В последно време в медийното пространство циркулират различни информации за депозанти на поставената под специален надзор Корпоративна търговска Банка, които планират да търсят правата си в различни международни съдилища, включително в Европейския съд в Люксембург. Последната информация беше за група вложители, които възнамеряват да заведат иск срещу държавата в български съд, чрез който процесът може да бъде придвижен до върховния съд на ЕС. Идеята е искът да бъде основан на несъответствие на българското законодателство с европейското в частта, отнасяща се до сроковете, в които трябва да бъдат изплатени гарантираните депозити.
Преди всичко трябва да се уточни, че по въпроси, които са част от Общностното право (сфери, в които Европейският парламент има компетенции и в които е издал нормативни актове и закони), български съд може да изпрати искане до Европейския съд за даване на официално мнение и препоръки (да вземе решение, с което националният съд трябва да се съобрази) (1). Освен това, може да бъде искано и гледане на дело по бързата процедура, когато обстоятелствата налагат това. С други думи, има процесуална възможност, решение по казуса на депозантите в КТБ да бъде взето в кратки срокове.
Целта на тази статия е да установи дали това решение би било в тяхна полза и дали БНБ и държавата в лицето на Фонда за гарантиране на влоговете не действат противозаконно, като не изплащат гарантираните депозити. Последната директива, определяща правилата, отнасящи се до схемите за гарантиране на депозити в Съюза, е
Директива 2014/49/ЕС
В нея е зададено, че държавите членки трябва да изплатят депозитите, гарантирани според директивата, до 7 работни дни, след като те са били обявени за „неналични“. На държавите са дадени междинни срокове, в които постепенно да намаляват сроковете за изплащане спрямо сега възприетите до тези 7 работни дни, като до 31 декември 2018 г., законодателството на отделните членки може да позволява изплащане в срок от максимум 20 работни дни след обявяването на депозитите за „неналични“.
В последната версия на ЗГВБ, сроковете за изплащане, отредени в чл.23, ал. 5, които са синхронизирани с предишната Директива 2009/14/ЕС, не се разминават от тези в европейското законодателство. Известна разлика обаче се забелязва в определението на събитието, от което започват да се броят 20-те работни дни. Според чл.23, ал.1 от българския закон, 20-дневният срок започва да тече от момента, в който БНБ отнеме лиценза за банкова дейност на банката. Според чл.36, ал.2 от Закона за кредитните институции, Народната банка е задължена да отнеме лиценза на банка, когато в срок от 7 работни дни тя не изпълнява свое изискуемо задължение по причини, пряко свързани с финансовото състояние на банката, като не може да се очаква изплащане на изискуемите парични задължения в приемлив период от време. БНБ има срок от 5 работни дни, след като горепосоченото обстоятелство стане факт, да отнеме лиценза за банкова дейност. Така, на практика, българското законодателство позволява допълнителен 12-дневен срок, в който вложителите не могат да се разпореждат с депозитите си, преди да започнат да текат 20-те дни, предвидени в ЗГВБ и директивите.
Както в Директива 2014/49/ЕС, така и в предходната такава, с която законодателството ни е синхронизирано (Директива 94/19/ЕО, изм. Директива 2009/14/ЕС), един депозит се определя за „неналичен“, когато административният орган (БНБ) констатира, че към този момент банката „изглежда неспособна – по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и че институцията няма да бъде в състояние да направи това в краткосрочна перспектива“(2). Тези условия съответстват на определените в българското законодателство, като единствената разлика са 12-те допълнителни дни, които родните институции, в частност БНБ, имат, преди да започне броенето на срока за изплащане на влоговете. Въпреки това,
ако български съд реши
че вследствие на решението за поставяне на КТБ под специален надзор от 20 юни 2014, влоговете на депозантите са станали „неналични“, дори разминаването в законовите срокове няма да е фатално, тъй като, ако са били спазени националните процедури, парите е следвало да бъдат изплатени до 5 август 2014 г., когато е 32-рият работен ден от замразяването на влоговете.
Тук стигаме и до разковничето в евентуален успех на иск срещу Фонда за гарантиране на влоговете – дали според съдиите в Европейския съд поставянето на КТБ под специален надзор удовлетворява
условията за „неналичност на депозитите“?
Законовата основа, която дава на Българската народна банка правомощия да ограничи дейността на банковата група, поставяйки я под специален надзор, в случай на ликвидна недостатъчност, се намира в чл.116, ал.2, параграф 3, който е отражение на чл.104, ал.1, параграф (е) от Директива 2013/36/EС относно пруденциалния надзор над кредитните институции. След проучване на действащите директиви, свързани със схемите за гарантиране на депозитите в банките, и тези, отнасящи се до правомощията на държавните институции да упражняват банков надзор (3), както и всички предхождащи ги, вече отменени директиви и регламенти, не могат да бъдат открити насоки и формулировки в подкрепа на евентуално твърдение, че налагането на специален надзор може формално да направи депозита „неналичен“.
Това се забелязва и след преглеждане на всички дела на Европейския съд, засягащи сегашни и отминали закони и казуси по темата. Нещо повече, делата, в които се коментират директиви 2014/49 и 94/19, засягат кредитни институции, обявени в несъстоятелност (4). Обстоятелство, което съществено
се различава от „опасността от несъстоятелност“
заради която бе наложен особен надзор над КТБ. Едно-единствено изречение, намиращо се в параграф 12 от преамбюла на Директива 2014/49/ЕС, може да бъде използвано като насока. То гласи: „Следва да се отчита фактът, че съществуват институционални защитни схеми, които защитават самите кредитни институции и които гарантират по-специално тяхната ликвидност и платежоспособност“, като след това параграфът коментира технически въпроси относно размера на вноските на банките към Фонда. Въпреки че провизиите в преамбюла нямат правна тежест, те подсказват намеренията на законодателните органи на ЕС.
Съдиите в Люксембург са длъжни в ситуации, когато по дадени казуси законите мълчат, да изследват целите и намеренията зад тях. Това дава минимален шанс за съществуване на правна основа, поставянето под специален надзор да е събитие, удовлетворяващо условията за изплащане на влогове според Директива 2014/49/ЕС.
Може да се заключи, че въпреки възможността, иск на вложителите на КТБ да бъде внесен в български съд и да бъде искано мнението на съдиите от Европейския съд, то следвайки настоящите европейски закони, последните едва ли ще приемат решение в полза на депозантите.
За справка: (1) Чл.267, Договор за функционирането на Европейския съюз
(2) Чл.2, ал.8, Директива 2014/49/ЕС; Чл. 1 ал. 3, Директива 94/19/ЕО
(3) Директива 2013/36/EС; Регламент 575/2013; Директива 2002/87/ЕО (отм.); Директива 2006/48/ЕС (отм.); Директива 2006/49/ЕС (отм.)
(4) Дело E-16/11 EFTA Surveillance Authority/Исландия; Дело C-222/02 Paul, Sonnen-Lu“tte и Mo“rkens/Германия;
Александър Димитров
Авторът на статията е студент трети курс в Университета в Нотингам (Великобритания) със специалност „Английско и Европейско право“. От новата учебна година ще продължи обучението си в Университета в Утрехт (Холандия), където ще специализира право на ЕС и холандско право.
Професионалните интереси на Александър Димитров са в сферата на правото на Европейския съюз, банковото право, защита на потребителите и конкуренцията.
Димитров е имал двумесечен стаж в правния отдел на СИБАНК в Русе. Освен това през септември ще бъде на едномесечен стаж в Европейския парламент при евродепутата Мария Габриел.
