Политиците са се омотали в пари и власт

Красимир Дачев е роден на 22 февруари 1950-а в град Свищов. През 1974-а завършва висшето си юридическо образование в СУ “Св. Климент Охридски” – София. През 1985 -а специализира “Американско право и правни институции” в град Залцбург, Австрия.

Преди 10 ноември 1989-а (повече от 12 години) Дачев е главен юрисконсулт в “Национален комитет за използване на космическото пространство”. Член е на Международната академия за космическо право – Франция, на Националното географско дружество – САЩ, както и на Историческото общество “Кой кой е” – “Професионалисти”.

В периода от 1990-а до 1997-а е директор на “Корпоративни финанси” в “Международна банка за търговия и развитие” и консултант на: “Нестле” – Швейцария, “Американ Експрес” – САЩ, “Америкън Игъл Корпорейшън” – САЩ, “СРС” – САЩ. През 1997-а създава акционерното дружество “Група технология на металите Ангел Балевски холдинг”, като в него обединява редица производствени предприятия от металообработващата индустрия. През ноември 2004 -а става заместник-председател на Българската търговско-промишлена палата. Като представител на БТПП участва в комисии и работни групи към Министерството на финансите и Министерството на икономиката на България. Собственик е и на свищовското предприятие “Свилоза” АД.

През 2005-а общинският съвет в Свищов го удостоява със званието “Почетен гражданин” на града.

Г-н Дачев, от месец слушаме възторжените обещания и гръмогласните речи на днешните продавачи на надежда – партийните функционери. Но купувачи сякаш липсват. Вие бяхте от хората които открито критикувахте предишния кабинет. Очаквате ли, че тези, които сега ще поемат властта, ще успеят да направят нещо по-добро?

– Надявам се. Аз съм донякъде оптимист. Въпреки че от опита, който съм натрупал през годините, пък и на моята възраст, този оптимизъм може би звучи дори перверзно. Но сега откривам една простичка причина, за да го поддържам. Виждам, че търпението на обществото вече се изчерпва. И макар много бавно, у нас започва една труднозабележима, но все пак еволюция. Хората вече сякаш все по-малко са склонни да търпят тези заигравки на политическата класа. Помня, че преди петнадесетина години имаше подобен момент. На обществото му писна да гледа отстрани безнаказаността на онези момчета с дебели вратове, които се изживяваха като тогавашния елит и именно под натиска на обществеността те разбраха, че е дошло времето и започнаха “да си режат опашките”. Сега подобно нещо трябва да стане и с политиците, защото те имат неистово желание да са близо до парите. Те и да управляват, те и да правят бизнес, а това е безумие. Голяма част от тези хора не са заслужили дори доверието на собствените си жени, които не са ги пращали дори едно кисело мляко да купят… А като влязат във властта, започват да пазаруват атомни реактори и какво ли още не. Не може така. Това са хора без опит. Европа отдавна настоява бизнесът и политиката да бъдат разделени. А у нас те отдавна са сраснали и това е страшно. Големият проблем на България е, че политиците искат те да правят бизнеса на страната. Затова нищо не се прави прозрачно. Затова не се правят дългосрочни договори. Като дойдат на власт, те започват да “раздават”. Въпреки че дават нещо, което не е тяхно – те раздават това, което е наше.

Но затова пък го правят със самочувствието на “благодетели”…

– Да, но само привидно. Защото едва ли някой си мисли, че те даряват. Нищо подобно – те продават. И вече се вижда как на обществото му е писнало и има нетърпимост към този род упражнения.

А това може би е и причината, поради която политиците се стараят да са близо до собствеността?

– Разбира се. Всички сме наясно, че най-големите длъжници на държавата са точно държавните предприятия. Най-много дължат за данъци, за осигуровки, а да не говорим какви загуби генерират с всеки изминал ден. Това е така, защото тези дружества се управляват от политиците. Те се договарят, често на квотен принцип, колко началници да произведат. И обикновено пак са хора, които хал хабер си нямат какво точно да правят.

Как ще се измъкнем от това?

– Едно простичко нещо направиха всички държави от Европейския съюз, за което обаче у нас няма политическа воля. Въпреки това мисля, че наближава моментът, в който цялата държавна собственост трябва да се обедини в един голям държавен холдинг и да се управлява професионално. В Австрия например това беше направено още през 2000 година. Парламентът тогава избра един надзорен орган, в който влязоха известни предприемачи, необвързани с партии, в чиито правомощия бе да назначава (не политиците) шефовете на тези предприятия. Но това ставаше само чрез конкурси, а не с “препоръки”. Този надзорен орган започна да изисква от тях работа и резултати. Безспорен факт е, че благодарение на професионалното ръководство (не политическо) само в рамките на две години приходите от държавната собственост се увеличиха със сто процента.

Това, което казвате обаче, звучи доста утопично за манталитета на нашенското управление. И тук се правиха някакви опити – примерно бе създадена Консолидационната компания – уж да управлява по-качествено държавната собственост. А кадровата политика би трябвало да е първа грижа на икономическото министерство. Но обективизирането на подбора в българските – силно корупционни условия – е много съмнително…

– Да но все пак нали все някога трябва да станем нормални. И ако не става по лесния, то със сигурност ще стане по трудния начин. Но все един ден ще стане. А оптимистичната ми прогноза идва от това, че никой повече няма да ни търпи. Какво по-показателно от факта, че при мониторинга вече ни разделят от Румъния, тъй като нашата страна е с по-лоша практика от нея.

Тъй като сме пред избори, очаквате ли, че с политическата класа, която от години не слиза от сцената, страната ни има шанс скоро да се оттласне от дъното, на което сякаш сме трайно закотвени почти четвърт век?

– Ако на тази политическа класа не са й закърнели сензорите, тя няма начин да не тръгне към промяна. В противен случай тя ще се самоумъртви. Защото и най-слепият, и най-глухият разбира, че обществото се радикализира. Вече ни е писнало от този вид “упражнения” на политиците и очевидно няма да ги търпим повече. Това се наблюдава и в самия политически живот. Ако допреди няколко години тези радикални възгледи бяха част от риториката на крайните националисти, то днес почти всички политици говорят по този начин. А това подсказва, че може би вече нещо им е светнало под шапката.

Опозицията, която днес вече се готви за властта, не пропуска да подчертае драматичното състояние на икономиката у нас. Не е ли обаче по-наложително управниците ни да забравят оправданията за наследството, което са получили, а да кажат какво точно ще направят и кога?

– Това е въпрос на култура. Проблемът на българските политици е, че те мислят мандатно и краткосрочно. Това е най-голямата им грешка, защото ние не сме обединени върху никакви принципи – дългосрочни, последователни и целенасочени. Отношението към всичко у нас се променя на 180 градуса при всяка смяна в управлението, независимо колко пари са били похарчени и още колко трябва да отидат за тази смяна на посоката. По нито един въпрос не може да се стигне до консенсусно решение. Имам усещането, че по-голяма част от българските политици са взети от обратната страна на луната.

Като говорим за икономика – Вие може би сте от малкото хора, които имат опит в реалното производство. Каква е причината у нас всичко да става толкова трудно и да сме в абсурдната ситуация предприемачите да оцеляват и да се развиват не с помощта на държавата, а въпреки нея.

– Това е най-тъжното в цялата ни нова история и много трудно се разбира от хора, които не са вътре в занаята. И това е част от игричките на политиците. Като тръгнат на избори, всички обещават невъзможни неща – всеки град да има болница, университет и т.н. А в същото време не се събират и да решат един от най-големите проблеми – този с администрацията. Има хиляди държавни институции, там всеки човек попада под хиляди номерации, налага му се да тича да носи папки, да удостоверява едва ли не, че е жив. Това трябва да се промени.

Как?

– Ако аз съм министър-председател, ще въведа единна система. Всеки от нас има единен граждански номер. Какво пречи в моето ЕГН да бъде партидата ми за тока, за водата, в Националната агенция за приходите, та дори и ловният ми билет. Това ще спести хардуер, софтуер, ще се премине лесно към електронното правителство. По този начин се изгражда една стройна система, която може да бъде наблюдавана и прозрачна във всяко отношение.

А може би точно това е обяснението за нежеланието за въвеждането й?

– Може би, но това е част от сбъркания алгоритъм и от алогичността при вземането на управленски решения у нас.

Всички бизнесмени говорят за корупцията, но малцина са тези, които я разобличават. Не виждате ли вина в самите представители на бизнеса, които сами си я отгледаха?

– Не мисля, че това е точно така. Все пак не е у нас причината агнето да бъде изядено от вълка. Но за да бъда по-конкретен, ще дам един пример. Аз имам предписание от една държавна институция, защото имам отпадък, който нямам право да депонирам и по тази причина той трябва да се утилизира чрез изгаряне. Правя проект, намирам технология, намирам къде да построя съоръженията, чието изграждане отнема две години, намирам 50 млн. лв., за да изпълня това намерение, но трябва да получа удостоверение за сертифициране. Опирам до друга държавна организация, която трябва да ме сертифицира, но тя вече трета година не го прави. Преди четири години тогавашният министър-председател Бойко Борисов дойде да открие турбината за този процес, но и до днес тя е незаконна, защото не е сертифицирана. Това не е откритата форма на корупция, но е онзи скрит натиск, който те вкарва в ъгъла и ти пречи да работиш. В същото време ти си направил тази огромна инвестиция, която по презумпция трябва да носи нещо добро, а някой просто ти пречи. Още нещо – идва например снабдителят ми на дървесина и ми казва – горският ми иска по сто лева за всеки камион, за да ми издаде бързо документите. Човекът ме информира, но аз нямам в момента тези пари. А онзи му отговаря, тогава ще изчакаш малко. И така два дни камионът не може да пристигне в предприятието. Няма да е пресилено да кажа, че башибозукът не ни е тормозил така, както сега ни тормозят чиновниците.

Ако имате възможност да подредите приоритетите на нашенските управници, от коя сфера на икономическия живот у нас ще започнете?

– С други думи, ако аз съм министър-председател и оперативната власт е в ръцете ми, ще поискам от всеки отделен министър да каже какъв процент от брутния вътрешен продукт иска да бъде заделен за неговото ведомство. И всеки ще ми напише – този, който досега е имал 3%, ще иска 5%, другият от 5%, ще иска 8% и т.н. Така ще разбера колко пари всъщност не достигат. Например, в момента се разпределят 31 млрд. лв., но от това, което моите министри са ми поискали, ще стане ясно, че те искат 47 млрд. лева. Това няма как да стане днес, но бих започнал да работя не в посока как да отрежа парите на този или онзи министър, а какво да направя така, че брутният вътрешен продукт да стане 90 или 100 млрд. лв., така че през следващата година да мога да разпределя тези 47 млрд. лева. Старото римско право казва – не можеш да дадеш това, което нямаш. Но това не означава, че не трябва да търсиш възможност да го направиш.

Но каквото и да говорим, едно е ясно – не може да е нормална държава, в която най-силното министерство е социалното, а не това на икономиката…

Това е резултат от дефицит на мисленето ли, или е нещо друго?

– Ще го кажа така: докато на най-важните постове в държавата застават хора, които аз определям с една приказка на моята баба – “на вързано куче, хляб не е давал”, нещата трудно ще се променят.

В последните месеци станахме свидетели на безпрецедентно и арогантно погазване на част от устоите на държавата ни – финансовата й стабилност. Случаят “КТБ” трудно може да бъде определен просто като проблем в една банка. Той сякаш илюстрира факта, че държавата се ръководи от някакви скрити центрове на власт. Имате ли подобно усещане?

– Това не са центрове. Всички така наречени политици са се омотали така в парите и властта, че и самите не знаят на моменти кой с кого е. Повечето от тези, които идват на власт, обезумяват. Те загубват човешки образ и подобие. Това не са хора, които мислят 20 години напред, не си задават въпроса какво ще стане в държавата. Те нямат отговорност към хората. Затова и не могат да ги гледат в очите. Те искат да минат за малко през управлението и после цял живот да рентиерстват. Подобни примери, колкото искаш, но с това трябва да се свърши.

Може би точно това беше и причината, поради която бизнесът и синдикатите се обединиха в оценките си по случая. Финансисти и експерти дадоха много и различни рецепти за излизането от този колапс, но на практика все още нищо не се случва. Какво е Вашето мнение по въпроса?

– Не е ли много показателен фактът, че котката и кучето са заедно във всичко това (бизнес и синдикати)? Това означава, че те виждат една обща опасност. Такова нещо става, когато става наводнение и на една дъска са застанали и двете животни, и в този момент те не скачат да се бият, а треперят пред общото бедствие. И тогава се мобилизират, за да се спасят.

Нещата са много простички – банката е пълна с активи. Ако утре тя попадне под мое управление, аз ще спечеля много от нея. Ситуацията е ясна, но просто у нас се краде безразборно и пред очите на всички. Това е повече от арогантност. Когато говорим за това, което трябва да се направи обаче, трябва да си припомним нещо много важно от историята ни – и то е защо сме си взели цар от чужбина (бел.ред. Фердинанд). За тази банка българските политици няма да вземат решение. Никой няма да се нагърби с отговорността да каже, аз ще я дам на този или на онзи. И тези, които искат да окрадат банката, разчитат именно на това. А на практика, ако аз направя един хубав анализ на състоянието на банката, бих могъл да получа кредит откъдето си поискам. В момента има много пари на пазара. В една такава ситуация можеш да структурираш тази банка така, че тя да работи като швейцарски часовник. Но това няма да стане – всъщност в този случай се прави едно изкуствено противопоставяне на хора, за да може мишките по това време да се налудуват – да задоволят личния си интерес, без да се мисли за последствията.

Да си производител в България, оказва се, е повече от предизвикателство. Това занимание може да се определи като някакъв “Сървайвър”. Имате ли такова усещане?

– Абсолютно правилно определение. Но може би това е част от адреналина, който те държи и дори ставаш толкова перверзен, че това започва да ти харесва. И може би аз съм такъв случай. Нека не забравяме обаче, че много хора се отказаха. Те разпродадоха всичко, вкараха си парите в банките и решиха, че нямат нужда от повече подобни предизвикателства. Но за съжаление, този подход не решава общия проблем – все пак не бива да се допуска предприемачеството да умре. В противен случай и държава няма да има. Така че поне за себе си казвам, че ще продължа да работя като куче, ще хапя и ще се отбранявам, но ще оцелея. И то нетолкова заради самия себе си, а заради хората, с които работя, и заради държавата, в която съм се родил и живея.