В първото си изявление за новата година Жан-Клод Юнкер предсказа, че 2015-а. ще е трудна, а „в Европа ще духа свеж вятър, но не и буря”. Разбира се, дали става дума за освежаващ полъх или за разрушителен ураган, зависи от последиците. Ако говорим конкретно за традиционните леви и десни партии на Стария континент, поддържащи и олицетворяващи статуквото, политическите прогнози определят оцеляването на повечето от тях в задаващите се политически турбуленции като „мисия невъзможна”.
Основната причина е, че системата – такава, каквато те я създадоха и се стремят да я удържат – става все по-неприемлива за все по-голяма част от европейците. Опитите пропагандно и практически да се маргинализират и компрометират новите политически явления чрез упорито етикетиране като „радикални”, „крайно леви” или „крайно десни”, „популистки” и други подобни дава все по-слаб резултат. Дори интервенциите на най-влиятелни политици (какъвто е случаят с опитите на Ангела Меркел да повлияе на избора на гърците) по-скоро ще доведат до обратни резултати. Променят се и нагласите сред социалните изследователи и анализатори – когато десетки милиони граждани на Европа дават доверието си на извънсистемни формации, трудно могат да се приемат обясненията, че проблемите са в техните глави, а не в обективната реалност.
Все по-силните и трудно удържими агенти на промяната като че ли са си разпределили Европа на географски принцип.
В богатия Север
най-вече във Великобритания, Франция, скандинавските страни, а все по-забележимо и в Германия – мощно настъпва една нова десница. Партии като тези на Фарадж, Марин льо Пен и други подобни печелят все повече подкрепа заради приоритета на националните ценности и традиции, настояването за протекционистка политика, ограничаване на намесата на Брюксел и рязка съпротива срещу миграцията и развиващия се на нейна основа мултикултурализъм, преминаваща в редица случаи в ксенофобия и ислямофобия. До неотдавна с Льо Пен и особено с Фарадж се подиграваха или поне се отнасяха подчертано пренебрежително. Днес с тях воюват с всякакви средства, но и се съобразяват и дори ги имитират – големи партии като британските консерватори ударно прекрояват политическата си стратегия и взаимстват инструменти от техния арсенал. Експертите, защитаващи статуквото, призовават политиците от Северна Европа да не се поддават на натиска на „краткия политически цикъл”, но това звучи повече като жалба по една необратимо отлитаща в историята конюнктура.
В значително по-бедния европейски Юг
в подчертан възход се намира новата левица, най-вече в лицето на гръцката „Сириза” (фаворит в предстоящите предсрочни избори) и учредената преди по-малко от година испанска партия „Подемос”. Докато „Сириза” вече трудно може да се определи като изненадващ нов феномен, ефектът на внезапно връхлетял тайфун дойде от „Подемос”. За краткото си съществуване тя успя да привлече огромна членска и електорална подкрепа, извоюва пет мандата в Европейския парламент и е напът да изпревари традиционните партии според прогнозите на повечето испански анализатори. За разлика от новата националистическа десница на Север, „новите леви” в Южна Европа акцентират върху необходимостта от дълбока промяна на модела на социално-икономическа политика и реконструиране на политическата демокрация, за да служи държавата на обществото, а не на една тясна върхушка. Въпреки че държавите от Южна Европа също са засегнати от имигрантската и особено от бежанската вълна и дори плащат по-висока цена, новите леви партии проявяват умерен национализъм (главно по отношение на намесата на Брюксел и на „силните” в Европа) и „нулева ксенофобия”.
По силата на определени тенденции и стечение на обстоятелства в България (която няма нищо общо с обществата от европейския Север) засега протичащите промени са по-силно свързани с „дясната” националистическа тенденция (с уговорки, тъй като у нас нито дясното е дясно, нито лявото – ляво). От гледна точка на реалните проблеми и вероятните проблеми в нашата страна, а и в общоевропейски контекст обаче, по-голям интерес представлява анализът на измеренията и причините на успеха на „новите леви” в южноевропейските страни. Допълнителен аргумент е наличието на
някои видими аналогии
в състоянието и динамиката на партийно-политическата система.
Тази аналогия е особено подчертана в развитието на Гърция през последните пет-шест години. Двете партии, които я управляваха след премахването на военния режим, редувайки се във властта, отдавна престанаха да предлагат съществено различни политики. Те носят практически споделена отговорност за фалита на държавата, главно поради невероятните мащаби на корупцията и фаворизирането на приближените им финансово-икономически кръгове. Пред лицето на кризата и тежестта на антикризисните мерки бяха принудени да направят общо правителство на „голямата коалиция”, което получи благословията на Германия и Франция, защото се съгласи да изпълнява техния план, облагодетелстващ кредиторите. В резултат не само и не главно на огромната цена на прилаганата политика, а предимно на нейната фрапираща несправедливост,
системните гръцки партии фалираха
и почти напълно загубиха подкрепата на обществото. Особено тежко пострада ПАСОК, която ще се бори за влизане в парламента, а шансовете й намаляха допълнително след учредяването на новата партия на бившия й лидер Георгиос Папандреу. Това е напълно обяснимо и свръхактуално за България – левите партии винаги са плащали фатална цена за политическото лицемерие и предателството спрямо интересите на избирателите си.
Основната причина за трайния възход на "Сириза" през последните осем години е нейната последователност в анализите и оценките на процесите в гръцкото общество, респективно в предлаганите насоки за промяна на политиката. Още при приемането на „спасителния план” за Гърция нейните ръководители обявиха, че той ще доведе до по-нататъшно затъване на страната. Точно това се случи и не можеше да не се случи. Въпреки прехвалените от Запада усилия и тяхната жестока цена светлина в дъното на тунела няма – тази задлъжнялост (при този вариант на „спасителния план”) се очертава като вечна. Подкрепата за „Сириза” е голяма и продължава да нараства, защото партията предлага очевидното за всеки нормален човек – смяна на доказано неработещия подход и изработване на ново споразумение.
Ситуацията в България е сходна
макар и все още нетолкова изострена. След като всички се провалиха (в една или друга степен) поотделно, започнаха да пробват върху нас всевъзможни комбинации от доказано провалени идеи, политики, партии и личности. Като повод за надежда ни дават аргумента, че преди са се карали, а сега водят диалог и са готови (уж) да работят заедно. За да опазят кесиите и кожите си, българските политици са готови на всякакво договаряне. Лошото е, че това „разбирателство” има за цел единствено оставането или докопването до властта, а не извършването на необходимите радикални промени. И независимо какво ни говорят, колкото по-дълго остават във властта, независимо в каква комбинация, толкова по-зле става.
Що се отнася до
взривния възход на „Подемос” в Испания
той отразява друга значима за България тенденция. Каквито и да са специфичните национални форми, днес едно значително мнозинство от хората по света отричат не един или друг политически субект, не една или друга политика, дори не само политическата класа като съвкупен грешник. Делегитимиран е целият обществен модел на функциониране на политиката, тъй като полученият продукт (разпределение на властта и другите публични ресурси) се възприема – с пълно основание – за несправедлив и облагодетелстващ едно нищожно малцинство за сметка на огромното мнозинство.
Не е достатъчно да се отричат провалите на сегашната система, нужно е да се канализира социалната енергия, като се стимулира колективен процес на изграждане на различно общество, започвайки локално и завършвайки глобално. От тази гледна точка често се пренебрегва обстоятелството, че „Подемос” се изгради и разви на основата на Движението М-15 („Възмутените”), възникнало спонтанно в Испания през май 2011 г. след протести по повод острата икономическа и социална криза и правителствената политика на строги икономии. „Подемос” завоюва бързо огромна подкрепа, защото превърна в политическа програма натрупания граждански опит на „Възмутените” за изграждане на нова култура на човешките права и социалната солидарност.
Актуалността на примера на „Подемос” надхвърля испанската рамка. Той дава възможен отговор на един от основните политически въпроси през последните години – дали
протестните граждански движения
„да влязат” в политиката и докъде да стигнат. Първият вариант се изразява в това, че протестните движения се намесват в ключов момент, но след това отказват да се трансформират в пълноценен политически субект (Исландия, Бразилия). При втория вариант гражданските протестни движения постепенно са обсебени от системните политически играчи и са подчинени на техните цели („Арабската пролет”, българските протести от февруари 2013-а). При третия вариант протестните движения се трансформират в пълноценни политически субекти – нови партии, които си поставят за цел дълбоко, системно трансформиране на модела на политиката и на публичното управление. Такъв е случаят с „Подемос”, както и усилията за прерастване в партии на някои протестни групи, участници във февруарските събития от 2013 г. (най-ясно изразено при Движението на протестиращите „Освобождение”).
Недоволството на все повече европейски и български граждани от статуквото и нежеланието им да се примиряват с така формулираните правила през сегашната година ще бъде този неудържим фактор, който ще тласка обществата и политическите системи към промяна. Тези, които не разберат посоката на движение и не се възползват от попътния вятър, неизбежно ще трябва да се справят с бурята.
Александър Маринов
