„Отрязаха ми част от стъпалата – не само пръстите, но и зад тях. Ако бяха само пръстите, още щях да катеря. Но така е в живота. Човек сам си избира мераците и сам си плаща за тях.“
Тези думи ги каза Методи Савов, живата легенда на алпинизма ни, човекът, който пръв чу думите на Христо Проданов, стъпил на Покрива на света, и който последен се сбогува по радиостанцията с него. Това беше преди много години. Още виждам якото му тяло, което бавно се клати към изхода на залата, където го бяхме поканили да говори за най-славната и най-жестоката българска експедиция в Хималаите.
„Човек сам си избира мераците и сам си плаща за тях.“ Запомнете тези думи на Мето.
Проданов завинаги остана част от Чомолунгма.
И нито за Мето, нито за Христо държавата се намеси. Социализъм, той залагаше на моралното стимулиране – ордени и грамоти, пък и Хималаите – далече.
Това трябва да се подчертае, защото тези дни трима младежи побъркаха държавата. Моята приятелка Лияна Панделиева изригна срещу изгубените, пардон загубените студенти. Тя ги нарече първо „говедца“ и „кретени“, на които всички ние ще платим разходката, а после определи поведението им като идиотия.
Панде, яко пресоли, малко ли говеда храним в парламента, та от три момчета ще обеднеем. Ако беше твоята щерка, едва ли епитетите ти щяха да са същите.
„Аз не съм съгласна всеки да прави, каквото му щукне и всички да плащаме за това. Всеки да си плаща за глупостта и за кретенията“, каза лицето на Демокрацията.
Пандето не беше на онази среща с Мето. Но вижте как след почти 30 години го допълва: „Всеки да си плаща за глупостта и за кретенията“.
Да, ама не. Какъв по-добър пиар от решителността на първите мъже да помогнат – било то на с. Бисер или на Джендема. Ами ако не бяха откликнали, какви ли съсипителни коментари щяхме да напишем? Помните ли как министърът на МВР от БСП Любомир Начев (лека му пръст!) играеше хоро, докато 15 войничета горяха около Люлин? После се самоуби.
Факт е, че на нас само ни представят сметката. Без никой да ни пита. Оказа се, че този път дължим сто бона за спасяването на лудите млади.
Знаете ли онзи виц за сервитьорската сметка. Донесъл келнерът омачкана бележка, клиентът се зачел. Разгадал двете ракии (2 рак.) и двете „шопски“ (2 шс), както и тройката с гарнитура (3 г), но най-накрая пишело нещо като „ам“. „Какво още съм амкал?“, замислил се човекът. Пък извикал келнера да го пита, абе кви са тия 4.40 лв. тука накрая. „А-а, нищо, никакви, пише „ако мине“, ама не мина“, смънкал посудоносецът.
Айде стига с този номер „ам“ – „ако мине“.
Разбира се, аз се радвам за спасяването на момчетата. Държавата трябва да помага на хората с лош късмет или жестока съдба, на тези, които безвиновно страдат. Длъжна е да помогне и на такива, които са изпаднали в беда, защото са тръгнали из високата планина по тениски и без храна или са си направили кирпичени къщи под язовирните стени, а за застраховки не щат и да чуят. От вторите обаче е длъжна да иска осребряване на фактурите, и то от името на данакъплатеца.
Защото безплатен обяд няма. Както няма и задължителна застраховка „Гражданска безотговорност“!
Останалото е като във вица: „Ако мине – мине!“
Чавдар Цолов, синтезатор*
*Синтезатор е обратното на анализатор
