Обществото ни изпрати поредна година с разочарование и посрещна 2015-а със смесени чувства. Въпреки всичко, може би защото така са устроени човешките същества, все още мъждука някаква надежда. Мнозина се питат, няма ли най-накрая "да се оправим", "да заживеем нормално", а и тези, които сме избрали да ни управляват, да спрат да ни лъжат и грабят? Няма ли най-после да дочакаме елитите ни да се превърнат в източник на доверие, увереност и оптимизъм, а не на срам и отвращение?
Може би не всички ще се съгласят, но за България и българите (все още) не всичко е загубено. Ние сме малка страна и нация, а при малките нации нещата бързо пропадат, но и сравнително бързо могат да бъдат въздигнати. Стига да има кой да ни поведе, да знае как и да е куражлия. Да е готов да се хване на работа, да се изпоти и да се измори.
За съжаление и през отминалата година ние повече приличахме на племе диваци, които разчитат на жреци и шамани да омилостивят с молитви и ритуали жестоките божества. Както вече добре се вижда, поредната порция нови заклинания не помогнаха и няма как да помогнат. Не помагат
молитвите за политическа стабилност
подсилени с ритуалния танц на прозрачността и диалога. Парадоксално, но се получава точно обратното – въпреки наистина безпрецедентните усилия да се постигне съгласие по ред приоритети и положените подписи под съответния програмен документ, всеки ден сме свидетели на конфликти в управляващата коалиция заради безумни импровизации в разрез с договореното. Може да се каже, че програмната декларация на „карето във властта” се нарушава по-често от примирието в Източна Украйна. Всяка от четирите формации гони някакъв собствен интерес, но го прави по такъв примитивен, непредвидим начин, че се пораждат подозрения дори където липсват реални основания за такива.
Причината е известна и многократно анализирана на страниците на „БАНКЕРЪ” – стабилността е функция на доброто управление и ефективните политики, а не на импулсите за политическо побратимяване, даже да са искрени. Няма и не може да има стабилност в едно управление, което се захваща с второстепенни или продиктувани от егоистични интереси въпроси. Любителското човъркане в осигурителната система или обратното преместване на ГДБОП в МВР няма да решат нито един съществен проблем на обществото. Произволното издигане на платеното от държавата саниране на сгради като водещ приоритет на правителството е абсурден римейк на шлагера "Да строим магистрали!" от предишния управленски мандат на ГЕРБ. И ако подсказва някакъв напредък, той е само по отношение на изобретателността за реализиране на ново поколение клиентелистки далавери в масов порядък. Съвсем логично, наливането на управленска енергия и публични ресурси в начинания със съмнителен смисъл и ефект ще поражда нови импулси на нестабилност, недоверие и противопоставяне. Няма да помогне и помпането на фалшиво самочувствие. Бойко Борисов може би наистина си вярва, че за седмица е стабилизирал държавата (възстановил доверието на Брюксел, отпушил еврофондовете и т.н.), но още не е разбрал и сигурно така и няма да разбере, че отношението към България няма да се промени с помощта на прегръдките със западните политици.
От друга страна, божествата едва ли ще чуят и
заклинанията за реформи
които ни заливат всекидневно. В т.нар. реформаторско правителство, включително и
сред едноименния блок, липсва дори минимална обща ценностна основа и проектна готовност за истински необходимите промени. Всяко рязко движение се представя за гениална реформаторска инициатива, никой не си прави труда да аргументира защо се предприема нещо, до какво ще доведе, колко ще струва и как точно ще се проведе. В пространството циркулират някакви апокрифни документи, представяни за проектопрограма на кабинета, но дори в тях намеренията за реформи остават смътни и прехвърлени някъде далеч в бъдещето.
Засега единствената сигурна „реформа” през 2015-а остава един кошмарен „подобрен вариант” на управление а ла Дянков, съчетаващ по абсурден начин поемането на значителни нови задължения и орязването на финансирането на повечето обществени системи. Това, което се представя за съкращаване на разходите за администрация обаче, ще удари по веригата всички останали дейности, предназначени за обществото, защото не е ясно как с редуцирани ресурси структурите на държавата ще продължат да предоставят публични услуги на поне същото равнище (за по-добро е немислимо да се говори). Неспособността на публичното управление да прилага даже действащите конституционни и законови норми води до тяхното фактическо суспендиране. Например в конституцията е записано (а оттук следват и определени законови изисквания), че в България образованието е задължително до определена възраст. Независимо от това ние водим класацията в ЕС по дял на децата, отпаднали от училище, което не само не предизвиква реални мерки, а по-скоро се превръща в неприятен, но неизбежен "природен феномен".
Реформаторските напъни родиха тук-там по някой скандал заради изречени силни (пък били те и верни) думи. Но дума дупка не прави, реформа – още по-малко. Заклинанията (дори да са озаглавени "стратегии") не дават никаква яснота как ще се решават тежки проблеми на българското общество, като: демографския срив, агонизиращото здравеопазване, фасадното правосъдие, липсата на минимални гаранции за обществения ред и личната сигурност на гражданите, особено в някои райони на страната. А времето тече и скоро на хоризонта ще се зададат поредните избори, заради които всеки ще започне откровено да дърпа чергата към себе си. Вероятно ще се оправдае мрачната прогноза на бившия премиер Иван Костов, че тази управленска коалиция няма нито ценностна сплотеност, нито управленски потенциал да реализира необходимите на страната реформи.
Липсата на готовност за реформи е следствие не само от разнобоя в ценностен и управленски план, а и от песимистичните перспективи за поемане на реална държавническа отговорност. Няма никакви индикации, че държавата и нейният връх в лицето на законодателната и изпълнителната власт са готови да изпълняват основната си мисия –
да дефинират националния интерес
и да го реализират чрез последователни и добре аргументирани действия.
Няма да е пресилено да се каже, че и през 2015-а България ще продължи да търси себе си – да формулира въпроса: какво иска да постигне, на каква цена и с какви средства? Засега този въпрос или въобще отсъства от публичните дебати, или отговорът му се приема по подразбиране. По стара и много вредна инерция националният интерес се разглежда като автоматична функция било на принадлежността към някакъв съюз (сама по себе си), било на близостта до някой „силен на деня”. Елитите ни продължават да ни убеждават в необходимостта от големи жертви или разходи, но все за да се харесаме на някой чужд покровител.
Типичен пример са породилите остри разногласия решения по редица външнополитически и отбранителни въпроси като мащабната програма за превъоръжаване и трансатлантическото споразумението за инвестиции и търговия. Позициите на високопоставени български представители от служебното и действащото правителство не само са лишени от аргументи за необходимостта и ефекта от българското ангажиране с тези инициативи, а оставят впечатление за лична и групова изгода от усилията да изглеждаме лоялни към някого (НАТО, САЩ и т.н.) при непосилни за страната условия. Подобно поведение на ръководители на българската държава е особено неприемливо, когато се осъществява с условията на
"рецидив с тежки последици"
След пословичното безкритично приемане на редица условия в процеса на присъединяване към ЕС Меглена Кунева например отново напомни за себе си. В отговор на депутатско питане за начина на изработване и консултиране на българската позиция по трансатлантическото споразумение тя се обоснова с някакви митични "изгоди за българския малък и среден бизнес".
В това отношение е крайно време да се поучим от примера на други малки страни в Евросъюза, които имат своя особена позиция и често влизат в противоречие с интересите на "големите", но са принудили останалите да се съобразяват с тях, защото са убедителни в аргументите си и последователни в действията си. Ако ние сме последователни в прилагането на някакъв принцип, то това е единствено пълната безпринципност.
Независимо как точно ще се развият процесите в политиката и останалите обществени сфери през 2015 г., общата тенденция трудно може да бъде оспорена – лутането продължава, усещането за безизходица се засилва. Призивите да вървим "насам" или "натам", "след този" или "след онзи" нямат особен смисъл, защото, както е известно, за този, който не знае къде иска да отиде, нито един път не води към целта.
Александър Маринов
