът ни беше на 23 май, но тази година датата бе последен ден от предизборната кампания за Европейския парламент. Преместихме я, защото БНТ нямаше как да ни излъчи по технически причини. Защо избрахме 23-и? Защото всяка година на този ден чичко Филипов излизаше по БНТ и съобщаваше кои са новите заслужили и народни артисти, както и кои са лауреатите на Димитровски награди. Искахме да сме алтернативата.
Тази година присъждате за 10-и път наградата в категория „Съвременна българска драматургия“. През 2005-а в пиесите намирахме отражение на живия живот – мутреси, бизнесмени, корумпирани чиновници и т. н., после сюжетите прехвърлиха националните граници, докато днес пишещите за театъра се занимават с екзистенциални проблеми. Казвате, че драматуртията ни е във възход. Прави впечатление обаче, че награждавате предимно българи, които пребивават в чужбина. Защо е така?
– Това беше дълга борба със закостенялата представа на тема „що е то българско изкуство и що е то българин“. И то в годините, в които честваме Джон Атанасов или Елиас Канети. Ние казваме: „Да, те имат български корени“, гордеем се с тях, но постфактум. Философията на академия „Аскеер“ е да признава и реализиралите се в чужбина наши творци. Отличеният от нас Димитър Динев например се смята за най-добрия австрийски драматург. Светла му памет, Димитър Гочев (носител на специалната награда „Аскеер“ за 2007-а) беше в първите редици на немските режисьори. Живеем в космополитно време. За нас е важно, че един български творец се реализира, независимо от факта, че в момента е, да речем, полски режисьор. Смятам, че в това отношение не проявяваме безродство, а напротив – обогатяваме представата за това що е то род и родина.
В началото на промените актьорите бяхте силно политизирани. Така ли е и днес, или поутихнаха страстите?
– Видоизмениха се формите. Да речем, протестите по площадите от миналото лято нажежиха емоциите. Но така или иначе вече събитията започват да стават по-търпими. Тоест, няма я тази човешка глупост заради обществото да нарушиш онези святи неща като семейство, приятели и колеги. Когато човек държи на тях, той ще започне да има и по-нормални политически пристрастия. На нас като държава ни липсва цивилизованост. Не знам защо в България е прието позицията да се изразява с крясък и само тогава да се признава. Вместо тя да се изразява тихо и достойно.
Твърдите, че имаме малко държавници, въпреки изобилието на политици и умни хора. Можем ли да променим нещата утре, като гласуваме преференциално?
– Преференциалната листа си я поискахме ние, избирателите. Политиците казаха: „Добре, имате я“. Получихме я, но не в това е бедата. Бедата е, че хората няма да се възползват от нея. България разполага с добра политическа система, но липсва респект към знанието. Всеки си мисли, че разбира от енергетика, от футбол, от театър, от социално осигуряване, от здравеопазване и т.н. Това просто не е така. В България няма уважение към експертизата. Тя винаги е била под натиск (не говоря само за сега)- политически и обществен.Обществото не е на нивото на политическата взискателност. Защото не е въпросът да имаш правото да искаш, а да искаш постижими неща. Както в бизнеса – добрата цена е продаваемата, а не високата. Така е и в обществото. Давам пример: разбира се, че бихме искали да имаме много високи заплати, но това е глупаво. Първо, трябва да видим с колко могат да се повишат възнагражденията спрямо сегашната база, но за това трябват познания.
И във вашата гилдия имаше мрънкане за пари, но в крайна сметка въпросът е решен. Всеки зрител ви носи държавна субсидия. За драматичните театри – 13.50 лв. на посетител, за Народния – два пъти повече, и т. н.
– Чува се, че системата щяла да се променя, което не е добро. Първо, защото театрите не могат да издържат финансово. И второ, когато имаш ясни критерии като сегашните, чиновникът не играе. Целият ми театрален и филмов път е минал през високото изкуство. И много добре си давам сметка, че голямата бройка зрители се получава на по-средна ръка представления. Което обаче не значи, че заради бълхата трябва да изгорим юргана. Така че Министерството на културата се е изправило пред законови промени, които ще отрежат финансирането в театрите. Изживели сме много други ужаси и като съкращения, и като материална база, но сме направили и купища добри неща. И това ще мине.
Салоните са пълни. Означава ли това, че узряваме като общество?
– Да. Но театърът е елитарно изкуство за определен тип хора. Навремето беше казано, че киното е за народа. Е, не е за народа. Има филми за работника, за инженера и т. н. Картината също не може да бъде за всеки. Има хора, които биха харесали световния майстор на морските пейзажи Иван Айвазовски, има и други – почитатели на експресиониста Василий Кандински, например. Така е и с театъра. Не можеш да се стремиш да бъдеш по вкуса на всеки. Всеки трябва да избере пътя си. Това е начинът. Другото ми наподобява поведението на енджиотата в България. Тези организации стават проводници на бесен социализъм, като целта им е да влязат в държавния бюджет за финансиране. Но, мили мои, вие дефинитивно сте извън държавния бюджет. Разбира се, и това ще отмине. Засега обаче все още върви поради неграмотност на отразяваща среда.
Защо в България не проработи законът за меценатството?
– Защото философията му е сбъркана. Преди десетина години законът гласеше, че до 5% от печалбата на дадена фирма преди облагане с данъци може да отиде за подпомагане на българската култура. След въведена промяна процентите се увеличиха на 10. Това не доведе до реални резултати.
Законите за меценатствата действат добре там, където държавата е решила да освободи бюджета си от финансиране на културата. Но в същото време тя дава данъчни облекчения на бизнеса. И тогава се прави така, както е в Щатите и в други страни по света, например. Прави се следното: ако една фирма финансира 100 единици в култура и в изкуство, на нея й се освобождават 300 единици от данък. Това значи, че давайки 100 единици, бизнесът пести от данъци по три. По този начин обаче облекчава държавата от финансиране на този сектор.
При закона за меценатството става дума за данъчни стимули. Данъчните облекчения никога няма да накарат бизнеса да финансира ефективно. Бизнесът, който финансира култура, прави това само защото обича изкуството. Ако искаме да създадем закон, който да мотивира финансирането, трябва да приемем нормативен акт, с който дори предприемачи, на които изкуството не им е първа грижа, да намерят в него икономически интерес. Но съм убеден, че това в България няма да стане, който е да е на власт.
Защо?
-Такава е грамотността на двете страни. Нашего брата не знае какво да поиска поради простата причина, че не е финансист и управленец. Само че тук не става дума за изкуство. Държавата трябва да реши дали иска бизнесът да й е в помощ за финансиране на култура и изкуство.
Преди време казахте, че театърът минава на интелектуална диета. Приключи ли успешно мисията ви?
– Хайде да си замълча навръх празника. Защото интелектуалната диета не е само отвън, тя е и отвътре малко.
Българинът не е разумен, аз бих казал, че не е и умен, той е хитър, но е много талантлив. Ще бъда краен – българинът е конформист като човек, но като личност е талантлив. Затова имаме изключителни певци, музиканти, художници на световно ниво. Въобще в сферата на креативността на творчеството ние можем да гледаме отвисоко.
Като общество обаче трябва да се учим, да попиваме. И идва важният въпрос, който всеки човек си задава – кога? Отговорът е един и същ – никога в пълна степен. Но все пак трябва да започнем да оправяме балансите си. Някак си положителното да става повече, а шлаката – по-малко. В това отношение аз виждам, че има надежда.
Има спор дали преходът е минал, или продължава. Това е друга тема. Но преходът е създал други хора, които мислят и разсъждават по различен начин. Върнете се например четвърт век назад и вижте как ваши близки са разсъждавали за реализацията на децата си в чужбина. Сега има промяна и тя е за добро. Не мога да разбера този вой по темата „Защо младите хора ни напускат“, при положение че навън те се чувстват осъществени, а у нас безработицата е 15 процента.
Какво е за Вас 24 май?
– 24 май е безоткатната дата, която ме прави горд, че съм българин. С цялото ми уважение и преклонение пред 3 март – националния празник на България – винаги съм считал, че 24 май е големият ни ден. Не може един народ с такава история да бъде обречен на нищета. При всички случаи именно заради 24 май, заради деня на будителите, заради така нареченото бащино огнище, децата, семейството – ние ще вървим напред. Това са ценностите, които ще ни изкарат от калта.
