Тази седмица бившият вицепремиер Цветан Цветанов се извини на съда за всичката помия, с която заливаше магистратите години наред, но покаянието му не трая повече от три дни. Когато беше осъден, я подкара, както си знае: съдията го пратил за четири години в затвора, защото го натискали от БСП.
„Най-накрая разбрах, че и невинен може да бъде осъден“, проплака ексвицепремиерът в пристъп на лиричен трагизъм. Немският му адвокат Ханс Петер Ул се оплака, че в България явно няма правосъдие, щом той си е загубил делото. А Бойко Борисов удари мощно рамо в подкрепа на бившето си вице с прозрението, че с решението си съдът ще „канонизира“ Цветанов.
Борисов и Цветанов са прави в едно: че политиката няма място в съда. Макар че самите те се опитваха да я вкарат там.
Всъщност на Цветанов му бе даден ценен житейски урок, от който той очевидно имаше нужда: че властта е до време, а после идва сервитьорът със сметката. Сега съдбата му е в ръцете на същите тези магистрати, които той громеше от телевизионните екрани години наред. От тях сега Цветанов иска да го съдят според доказателствата и според съвестта си – точно така, както се опитваха да го правят и по време на неговото управление. Тогава това обаче ги правеше лоши в Цветановите очи.
Дали бившият МВР-шеф ще излезе „абсолютен престъпник“, или светец е още рано да се каже – ще изтече много вода, преди делата му да се превъртят през всички инстанции. Но е изключително поучително да се гледа този житейски кръговрат, който подхваща някого от калта, вдига го високо, а после пак го връща обратно. Вероятно, за да се поучи…
