С идеи табу за съдебната система подсилиха кандидатурите си за поста главен съдебен инспектор Вера Чочкова и Теодора Точкова. След като още от създаването на съдебния инспекторат досега правото му да проверява делата по същество беше ревностно отричано, двете съдийки предложиха идеи точно в тази насока. В четвъртък (4 юни)те бяха изслушани в правната комисия на Народното събрание. Гласуването в пленарната зала може да бъде проведено с изтичането на двуседмичен срок, което означава, че може да стане още този месец. Дали обаче ще се стигне до избор на нов шеф на инспектората при тази истерична парламентарна обстановка, може само да се гадае, тъй като управляващи и опозиция са на нож по всеки един въпрос, а нужното мнозинство е 2/3 от депутатите.
Покрай заявката си за въвеждане на единен формуляр с нови критерии за оценка на магистратите Вера Чочкова даде да се разбере какво разбира под оценка „в дълбочина“. Според нея сега инспекторатът събирал и подреждал статистически данни, за което изобщо не било нужно служителите му да са юристи. След което Чочкова прекрачи червената линия с тезата, че индивидуалната оценка на един съдия трябва освен всичко друго да включва данните за неговите потвърдени, отменени и изменени актове, „включително с какви мотиви е станало това“. По отношение на прокурорите Чочкова също не смята само да брои делата, „защото, както и при съдиите, не само броят на актовете определя работата на един прокурор, а и качеството им“.
Показателно е, че по-умерената досега Теодора Точкова изказа сходни идеи, макар и по-меко. Виждайки инспектората като коректив на съдебната система, тя се застъпи за проверки на „високорискови“ органи на съдебната власт, посочвайки натоварените столични съдилища. Специално внимание трябвало да се обръща на значими дела, „включително и на случаи на необяснимо отклоняване от ясна и непротиворечива съдебна практика“. Точкова също подчерта, че инспекторатът работи по неясни правила и дори че „липсва правна основа, на която да се базира извършването на аналитичните му функции“. Приоритет за нея е повишаването на неговата публичност, което не е изненадващо с оглед досегашната практика.
Както намерението на Чочкова да проверява мотивите по делата, така и това на Точкова да търси сметка на магистратите защо се отклоняват от съдебната практика ще се натъкнат на яростна съпротива в системата. Тези въпроси подлежат на инстанционен контрол и нито съдебният инспекторат, нито Висшият съдебен съвет посмяха да навлязат в тази територия. Опитът на комисията по знаковите дела в предишния състав на съвета да навлезе в нея беше посрещнат на нож, и то най-вече в големите столични съдилища, определяни от Теодора Точкова като високорискови. А Вера Чочкова даде да се разбере, че инспекторатът е възприеман от магистратите като „репресивен орган“ не заради такива опити, а заради ограничението да проверява единствено спазването на сроковете. Както и че гоненето на сроковете често е за сметка на качеството.
Очевидно депутатите усетиха опасността, защото Чочкова беше попитана дали идеите й не са прекалено „радикални и силни“ и дали системата „ще издържи“. Отговорът й беше, че „точно радикални мерки са нужни, след като с нерадикални не се случва“. При това тя посочи като абсолютно нарушение на принципа за случайност при разпределение на делата практиката със случаен подбор да бъде подбиран само докладчикът, а останалите членове на състава да посочва административният ръководител. Въпрос, който е повдиган нееднократно без особен резултат. В добавка Чочкова жегна депутатите с оценката, че „доверието в съдебната система е изключително ниско, но, разбира се, малко по-високо от това на Народното събрание“.
