Чудя се. Ей така, предизборно. И на себе си, и на онези, които ще участват в „нещото“ на 5 октомври. Мислех първо да го нарека състезание, ама то повече стои като „нареден мач“. Нали още отсега и социолози, и журналисти, и политици редят кой с кого щял да се коалира, кой с кого щял да управлява и как щяло да се сформира едно или друго мнозинство. Как пък един не каза: „Чакайте бе, хора, вие хубаво се гласите да управлявате, ама първо да видим вярват ли ви?“
Та в същото това нещо от една страна участваме ние – избирателите. А от друга – всичките 18 партии и седем коалиции с мераци за места в Народното събрание. За повечето от тези юнашки образувания четирипроцентовата бариера за влизане в парламента е абсолютно непосилна. Обаче те разчитат на нас – гласоподавателите. А пък на мен ми се мотае из главата друга мисъл. Дали да гласувам… ?! Каквото и чудене да падне, то е ясно отсега. Пак ще отида до урната, пак ще драсна някое квадратче и пак ще се отчета. Ама ще е с омерзение. После ще Ви обясня защо.
А Вие ще гласувате ли? Не? И защо така? Значи сте от онези, приблизително една трета от българите (34%), които традиционно пренебрегват изборните секции. Не гласуват, а после псуват. Но от друга страна Ви разбирам. Сещам се дори за оня виц, в който се разказва как сложили в едно заведение за барман някакъв робот. Влязъл един клиент, а роботът го поздравил и попитал: „Колко е вашето IQ“? 140, отговорил нашият човек. Роботът му налял 12-годишен малц и подхванал разговор за генномодифицираните храни, за новия сезон на операта и т.н. С две думи – възвишена работа. Влиза на другия ден същият човек, много впечатлен. Този път обаче казал, че е с IQ 80. Роботът тихомълком му налял една бира и заприказвал за футбол и манекенки. На третия ден влиза същият гражданин и рекъл, че IQ-то му е 30. Роботът, без да го пита, му налял една ракийка и отбелязал: „И к’во напрайхме ся? Пак гласувахме за същите говеда, а?“
Очевидно е, че нещо трябва да се направи, за да не се превърне тази шега в история по действителен случай. Или ако пак ще избираме „говеда“, нека поне да са породисти…
Още не минали изборите, а всички тръбят, че ГЕРБ ще е победител. Лидерът й Бойко Борисов пък вече съвсем не издържа да се види начело на държавата като министър-председател. И то избран с голямо мнозинство и с над 121 депутати. Щом е така, защо да не върнем член първи? Вместо „Народна рeпубликa Бългapия e социалистическа държава на трудещите се от града и селото, начело с Работническата класа“ , да префасонираме малко нещата и да стане „начело с Борисов, приятел на г-жа Ангела Меркел и на братските Съединени щати“. Не знам защо, но отсега изпитвам едно леко раздразнение от познатия репертоар на приятеля на Меркел. Държавата била по-зле, отколкото във времето на финансовата криза, в началото на другата година нямало да има какво да се яде и т. н. Представям си го само утре като премиер – то ще са едни оправдания, едни обвинения към предишните управници и комунистите, но от никого няма да бъде потърсена никаква отговорност. А и от всички тези крясъци между ГЕРБ и Реформаторите, на хората съвсем им „гръмнаха“ главите. Но както твърдеше навремето Жорж Ганчев: „Не е важно какво ще се говори, важното е да е всеки ден“.
Като заговорихме за Реформаторския блок – те пък отсега поставят условия на този и на онзи. Нищо, че в „колибката им“ нещата хич не са розови. Неотдавна заместник-председателят на ДСБ Петър Москов каза, че „Реформаторите не били шаран, а друг вид риба, за която няма измислена стръв“. Тъмносини, бледосини, бивша „червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо“ и бивши отцепници от ДПС… Реформаторите може да не са шаран, но са шарени, почти като цветовете на дъгата. Притеснява ме и че хора от блока правят тънки намеци за подкрепа на прословутия, но и тънещ в тайни Трансатлантически договор между САЩ и Европа. За него се говори, че ако влезе в действие, ще обхване около 30 на сто от световната търговия и 45% от глобалния брутен вътрешен продукт. Наред с това, ако споменатото споразумение бъде прието, ще даде възможност на чуждите инвеститори да заобикалят националните съдилища и да си търсят правата в частни арбитражи. Отделно договорът щял да улесни вноса на храни, бъкани с хормони и генномодифицирани продукти от САЩ.
Ето, това, последното, вече никак не мога да го преглътна. То е същото, като да пуснеш бюлетина за едни, а към тях да получиш като гарнитура други – ГЕРБ. Освен това не ги искам тия големи компании, които ще съдят българското правителство. Току-виж един ден дойде някое, което няма да краде, ще изгони монополите, ще удари рамо на българските производители, ще се държи адекватно и национално отговорно…
Те и от БСП обещаваха нещо такова на предишните избори, ама се разминаха някъде с намеренията си в процеса на политическите битки. Всъщност как да вярваш на ръководството на социалистите, което не чува дори собствените си опозиционери. БСП продължава да има отчаяна нужда от реформи, ако иска да я припознае и някой от по-младите.
Малкото братче на социалистите АБВ също е спрягано да порасне до парламентарна партия. Лидерът му Георги Първанов иска да е в политиката, но видиш ли, не отивало на държавен глава да бъде депутат. За себе си Първанов сигурно е абсолютно прав – по-добре е да си президент и България да стане президентска република. Въпросът е дали тази перспектива допада на аудиторията?
Странно ми седи и Движението за права и свободи, чийто предводител Лютви Местан го определя като най-последователната евроатлантическа партия у нас. Толкова последователна, че направо „закла“ с една пресконференция партньорите си от БСП. Освен това ставам много подозрителен, като чуя как заради своите избиратели една група партийци иска да се откаже от властта. Когато политиците у нас започнат да подават оставки заради един подарен часовник, както направи преди време полският министър Славомир Новак, тогава ще повярвам на Местан. Впрочем, съмненията ми около него се породиха по-рано, когато той и Борисов пиха кафе в Кърджали. Уж само сладки приказки си бъбрели и нищо друго, а кабинетът „Орешарски“ падна като зряла круша.
Центристки партии в страната трябва да има. Антония Първанова хубаво нарежда, че не бива тази роля да се оставя само на ДПС. Затова по едно време НДСВ не звучеше като толкова лош избор, но само докато и те се сдружиха с неизвестно кой.
Сидеров преди социалистите пъчеше гърди, че ще изгони монополите – всичките до един. А сега симпатизантите му са разочаровани, че ги излъгал. Някои от тях вече се пренасочиха към други партии или твърдо минават в графата на отказващите да гласуват. Дано и тези, които вече се пренасочиха към Патриотичния фронт, да не останат разочаровани. Защото в началото на кабинета „Борисов“ през 2009-а Сидеров го подкрепи с думите, че това е линия на бързи промени по посока пресичане на корупцията и въвеждане на правила и ред, както и за пресичане на влиянието на ДПС. Сега долу-горе същото, но с добавката за подкрепа за малките и средните предприятия повтарят и от Патриотичния фронт. В допълнение, те още сега си признаха, че са готови да подкрепят правителство, в което ГЕРБ ще доминира, стига да влязат в парламента.
По традиция българинът лесно се лъже от новопръкнали се партии, а „България без цензура“ беше идеална за случая. И успя да вземе своето на евроизборите. Сега обаче вече не е чак толкова нова…
Гледам списъка с регистрираните партии и се мъча да си харесам някоя. „Движение 21“ на Татяна Дончева е там, партията на Светльо Витков „Глас народен“ и самообявилата се за най-дясна формация коалиция „Десните“ също са там, а и много други. Само че тях кантарът за изборите я ги хване, я не. Затова риторично питам: „Има ли смисъл да пуснеш бюлетина за някого, който няма да влезе в парламента?“.
Ще изчакам и дебати да минат, и програмите да се напишат. Тогава да видим. Не че тези програми имат значение след изборите, но нека поне някакви приоритети да подредят…
Както съм се размечтал, ще споделя и едно друго свое съкровено желание – най-сетне да видя някой грешен политик да си плати за греховете.
