Собствен национален фонд за спасяване и преструктуриране на банки (т. нар. resolution fund) ще създава от 1 януари 2015 г. нататък всяка от 28-те страни членки на Европейския съюз, включително и България. Той ще бъде създаден по силата на Единния механизъм за преструктуриране (Single Resolution Mechanism), чиято основна задача е да гарантира ефикасното преодоляване на проблеми с банките.
Изграждането на фондовете за преструктуриране ще продължи осем години
– до 2024 г., за да акумулира сума в размер най-малко 1% от общата сума на гарантираните депозити на всички кредитни институции, лицензирани на територията на съответната страна членка.
От началото на 2016-а националните фондове в държавите, участващи в банковия съюз, постепенно ще бъдат обединени и заменени от единен общоевропейски фонд.
Целта на европейските регулации е да гарантират, че
в случай на проблем в дадена банка
разходите за процедурите по нейното възстановяване или преструктуриране ще поемат самите банки, а не данъкоплатците.
По данни на Европейската комисия застрахованите влогове в 28-те страни членки на ЕС към края а 2012 г. възлизат на близо 7 трлн. евро. А това означава, че във всички фондове за преструктуриране трябва да са акумулирани 70 млрд. евро в края на преходния период.
В специален акт на Комисията е уточнена формулата за изчисляване на индивидуалната вноска на всяка банка в спасителния фонд.
Фиксираната част от нея е базирана на пасивите (задълженията) на институцията. От тях се изключват собственият капитал и размерът на гарантираните депозити до 100 хил. евро (196 хил. лева). Полученото число се коригира спрямо риска, чийто процент може да варира от 0.8 до 1.5. Съставеното от ЕК уравнение предполага, че
колкото по-голяма е банката, толкова повече ще внася
във фонда.
За малките кредитни институции се предвижда и специален режим, тъй като те по принцип не са толкова рискови и ефектът от техния фалит ще бъде незначителен за системата.
Като "малки" се определят институциите, чийто общ размер на пасивите (минус собствения капитал и гарантираните депозити) се равнява на 300 млн. евро или по-малко, а общите им активи не надхвърлят 1 млрд. евро. Тези банки са класифицирани в шест категории и в зависимост от това годишните им вноски варират
от 1000 евро до 50 хил. евро
В някои случаи обаче, ако банката се класифицира като малка, но има много висок рисков профил, от нея може да бъде поискана такса като за по-голяма банка.
Така например институция с активи за по-малко от 1 млрд. евро, чийто размер на пасивите (минус капитала и гарантираните влогове) се равнява на 50 млн. евро или по-малко ще плаща годишна такса от 1000 евро във фонда. Вноска от 50 хил. евро ще дължат кредитните институции, чиито пасиви (минус капитала и гарантираните влогове) възлизат на между 250-300 млн. евро и имат активи за по-малко от 1 млрд. евро. Компетентните национални органи обаче разполагат с правомощия да вдигнат тавана на активите до 3 млрд. евро по време на преходния период от осем години.
Съгласно разработената от Брюксел методология, при изчисляването на
рисковия профил за големите банки
ще се вземат предвид няколко водещи индикатора. Сред тях са рисковите експозиции на институцията и стабилността и разнообразието на източниците за финансиране.
По изчисления на администрацията в Брюксел най-големите банки, които държат 85% от активите в еврозоната, ще трябва да платят близо 90% от общите вноски. Това изглежда справедливо, тъй като най-вероятно именно те ще имат необходимост от спасяване с пари от фонда в случай на криза и носят най-висок риск за банковата система на континента.
В същото време някои банкови експерти предупреждават, че средствата в националните фондове ще бъдат прекалено недостатъчни, за да спрат криза в една голяма банка със системно значение.
