Възможна, но практически неприложима схема със съмнителна легитимност и непредвидими резултати – това е залитането по задължителното гласуване, предложено от Сергей Станишев и подкрепено от парламентарната опозиция в лицето на ГЕРБ и извънпарламентарната (макар и с половин уста)в лицето на Реформаторския блок и АБВ. Идеята се харесва и на много други хора, но това не я прави по-малко нелепа. Въпросът е колкото политически, толкова и юридически, но има и философско-етически ефект. И без доволно подозрителното и показателно обстоятелство, че Станишев се сеща внезапно за тази предъвквана от две десетилетия идея, след като довчера я е отхвърлял, има още куп причини тя да бъде заклеймена като абсолютно недобросъвестна и практически неприложима.
Управленският проблем на Станишев не може да бъде представян като конституционен проблем – всички подобни спекулации са конюнктурни. Информациите, че на „Позитано“ 20 обмисляли сериозно тезата за въвеждане на задължително гласуване без промяна в конституцията, показва само до какви скудоумия може да стигне едно дискредитирано ръководство на губеща управлението политическа сила. В червената централа юристи не липсват, друг е въпросът смеят ли да се обадят в сегашната натегната обстановка. В ГЕРБ, в Реформаторския блок и в АБВ пък очевидно използват момента според своите си сметки, затова на всички си струва да бъде напомнено следното.
По конституция цялата държавна власт произтича от народа и упражняването й трябва да става в съответствие с конституцията. Конституцията е върховен закон, разпоредбите й имат непосредствено действие и другите закони не могат да й противоречат.
Тя прави последователно разлика
между права и задължения. Наукообразното схващане, че има права, които са всъщност повече задължения, а сред тях е и правото на гласуване, нямат опора в разпоредбите й. Достатъчно е да се прегледа нейната Глава втора, наименована „Основни права и задължения на гражданите“, в която освен всичко друго е казано, че основните права на гражданите са неотменими и могат да бъдат временно ограничавани със закон само в краен случай – при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение.
Като права са уредени правото на живот, на свобода и неприкосновеност, на придвижване и местожителство, на мисъл и на мнение, на политическите убеждения, на религиозни или атеистични възгледи, на информация, на труд, на сдружаване и др. Сред тях е и прогласеното в чл.42 право на гражданите, навършили 18 години, с изключение на поставените под запрещение и изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“, да избират държавни и местни органи и да участват в допитвания до народа – т. нар. активно избирателно право. Пасивното – да бъдеш избиран, също е уредено единствено като право и не би било нормално да задължат някого да бъде избран например за президент. Организацията и редът за произвеждане на избори и референдуми също се определят със закони, което означава, че тези закони нямат думата по отношение на съдържанието на изброените права, щом те са определени от конституцията.
Само като задължения са фиксирани плащането на данъци и такси, оказването на съдействие на държавата и обществото в случай на природни и други бедствия, защитата на отечеството. Има и смесени варианти. Изучаването и ползването на българския език е прогласено едновременно за право и за задължение, но пряка санкция за неползването му няма. Образованието пък е поначало право, но училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително. Предвидени са и съответните глоби, но те се налагат не на непълнолетния, а на неговите родители – ако не осигурят присъствието на детето си в училище. В тези случаи обаче припокриването между права и задължения
е посочено изрично
и място за тълкуване също няма.
Застъпниците на идеята, че правото на политическия избор е и задължение, търсят опора в правото на обществено и здравно осигуряване, понеже то също е задължително. Такова сравнение обаче е некоректно, тъй като не е предвидена директна санкция за неплащане на осигурителни вноски от гражданите, освен тази, че няма да получат съответната осигурителна услуга. Получаването на тази услуга си остава право, чието изпълнение зависи обаче от плащането на осигурителни вноски, а санкции в тази насока са предвидени само за работодателите. Когато гражданинът плати дължимите вноски, услугата отново му се предоставя, тъй като конституцията не я е обявила за безплатна.
От казаното се вижда, че задължително гласуване не може да бъде въведено нито с промяна в Изборния кодекс, както подмятат хора от някои партийни централи, нито с тълкувателно решение на Конституционния съд, което предлагат някои конституционалисти. Ролята на Конституционния съд е да изяснява смисъла на неясните конституционни разпоредби, а не на ясните. Той не може да доразвива произволно конституционната уредба, за да не се стигне да заобикаляне на категоричните й норми. Намесата на Конституционния съд е допустима единствено в тълкуването дали тази промяна следва да бъде гласувана от обикновено или от Велико народно събрание.
За да обоснове втория вариант, съдът ще трябва да докаже, че въвеждането на задължително гласуване представлява отмяна на основно право, както смятат най-яростните противници на задължителното гласуване. От решението на Конституционния съд с какво Народно събрание може да бъде въведено задължителното гласуване зависи дали това може да стане и с национален референдум. Той може да бъде проведен само ако съдът реши, че е достатъчно Обикновено народно събрание. Причината е в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, който забранява чрез национален референдум да бъдат решавани въпроси от компетентността на Великото народно събрание.
През февруари парламентарната правна комисия подкрепи точно това становище, отхвърляйки искането на президента Росен Плевнелиев за провеждане на референдум по въпросите за въвеждане на задължително гласуване, за провеждането му по електронен път и за връщането на мажоритарния елемент в избирателната система. Ако Конституционният съд обаче реши обратното – че въпросът за задължителното гласуване може да бъде решен от Обикновено народно събрание, референдумът става
принципно възможен
Но и труднопостижим, ако се стигне до очертаващото се бързо разпускане на Народното събрание
Деятелите на Реформаторския блок така се захласнаха по маневрата на Станишев, че Йонко Грозев според гласуването на избори не било конституционен проблем, а административно задължение, защото не засягало същността на правото да гласуваш. Това право не може обаче да бъде разделено на две – отиването до урната и пускането на бюлетината в урната да е задължение, а правото да избираш да си е само право. Така че конституционен проблем наистина няма, доколкото конституционната уредба е ясна. Но е конституционен проблем възможността правото да стане и задължение с промяна в основния закон. Едва след това може да се говори и за административно задължение.
И тук идваме на въпроса как ще бъде налагано това административно задължение. Ако ще е със санкции във вид на глоби, за това трябва да има ред. Или трябва да бъде измислен специален механизъм, или наказанието да се налага по реда на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Тогава глобите ще се налагат чрез съставяне на актове и издаване на наказателни постановления, които ще подлежат на оспорване по административен и по съдебен ред. Глобените ще могат да представят и да искат събиране на доказателства, а съдът ще има свобода на преценка дали нарушението е извършено виновно. Отсега си представяме
какъв порой от актове
наказателни постановления, жалби и дела ще повлече това. Ако наказването бъде възложено на избирателните комисии, а съдебният контрол – на районните и административните съдилища, там ще изтрещят от напрежение. А ако някой разчита НАП да поеме и събирането на тези задължения, просто не е познал. Публичните изпълнители на приходната агенция и сега не успяват да се справят със събирането на дребните дългове, а подобни суми (20-30-50 лв.)са неатрактивни и за частните изпълнители.
Ами българите в чужбина? Ако не бъдат открити секции за всички (което е практически невъзможно), българските граждани там не може да носят отговорност за това, че не са гласували. Електронният вот е решение за гласуване, но не и за налагането на глоби на негласуващите в чужбина българи. Ако вместо глоби бъдат въведени други видове санкции, остава проблемът с налагането и оспорването им по законен ред дори ако засягат интереси на тези българи у нас.
Различен въпрос е, ако вместо глоби за негласуващите бъдат въведени стимули за гласуващите. Държавата е свободна да раздава бонуси, но е твърде спорно дали това ще ограничи търговията с гласове и дали ще доведе до по-разумен избор. Заради глоба или награда избирателят може да отиде до урната, но може да бъде купен в допълнение или да пусне невалидна (бялабюлетина). Негласуването или ирационалното гласуване са две страни на наказателния вот, които не може да бъдат преодолени по толкова елементарен начин. И е крайно глупаво да бъде въвеждан тежък механизъм, за да отиде в крайна сметка негласуващият до урната и да удостовери чрез пуснатата бюлетина, че… не гласува за никого.
Колкото и да е парадоксално, България е с разностранен опит в задължителното гласуване. Имало го е по времето, когато е действала Търновската конституция, но не в нейните текстове, а в изборните закони след Първата световна война. Предвидена е била глоба. При социализма гласуването не беше задължително, но всички гласуваха масово от страх да не бъдат санкционирани по втория начин. Именно тогава насилственото гласуване опротивя на българина. В много от държавите със задължителен вот санкциите не важат за широки категории граждани или изобщо не биват налагани по извинителни причини. Общо взето, в света тенденцията е към намаляване на принудата, предвидените санкции в много случаи са временни, сравнително лесно преодолими или не засягат всички граждани. Дори само по тази причина тезата, че с гласуването гражданите подписват един вид обществен договор с държавата и легитимират институциите, издиша. Явно негласувалите по каквато и да било причина не подписват подобен договор. Несъстоятелна е и тезата, че гласувайки, гражданите подписват помежду си обществен договор как да бъде управлявана държавата. В този случай както негласувалите, така и тези, които са дали вота си за изгубилата политическа сила, не са страни по този договор. В крайна сметка теоретичните постановки са едно, а практиката – друго. Спазващият конституцията и законите гражданин, който си плаща данъците, но не гласува от отвращение към управленските практики, е далеч по-достоен за уважение от гласуващия по навик, от заблуда или срещу порция кебапчета. Ниската избирателна активност може и да бъде бутната нагоре с принуда или залъгалки, но това не решава проблема с пълната липса на морал в развратената ни политическа система.
