Кандидатдепутатските листи бъкат от хора, които често не разбират какво точно говорят. Лошото е, че в повечето от случаите те прилагат този си подход и в политиката.
Нещата биха могли да се приемат и от смешната им страна – само си представете едно предизборно студио с участието на Цветан Цветанов от ГЕРБ, Антон Кутев от БСП, бившата спортна министърка Марияна Георгиева от ДПС, Николай Бареков и още няколко тем подобни. Уви, като се има предвид токсичното ниво на безхаберието, с което изпъкват огромната част от известните досега кандидати за следващото Народно събрание, би трябвало да ни става страшно, а не смешно. Още по-тъжен щрих към картината привнася присъствието на неколцина уж високо образовани и интелегентни хора, очевидно поставили се в услуга на ръководните безхаберници.
Съдейки по състава на водачите на обявените до момента листи (които очертават ядрото на парментарния ни елит), за следващия парламент с пълна сила ще важи знаменитата фраза на Остап Бендер: „Да, това не е Рио де Жанейро“. Вълната на посредствеността приижда, висока и страшна като тази в Мизия, а последиците ще са не по-малко опустошителни. Защото от народните представители се очаква да изразяват и отстояват интересите на своите избиратели, включително като формират и провеждат партийната политика, а не да изпълняват всяка прищявка на партийните началници в замяна на подсигуреното топло местенце. Или сме прекалено наивни да мислим, че трябва да е така?
Очевидно, защото действащата система за подбор и утвърждаване на кандидатите за депутати е създадена и работи в интерес на собствениците на „партийните ЕООД-та“, а не на избирателите. Този процес отдавна е престанал да бъде публичен и се е превърнал в една от най-строго пазените тайни от партийните кухни. Може би, с едно-единствено изключение – БСП, което обаче не постига по-добри резултати, макар и по други причини, за които ще стане дума по-нататък.
В българската политическа лексика и практика трайно се настани чуждицата „номинация“. Казано по-простичко, тя обозначава хората, измежду които ще се прави окончателният избор. Именно тук е ключът към манипулацията и подмяната, защото предварителната селекция предопределя и окончателния избор. Кой номинира, чрез каква процедура, каква е реалната тежест на номинацията, съобразява ли се някой с нея? Какъв е смисълът да се правят множество номинации, чрез което фактически се прехвърля реалният подбор другаде – „нагоре“?
За повечето партии отлично се знае, че дори така провежданият неясен и без правила процес на номиниране на кандидати за депутати (и за други управленски позиции) е само смокиново листо, зле прикриващо произволни кадрови решения, взимани еднолично или в тесен котериен кръг. За каква реална роля на номинирането може да става дума в партии с тотална, включително уставно уредена централизация, като ГЕРБ и ДПС? Или при партии, които фактически нямат местни структури, а само по няколко функционери, пълномощници на централата?
При такава система на „подбор“ очевидно не е възможно, а и никой не си поставя за цел да се извърши реална селекция на основата на обективно преценени качества и постижения на кандидатите, които би трябвало да се разглеждат като един от основните аргументи пред избирателите. „Номинират“ се лица, които ръководството или ръководителят искат да видят около себе си в парламента, и то не защото са способни, а защото са лоялни в най-примитивния смисъл на думата. Никой истински лидер не би държал около себе си доказано некомпетентни и некадърни бивши министри и заместник-министри, носещи пряка лична отговорност за нерешаването и задълбочаването на проблемите в здравеопазването, енергетиката, екологията, външната политика. Но погледнете оповестените листи – те са накичени с такива „герои“, а в някои избирателни райони отсега се очертават титанични сблъсъци на провалени управленци.
По-трудно е да се обясни защо в малкото политически формации, които все още се опитват да прилагат някакви що-годе работещи демократични процедури за подбор на кандидатите, политическите ръководства се държат като болни от аутизъм деца – мислят и действат без никаква връзка с реалността и като че ли дори без да подозират за най-съществените процеси в нея. В това отношение най-фрапиращ е примерът с БСП, която, вместо да използва смяната на председателая като някакъв поне формален мотив за обновление в съответствие с очакванията на партията и обществото, е зациклила тотално.
Злополучният кратък живот и проблемите на предишния парламент откроиха ясно недъзите в кадровата политика на социалистическата партия, натрупвали се с години. (Те съществуват дори в още по-драматична степен при другите партии, но при тях се приемат по условие, докато БСП би могла да ги преодолее.) Налагането отгоре на водачи на листи, на подбрани по неизвестен начин представители на квази-гражданската квота и на лидерите на фантомни коалиционни партньори тотално блокира нормалния процес на формиране и развитие на качествени местни политици с перспективи за национално развитие. Вместо да преосмисли и постепенно да започне да отстранява тази порочна практика, новото ръководство на БСП реши да я задълбочи с цел разчистване на лични сметки и укрепване на властови позиции.
Типичен в това отношение е примерът със скандала, развиващ се около листата в един от най-големите и важни избирателни райони – Благоевградския. За запознатите е известно, че там реалната дилема за мястото на водача не е Нинова или Вигенин, а дали чрез определянето му ще получи надмощие едно от двете политически крила в местната организация – това на Емил Костадинов или на Костадин Паскалев. Не е ясно точно колко и с какво Костадинов е бил близък на предишния председател на партията, но без съмнение той е човек с принос за оцеляването и укрепването на областната партийна организация още от най-трудните моменти след 1990 година. С наложеното с груб натиск и с помощта на услужливи местни кариеристи водачество на Кристиян Вигенин и с последвалата наказателна акция за непокорството (определяне на второто място в листата за коалиционен партньор) ръководството на партията реализира уникален гаф „три в едно“. Първо, предопредели много по-лоши от възможните изборни резултати (заради неподходящия водач и начина на налагането му). Второ, взе необмислено и вероятно неправилно страна в един отдавнашен конфликт, който би трябвало да се реши по друг начин. Трето, тласна големи групи от симпатизанти на партията да използват по радикален и не напълно продуктивен начин един инструмент, който вече се доказа като ефективен като наказателна мярка срещу партийните водачи аутисти.
Ясно е, че става дума за преференциалното гласуване, което вече не дава мира на партийните централи. Наистина, бяха взети мерки последиците от него да не бъдат така драстични, както при евроизборите (по-висок праг за разместване, както и скандалният „преференциален имунитет“ за водачите на листи). Но въпреки това, поне при някои партии (по обясними причини при ГЕРБ и ДПС такава вероятност няма) както партийните членове, така и избирателите няма да пропуснат да се възползват от него, за да посочат и накажат порочната кадрова политика на партийните началници. За съжаление, това предполага натрупването на негативен политически заряд и потенциал за по-нататъшни конфликти, докато нормалното, разумно прилагане на преференциалния вот има друго, позитивно и консолидиращо предназначение. Съвсем не е все едно дали се разширява възможността за избор, респективно – кръгът от избиратели на една общоприета и одобрена кадрова и политическа основа, или се реализира последната възможност за поправяне на неприемливо решение, което вече е донесло редица негативи.
Така или иначе, независимо от упоритото възпроизвеждане на стари пороци в партийната кадрова политика, има вече една нова ситуация, която засега партийните върхушки отказват да разберат било поради политическо невежество, било поради политически „аутизъм“. На ход са избирателите.
Александър Маринов
