П22, БР. 34, СТР. 30
Заради пет лева един редови гражданин направи Районния съд в Хасково за резил, като го осъди във всички възможни инстанции. Историята може да изглежда куриозно, но всъщност подсказва един твърде дълбок проблем, с който живеем вече десетилетия: безобразното отношение на държавните институции към тези, които всъщност ги издържат.
Историята е доволно дълга, защото на Тодор Бойчев от Хасково са му били нужни почти четири пълни години, за да успее да се пребори за справедливост. Но през септември 2011 г., когато отишъл в Районния съд в Хасково да си извади едно обикновено свидетелство за съдимост, изобщо не подозирал това.
Услугата струвала 5 лева. Той ги платил, но за да спести от банковите такси, си купил от пощата пет държавни таксови марки по левче. Залепил ги върху заявлението и въоръжен с документите, Тодор се изправил пред съответното гише в съда. Служителката обаче нещо се зачудила, грабнала наръча с листа от ръцете на Тодор и хукнала нанякъде. А след 15 минути се върнала с резолюция от съдия, че плащането трябва да стане по банков път. Сиреч, Тодор трябвало да даде още пет лева, но вече по сметка на съда. Иначе свидетелство нямало да му бъде издадено.
По онова време държавните таксови марки все още бяха напълно законно и разпространено платежно средство. Едва в края на 2011 г. законът за държавните такси бе изменен и приложението им беше крайно стеснено. Защо – не е ясно. Но в резултат на това „мъдро“ законодателно решение от 1 януари 2012 г. на практика марките почти не се използват. А всеки гражданин, ако трябва да внесе 5 стотинки, е принуден да плаща десетократно по-високи банкови такси, за да се разплати с държавата.
Тодор Бойчев обаче хванал стария режим, когато ограничения при ползването на таксови марки все още нямаше. И решил да се бори за правото си, пък ако ще и срещу съда. Първо подал жалба до председателя на Районния съд в Хасково, която вероятно директно е заминала в „кръглата папка“, защото отговор по нея така и не дошъл. Затова човекът подал жалба до Административния съд в Хасково.
Само на първа инстанция делото се проточило три години, докато най-сетне на 17 декември 2013 г. Бойчев дочакал решение. При това в своя полза – Административният съд в Хасково на практика осъди Районния. Защото според по-висшестоящите магистрати Бойчев е бил напълно в правото си и Районният съд е бил длъжен да му приеме марките. Затова резолюцията, с която му отказали документа без банков превод на таксата, бе отменена, а Районният съд бе задължен да издаде свидетелството.
Вместо да стори това обаче, Районният съд тръгва да обжалва пред Върховния административен съд. Пред който вече съдиите изплюват камъчето: „Съдът е юридическо лице и приходите от дейноста му постъпват в самостоятелния бюджет на съдебната власт. Обособяването на отделен бюджет на органите на съдебната власт изисква приходите да бъдат отделени от общите приходи на държавата. Това може да стане само когато те постъпват по сметка на съответния орган на съдебната власт. А приходите от таксови марки постъпват в държавния бюджет още в момента на закупуването им“, обяснява в жалбата си пред ВАС председателката на хасковския съд Мария Ангелова.
Всъщност проблемът на Бойчев бил, че съдът не иска петте лева да отидат в държавния бюджет, а си ги иска в своя. Без значение, че законът (поне по онова време) дава право на същия този Бойчев, който между впрочем плаща и заплатите на магистратите, да избере по-изгодния за него начин да си внесе таксата. Очевидно са без значение и държавните пари, които Районният съд е решил да харчи безсмислено в упорството си да жали до дупка по дело, изходът от което е предварително ясен за всички. Вероятно няма никакво значение и фактът, че сега Тодор Бойчев има всичките права да осъди съда и за щети, ако сметне, че е понесъл такива.
В края на краищата, след почти четири години влачене по инстанциите, на 21 юли тази година Върховният административен съд окончателно потвърди решението на АС-Хасково в полза на Бойчев и то вече е в сила. А Районният съд няма накъде да ходи и ще трябва да му издаде свидетелство за съдимост. Дали вече му трябва е друг въпрос.
Това е краят на историята с Бойчев. Но след нея остават немалко изводи, при това твърде неприятни.
Само да поясним, че сме напълно наясно колко е важна самостоятелността на съдебния бюджет, който е гаранция за независимостта на тази власт. Но за нас тази самостоятелност изглежда някак странно еднопосочна – позволява само и единствено да се искат още и още пари от държавата, но ако пет лева трябва да отидат в „голямата хазна“, това вече е проблем. Нищо че те така или иначе излизат все от един и същи джоб.
По-големият проблем обаче е, че съдът е създаден, за да въздава справедливост и да следи за спазването на закона, а не да го нарушава. Защото потърпевши от тези „грешки“ са гражданите – същите, които пълнят „независимия“ съдебен бюджет и плащат заплатите на съдиите. Такива като Тодор Бойчев.
