На пръв поглед резултатите от евроизборите не са особено трудни за коментиране. Можем с лекота да предвидим, че – както обикновено – няма да има победени, а всички ще са победители (ако не фактически, поне морални). Всяка партия и всеки политик ще твърдят, че народният вот е подкрепил тяхната правота и е отхвърлил опонентите им. Който и да спечели, всички ще се водят от намерението да продължават по старому, освен може би с някакви дребни корекции в схемите на разпределение.
Никаква особено интрига няма и по отношение на конкретните резултати. Там картината е толкова избистрена, че дори социологическите агенции, за които е период на жътва, не са склонни да ни сюрпризират с екзотични прогнози.
Първо,
БСП и ГЕРБ са на „кантар“
не само и не главно, защото разликата между тях ще е минимална. Вижда се, че и при предишното, и при сегашното управление нито една от двете най-големи партии не е в състояние да убеди достатъчно голяма част от обществото, че заслужава да поеме голямата отговорност за бъдещето на нацията.
Установил се е един баланс от патов тип. Отдавна не се води спор по същество – за идеи и политики. Причината е ясна – нито едните, нито другите вземат насериозно отговорността да разработят такива и да убедят обществото в правотата си. Но ГЕРБ и БСП вече не могат да се победят и на терена на компроматите. В този смисъл скандал от типа „Костинброд 2“ няма да има, не защото не може да бъде изфабрикуван или няма да бъде направен подобен опит, а защото няма да има съпоставим ефект. Единственото, което е по силите им, са дребни кални номера, създаващи им известно алиби за нещата, които не могат и не искат да правят, но отдавна не впечатляват дори и любителите на скандали.
Второ, равновесие, макар и неустойчиво, „лошо“ равновесие, се установи и между политическите субекти, обявяващи се
за оставка или за оставане на кабинета
макар и с известни нюанси в условията за запазване или промяна на статуквото. Един от важните индикатори за несъстоятелността на партийно-политическата система е именно фактът, че нейните (поне основни) представители се разминават кардинално (и съвместно) с очакванията и изискванията на обществото към управлението. Огромното мнозинство от българите искат страната да се управлява по друг начин (а това означава и от други хора), но партиите стигат най-много до амбиции за някакво разместване в креслата на властта.
Независимо от това въпросът, който често бе поставян като най-важен с оглед вота на 25 май – дали кабинетът „Орешарски“ ще остане, или ще си тръгне (и едното, и другото е възможно в хоризонт от няколко месеца), вече е видимо нерелевантен. Каквото и да се случи във и с властта, сигурно е едно – че то няма да се случи заради резултата от евроизборите. Както и да се произнесат избирателите – по вътрешните и европейските въпроси – участващите на изборите партии видимо нямат желание да ги чуят и разберат. Затова няма и кампания – има само мероприятия за усвояване на едни пари. Никой никого не убеждава, не агитира, няма дундуркане на ромски бебета, не димят скари, дори и гласове като че ли няма да се купуват в познатите от близкото минало мащаби.
Това, разбира се, не означава, че сме свидетели на чутовната, мечтана промяна – парите да спрат да играят решаваща роля в политиката. Напротив, всичко върви по добра стара традиция. Както през последните 15 години, ще се потвърди правилото, че с много пари, макар и не много умно изхарчени, със сигурност можете да вкарате във всеки парламент поне една партия, която иначе няма никакви причини да се озове там. Промениха се само „инвестиционните планове“ – акцентът се пренесе от купуване на избиратели върху пазаруване на институционни механизми. Затова започна да запада бизнесът на търговците на гласове.
С една дума, замръзнали са в нулева точка жизненоважните за демокрацията взаимоотношения между избиратели и политически представители. Това неминуемо ще се отрази на активността на първите, която вероятно ще достигне една от най-ниските точки от началото на прехода. Социолозите предлагат сценарии на изборните резултати при различни нива на участие, но този подход е повече от кумова срама, за да демонстрират някакви видимост на професионална обективност.
Иначе е ясно, че при очертаващата се активност депутати в Европарламента ще пратят четири, най-много пет партии (коалиции). Ако има някаква интрига, тя е коя ще е евентуалната пета партия, преминала бариерата. Най-вероятните кандидати за тази пета позиция са
„Атака“ или Реформаторският блок
Точно този аспект на конкуренцията представлява връзката с другия, по-дълбок пласт на политическите процеси, където назряват промени и върху тези промени изборните резултати ще имат съществено отражение – ще ги ускорят или забавят, ще ги наложат по-мощно в масовото съзнание или ще ги делегетимират.
За да не бъда криво разбран, искам да подчертая, че нямам предвид елементаризираното и идеологизирано представяне на дилемата като избор „за Европейския съюз или за Евразийския съюз“. Условия за такъв реален избор няма, поне засега. В този смисъл е странно не само защо някои социолози започнаха да задават подобни въпроси, а и защо не си дават сметка, че изкуствено форсират (за добро или за зло) формулирането на въпроси, които до неотдавна изглеждаха кощунствени. В частност, като се има предвид, че Евразийският съюз е все още само проект, и то доста далечен от България, а Европейският съюз е организация, в която реално членуваме вече седем години и има пряко и съществено отражение върху живота на хората у нас.
Борбата между „Атака“ и Реформаторския блок за евентуалната пета печеливша позиция се превръща в символ на
неизбежната равносметка на изминатия път
след 2007 г., а в определен смисъл на целия преход, и най-вече – на ролята и приноса на елитите за състоянието на обществото.
Крайно време е да се разбере, че нарастващото обществено разочарование от реалните резултати от членството на България в ЕС не е плод на някаква генетично заложена русофилия, още по-малко – на зловеща конспиративна операция за дискредитиране на „европейските ценности“. Почти в цяла Европа все повече хора усещат на гърба си, че прокламираните благородни помисли за европейско сближаване и съвместен просперитет са едно, а фактическото разпределение на богатство и власт – съвсем друго. Би било много наивно да се разчита, че българите ще продължат да се кланят в суеверен транс на Европейския съюз и на европейските институции и правила, ако действителното им влияние върху нашия живот се разминава с обещаваното не само от нашите политици.
С известно основание може да се възрази, че сами сме си виновни за това, че не можем да се възползваме в пълна степен от възможностите, които предлага членството ни в ЕС. Но това не изчерпва истината. От една страна, виждаме, че европейските партийни фамилии, доминирани от политици от най-богатите и влиятелни европейски държави, охотно припознават за свои верни братя по оръжие съответните български партии и политици, които у нас будят предимно отвращение и гняв. От друга страна, няма съмнение, че зад красивите думи за единна Европа протича процес на фактическо и необратимо разслояване. Скоро ще имаме не просто „Европа на две скорости“, а Европа ясно разделена на център и периферия. Какво ще е предназначението на периферията също става все по-ясно, ако съдим от проблемите с бежанците или развоя на украинската криза.
В този смисъл трябва да се осъзнава, че българското общество все по-упорито ще поставя въпроса кои сме и накъде отиваме. Няма и не може да има никакъв окончателен „цивилизационен избор“, още по-малко – избор на конкретни форми или рамки. Това, че повечето българи все още са „за Европейския съюз“, съвсем не означава, че подкрепят съюза такъв, какъвто е сега, или днешния начин на (не)участие на България в него. Да не говорим, че членството в ЕС не означава автоматичен отказ от всякакви други политически и икономически валенции, ако те потенциално съответстват на нашия национален интерес.
Именно в този контекст очертаващият се „плейоф“ между „Атака“ и Реформаторския блок е знаменателен. Защото това са силите, които не просто изразяват и защитават противоположности, а предлагат идентичен модел на алтернативно мислене, подчинен на
правилата на „играта с нулева сума“
Едните казват – във всичко заедно с Русия, което означава отказ от партньорство със Запада. Другите им опонират – пълна вярност на Запада, отказ от всякакви връзки с Русия. Останалите основни партии като че ли заемат по-умерена позиция, но и при тях видимостта, че се търси някакъв баланс, е резултат на конюнктурна политическа и друга изгода, а не на отчитане на стратегическия национален интерес.
Наистина е интересно да видим как ще завърши това премерване на силите, вкл. и ефекта от конкурентните пропагандни кампании. Най-вероятно и двете страни ще загубят, а ако има печеливш, може би ще е „Атака“. Парадоксално, не заради активното използване на руската тема от Сидеров, а поради примитивните, клиширани проевропейски и прозападни послания на неуморните борци срещу „Голямото северно зло“.
Може би единствената положителна последица от този дуел на измислена почва е, че ще бъде даден тласък на нова фаза в осмислянето на трайния ни национален интерес, който може да бъде формулиран по различен начин, но със сигурност трябва да стъпва не на изключващи се крайности, а на баланс на съчетаващи се възможности.
Александър Маринов
