Скандалът около идеята на министъра на здравеопазването д-р Петър Москов линейките на „Спешна помощ” да не посещават райони (главно ромски) с висока концентрация на насилие спрямо медиците се разви по добре познат сценарий. Първо публична личност казва нещо невярно или с неподходящи думи (в случая по-скоро второто). Незабавно следва политическа реакция – понякога принципна, по-често за извличане на моментна пропагандна изгода. После идва ред на „тежката артилерия” – умни (или представящи се за такива) мъже и жени коментират философски ситуацията и казват как е трябвало или не е трябвало да се говори. Разменят се реплики и квалификации, като често се забравя първоначалният повод. Накрая разпрата отшумява, за да дойде ред на следващия скандал.
Силните думи, уви често преминаващи в откровена простотия и глупост, се леят като из ведро. Но рядко се замисляме за проблема, който е бил повод – основателен или не – да бъдат изречени. Спорим защо е казано това или онова, не е ли погазен
принципът на политическата коректност
дали не вменяваме колективна вина и прочие. Публичните личности, особено хората, на които е поверено управлението на държавата, трябва да мерят приказките си. По това спор няма. Но не по-малко важно е, че за да се справяме с проблемите, е нужно да ги назоваваме с истинските им имена и да им поставяме точна диагноза. И това е само началото – не бива да пропускаме „дребното” обстоятелство, че ако става дума за мащабен, сериозен проблем, той иска не силни думи, а умни и решително провеждани практически решения. И все пак, в началото е словото – ако не назовем проблема, няма как да се придвижим в търсенето на решението.
В момента сме изправени пред ситуация, която илюстрира кьорсокака, наречен „български преход”. Имаме сериозни трудности с едно етническо малцинство, чиято относителна тежест (във всеки смисъл на думата) бързо нараства. Свидетели сме на всекидневни, разнообразни и все по-често крайни и неприемливи реакции към проблема. Самата общност, която го създава и олицетворява, очевидно не е в състояние да го реши, нито дори да го обсъди смислено в своята среда. Отстрани едни дават акъл, други откровено се стремят да се възползват от ситуацията – политически, икономически, всякак. Реално нищо не се прави, или по-точно – прави се, харчат се значителни ресурси, но резултат няма.
При това положение екстраполирането на процесите в близка и средна перспектива очертава направо
заплашителна картина
Всички институции и лица, които по закон и дълг носят отговорност за решаването на проблема, правят едно и също – прехвърлят си го взаимно като горещ картоф. Всеки нормален човек е наясно, че така ще става все по-зле, но всичко продължава по познатия начин. Ето защо нека престанем да спорим за думите, изречени по повод „ромския проблем”, и да поставим на сериозна дискусия самия проблем и последиците от неговото нерешаване.
Първо, необходимо е в публичното пространство да се обсъди и приеме една политически и етически коректна, научно издържана и в същото време безпощадна като медицинска епикриза оценка на състоянието на ромското малцинство, причините за него и последиците за обществото ни като цяло. Данни и факти за изпълнението на тази задача има достатъчно – и от български, и от чуждестранни източници. Ако е вярна прогнозата в един от известните доклади на Световната банка за България, че
до 2050 г. 40 на сто от работната сила
в страната ще бъдат роми, можем да си представим как би изглеждало нашето бъдеще след три десетилетия. В случай че образователното, културното, квалификационното равнище и качеството на живот на тази общност не се променят съществено, българската икономика, социалната ни политика, културното и образователното ниво на нацията ще ни нареждат по-скоро сред изостаналите африкански страни (защото една част от държавите на този континент напредват много бързо). Ще възникнат и редица други кризисни неуредици, свързани с политиката, управлението на държавно и местно ниво, участието ни в международното разделение на труда, в съюзи и партньорства. Истината е, че при този сценарий България няма да може да поддържа и днешното доста окаяно ниво, камо ли да осъществява лелеяното догонващо развитие.
Качествената промяна на статуквото не може да бъде постигната по пътя на саморазвитието или саморегулирането на обществото. Тя изисква масирано инвестиране на огромни, почти непосилни за нашите възможности ресурси, и то упорито, последователно и без бърз резултат в продължение на много години. Иначе казано, нужна е стратегия, и то такава, която да формира широко съгласие и съответна трайна и убедена воля за политически решения.
Всеки значим обществен фактор трябва да поеме своята част от отговорността, а не както сега например постъпва ДПС – претендира да представлява ромите и извлича политически капитал от акумулирания по съмнителен начин техен вот, но не желае да се ангажира с непопулярни оценки и стъпки за решаването на проблема. Не по-малко вреди нанасят формациите, които днес претендират за представители на българския национализъм. Защото описват със силни и дори пресилени думи последиците от проблема, но не предлагат почти нищо конкретно – осъществимо и работещо. Дори именно от този лагер упорито се разпространяват
илюзорни и опасни варианти на решенията
В българското общество дълбоко се е загнездила заблудата, че бихме решили проблема с ромите, ако някак успеем да се отървем от тях. Това не само е невъзможно, защото по множество причини нито ще ни позволят такова масово „преселение”, нито евентуалните приемащи страни ще го допуснат. Има друго, по-важно и по-сложно обстоятелство – ние трябва да проумеем, че имаме нужда от тази част от българската нация просто защото няма с какво да я заменим. Времето разсея илюзиите, че можем да си „внесем” българи от чужбина. Огромната част от тези, които преминават процедурата на натурализация, разглеждат България просто като транзитна спирка по пътя към Западна Европа и други привлекателни части на света. А на малцината, които биха искали да останат, няма какво съществено да предложим.
Иначе казано, решението не е по посока на „мечти” от рода на „Ех, ако една сутрин се събудим и у нас не е останал нито един циганин…”. Задачата е много по-сложна, тъй като, ако не искаме през 2050-а България да изглежда като въображаема страна от роман-антиутопия, е наложително радикално да променим състоянието на тази общност. Чиито представители в огромната си част, нека го кажем откровено, не могат и не искат да се впишат в едно съвременно, индустриализирано, основано на знанията, разчитащо на приноса на всички свои членове общество. В този смисъл Петър Москов вероятно е използвал неприемливи думи, но по същество даде точна диагноза на проблема, или по-точно – на част от проблема. Защото не само здравеопазването, а и всички останали обществени системи са сериозно засегнати – образованието (учители, ученици, родители), опазването на вътрешния ред и сигурност (полицаи, граждани, пряко засегнати от типичната ромска битова престъпност), социалната политика (специализираните социални институции и служителите в тях, всички ние като данъкоплатци) и т.н.
Днес често се повтарят иначе и по принцип верни твърдения – че не бива да се вменява колективна вина на цял етнос, че не само ромите извършват престъпления, че непремерените политически изказвания могат да имат като следствие опасно задълбочаване на противопоставянето на различните общности. Но, без да вменяваме колективна вина, няма как да отречем фактите – определени отклонения и чисти престъпления се срещат в пъти по-често сред ромската общност, отколкото сред останалите българи. Това не е само тяхна вина, в голяма степен е и тяхна беда, но положението е такова и трябва да бъде регистрирано.
Решението изглежда наистина толкова трудно и рисковано, че можем да се отнесем с известно разбиране и съчувствие към традиционното поведение на българските политици – масово бягство от отговорност и
евтини популистки трикове
за разсейване на вниманието. Необходимо е честно да признаем, че дори да се намери смелчага, който да оповести точната диагноза и неизбежните стъпки, той не само няма да спечели достатъчна политическа подкрепа, а направо ще извади късмет, ако не го набият. И то не ромите, а стопроцентовите българи.
Бързо решение няма. Възрастните трудно се променят, за един 35-годишен неграмотен и неквалифициран човек могат да бъдат направени малко неща, особено ако и самият той не ги желае. Реален шанс има само за децата – родени и все още неродени – на ромската общност. Ако чрез системата на образованието и социалните грижи те бъдат изведени от обричащата ги социална среда, биха могли да израснат като поколението, което да промени и ценностите и нагласите на общността, и отношението на останалите към нея. Може да изглежда нехуманно и в разрез с модерната тенденция към „деинституционализация”, но трябва да престанем да се кланяме на чуждоземски модни повеи и да започнем да търсим работещи в нашите условия варианти.
Накрая, една много важна предварителна стъпка е да се подпомогне излъчването на
отговорен собствен елит на общността
Сред индивидите, които днес я представляват в институциите, преобладават негативните, а не позитивните примери. Нещо повече, в повечето случаи те обслужват други интереси, свързани със запазването на днешното състояние на общността, което я прави зависима и лесна за употреба за добре известните политически и икономически цели.
Ромският проблем е само една, макар и съществена илюстрация на ужасяващото изхабяване на думите и дефицита на смислено говорене по важните дела. Без да подценявам добрите помисли на призоваващите за политическа коректност, струва ми се, че възмущението по повод на непремерените изрази по-често се дължи на интереса за запазване на статуквото, което очевидно е неприемливо за огромната част от нацията.
Александър Маринов