Една от натрапчиво повтарящите се особености на българската политика на прехода е периодичното изостряне на отношенията между президент и министър-председател. Тази „волтова дъга”, която понякога нажежава пределно публичната атмосфера, не е плод на индивидуални психологически особености или сложни междуличностни отношения. Причините са трайни, системни и това от обстоятелството, че проблемите са възниквали при почти всички „двойки” от двете страни на „Дондуков". Изключение правят управлението на покойния проф. Любен Беров, който бе удивително благ човек и нямаше никакви политически амбиции, и, по разбираеми причини, кратките мандати на служебните кабинети.
Първата фундаментална причина за периодичните схватки между президент и премиер е самата уредба на начина на издигане и избиране на българския държавен глава, както и на неговите правомощия. Както се казва,
нищо лично, просто конституция
Именно несъвършената, непълна конституционна рамка, а не толкова субективното желание тласкат българските президенти към някаква собствена, относително самостоятелна линия на поведение. Дори да искат, те не могат да останат партийна пионка, друг е въпросът, че и в тази институция истинският апетит за власт идва с яденето.
Обикновено се подчертава значението на прекия избор на държавния глава от народа като фактор, който подсилва претенциите му за по-важна политическа роля. В такива случаи всички български президенти употребяват клишето „няма да се крия зад ограничените формални правомощия”. Но съществува и друго, условно казано, огледално усложнение. Понякога ситуацията става напечена и президентът наистина се изкушава да използва като алиби за пасивността си „тясната конституционна дрешка”, особено ако не е голям смелчага (такъв още не сме имали).
Пред българския президент неведнъж е изниквало едно принципно предизвикателство – необходимостта в определени моменти да вземе страна, а това традиционно се интерпретира като отстъпление от и дори нарушение на неговата „надпартийност” и изискването да бъде обединител на нацията. Събитията поставиха в подобна ситуация днешния президент преди година и половина. В такова положение са попадали и Желю Желев, и Петър Стоянов, но при тях политическата ситуация и съотношението на партийните сили, както и общите нагласи в обществото направиха избора им нетолкова драматичен. Защото ставаше за ясни и прости (или изглеждащи прости) дилеми с ясен, дори предизвестен изход.
Взимането на страна най-често означава държавният глава да застане ясно било до премиера, било срещу него. Кое от двете ще се осъществи зависи от конкретния проблем, но има и други значими фактори, на които ще се спрем по-нататък. Ако става дума за регистриране на емпирични факти, резултатът е ясен:
две към едно в полза на конфронтацията
Конституцията де факто поощрява президентите да се опълчват срещу премиерите поради още една дълбоко сгрешена уредба. У нас по принцип политиците не носят никаква реална отговорност за делата си, но президентът е безспорен шампион по недосегаемост. Той не отговаря пред никого и пред нищо, освен може би пред жена си. Дори самата идея за контрол и проверка на действията на държавния глава буди свещено демократично-фундаменталистко възмущение. А какви са последиците от безконтролната (пък била тя и формално ограничена) власт, е известно.
На фона на президента, който често прилича на свободно плаваща политическа шамандура, българският министър-председател е свръховластен, но е и персонаж, притиснат от бремето на много и доста реални отговорности.
Втората група причини за конфликтите между президенти и премиери са свързани с
партийно-политическите обвързаности
Всеки български президент е бил или лидер на партия (Желев, Първанов), или избран заради решаващата или поне незаобиколима подкрепа на партийния лидер (Стоянов, Плевнелиев). Ако държавният глава заеме критична позиция по конкретна стъпка или по цялостната политика на правителството, това автоматично го сблъсква с премиера, който е или лидер на излъчилата го партия (Желев при правителството на Филип Димитров, Стоянов, донякъде Първанов при тройната коалиция и все по-вероятно Плевнелиев оттук нататък), или лидер на основните партийни опоненти (Желев при Жан Виденов, Първанов при Борисов, Плевнелиев при Орешарски).
Разбира се, има разлика дали президентът ще бъде обозначен като „враг с партиен билет”, или „оръдие на политическия противник”. Но по същество той се превръща във враг, независимо дали е прав, или не. Още по-сложни оттенъци възникват при подчертано авторитарните партии и лидери, където опълчването на президента се приема като посегателство срещу „свещената власт на вожда-слънце”. Ако си припомним как Борисов чукаше по челото Плевнелиев в нощта на неговата изборна победа, можем само да гадаем какво би направил, ако президентът продължава да критикува правителството му.
Понякога политическата позиция на президента се превръща в част от механизма на
сложни вътрешнокоалиционни отношения
В момента се разгръща такава политическа комбинация – Реформаторският блок се опитва да притиска ГЕРБ и лично Борисов, като демонстрира подкрепа за Плевнелиев. Лидерът на ДСБ Радан Кънев например заяви, че е възможно правомощията на президента да бъдат разширени и подчерта, че той е „една от наистина овластените фигури с голяма роля в управлението на правосъдието”. На всичко отгоре демонстрира предпочитание към втори мандат на действащия президент, като от името на Борисов обяви, че „твърдо премиерът няма никакво намерение да се кандидатира за президент” и дори го обвърза с доверието между партиите от управляващата коалиция.
Ясно е, че Кънев и реформаторите като цяло предприемат тази маневра не от уважение към Плевнелиев или като акт на признание за приносите му, а като (не особено труден за разгадаване) ход за постигане на определени цели. Дали това ще свърши работа, е друг въпрос. Доколкото познаваме Борисов, по-скоро резултатът ще е обратен.
Разбира се, част от причините за напреженията между „Дондуков” 1 и „Дондуков” 2 са лични, преди всичко в ситуации, вещаещи
драматични обрати на нечия кариера
По правило президентите се „радикализират” към края на мандата си, когато мислят или за втори такъв, или за някакво по-специално политическо бъдеще. Между другото, това отчасти е плод на все още недораслата ни политическа култура. Българските политици упорито отказват да разберат, че президентството е последната спирка на политическата кариера. Отчасти това нежелание да се приеме очевидното се дължи на практиката на поста да се излъчват сравнително млади и амбициозни, а не достолепни и помъдрели мъже.
Такъв тип засилване на напрежението наблюдавахме в края на мандата на Петър Стоянов и особено в отношенията между Станишев и Първанов през последните две години от президентството му. Тогава Борисов по същество вярно констатира, че страната е останала без президент – нетолкова, защото Първанов се бе отдал безрезервно на новия си политически проект, а защото бе напълно обсебен от образа на края и от паниката за оцеляване.
Същото започва да се развива и като доминанта на отношенията между Плевнелиев и Борисов. Макар да отрича, първият вече се замисля какви варианти ще възникнат след година и половина, а мисълта, че вторият поглежда към поста му, съвсем не го въодушевява.
Накрая, особено интересни са ситуациите, в които
интересите на президент и премиер съвпадат
и те се обединяват (явно или неявно) срещу трети, общ противник. Това бе особено видимо в края на управлението на тройната коалиция. Тогава голямата беда, надвиснала над БСП, която ръководството й не видя, бе, че не само Борисов, но и Първанов искаше политическото й омаломощаване, и то по няколко съществени причини. Първо, защото някой трябваше да поеме вината за ужасните поразии на управлението на тройната коалиция. Първанов, който в началото гордо бранеше политическото си бащинство над триадата, накрая започна да търси всякакви начини да се дистанцира от нея. Второ, защото бъдещата му политическа кариера бе невъзможна при силна БСП, което би означавало по презумпция и силен лидер на партията. Така между Борисов и Първанов се установи средносрочно сътрудничество, чиито видими плодове се берат днес – участието на АБВ в правителството.
Различията и дори конфликтите между президент и премиер не са нещо ненормално и дори не са задължително вредни за политическата система и обществото. Важно е всеки от първите мъже на страната да изразява ясно позицията си, да я аргументира и най-вече – да е загрижен не от личната си кариера, а от интересите на нацията. Сигурно звучи наивно, и точно в това ни е проблемът.
Александър Маринов
