България е малка страна, с малко население, но с величествена история и големи хора. Вичко е на една ръка разстояние особено в днешния космополитен свят – дистанцията не ни плаши, но рядко излизаме извън пределите на големия, шумен и забързан град. Ала дори когато го правим си мислим, че всичко е познато и ясно, няма ново и неоткрито. Тук обаче грешим. Има десетки места из страната, за които сме чели, но уви придставата ни за тях остава само на хартия. Видяното, докоснатото, запомненото, усетеното с всички възможни сетива остава да тлее в съзнанието ни.
Нека разпалим родната си жарава и опознаем себе си!
Малкото градче, за което ще ви разкажа, се намира в полите на Стара планина. За неговото създаване и името се носи следното поверие:
В далечни отминали времена в местността дошли хора от север, най-вероятно търговци. Те видели поточе и решили да се установят около него, а в последствие и да основат град. Името на селището идва от старославянската дума „сопох“, която означава улей, по който тече вода (чучур).
Някои хора не вярват в легенди, но доказателство за тази са множеството чешми разпръснати навсякъде из града. Мястото не претендира за грандиозност, ала носи особено очарование. Ако решите, и вие може да го посетите. Намира се почти в идеалния център на България – и по хоризонтал, и по вертикал, само на 2 часа и 30 минути от милата ни столица и на 50 мин. от втория по големина град в страната – Пловдив.
Какъв транспорт да изберете?
Ако не идвате с автомобил или автобус, а с влак, препоръчвам да слезете на гара „Карлово“, защото тази в Сопот е извън града и няма осигурен транспорт. Нека това обаче да не ви стряска. Двете възрожденски градчета са изключително близко. Слизате на гарата, отивате на спирката от нейната страна и чакате градския транспорт, който минава в „и 15“ и в „без 15“. Ще се повозите в него още 10 минути и след това ще слезете на спирка пожелание в някогашната Бяла черква.
Къща-музей Иван Вазов
С пристигането си аз няма къде другаде да отида освен на градския площад. Той не може да бъде и сбъркан, тъй като в центъра му се извисява величествено паметникът на Иван Вазов. След като видях него не можех и да не попитам къде е къщата музей. Местните хора са изключително отзивчиви, макар и любопитни – веднага ми я показаха. Входът й е от западната страна на паметника, а самата тя е схлупена под две огромни лепи. Прекрачвайки автентичната дървена порта, на едно изживяно време, стъпих на калдъръм. Извиваше се пътечка до края на двора, опасана с чемшири, а листата на лозите, над главата ми, спокойно шумяха. Настъпи някаква особена тишина и мир. От дясната страна на пътечката е и входът на къщата. След стъпалата се качвам на неголяма веранда, а насреща са стаите. За тези, които не знаят, управителката на музея обяснява, че в тази къща не е живял патриарха на българската литература.
Старата къща била опожарена през юли 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война. През 1920 г. в навечерието на юбилейните тържества, в чест на 70-годишнината от рождението и 50-годишната литературна дейност на поета, сред Сопотската дружба в София възниква идеята за възстановяване на родния му дом. В деня на Вазовия юбилей – 24 октомври 1920 г. е създаден „Комитет за постройка паметник и къща музей на народния поет Иван Вазов в гр. Сопот”. Започва събирането на средства. Проектът за възстановяване на родния дом на поета е изработен от архитекта на Археологическия музей в София – Александър Рашенов, въз основа на указания на генерал Георги Вазов и Вазовата сестра Въла Фетваджиева. През 1920 г. по молба на художника Георги Черкезов, Иван Вазов прави скица на бащиното си огнище, която също е използвана за възстановяването му. На 6 юни 1935 г. къщата е открита тържествено като музей.
От нейният разказ за дома ме отвлича ромоленето на каменната чешма на двора. В странична постройка до къщата пък се намира постановка от фигури, които приличат на восъчни, но са от гипс. Те са облечени в автентични български носии, за да представят някогашният бит и култура. Паноптиката е „Бръснарница на Хаджи Ахил“, а участниците са Вазови литературни герои от повестта „Хаджи Ахил“ и „Чичовци“ (Хаджи Ахил, Иванчо Йотата, Хаджи Атанасий, Мичо Бейзадето и Нено Пинтията). Фигурите са дело на „етнографски музей – София. На 6 юни 1935г. НЦВ Борис III тържествено открива къщата музей с паноптиката „Бръснарницата на Хаджи Ахил“.
Центърът на Сопот
След допирът ми с историята, без да подозирам, че той ще съпътства целия ми престой в Сопот, излизам от двора на къщата и изпод короната на дърветата се прокрадва и фасадата на местното основно училище. То се казва Неделя Петкова. Будната българка е заслужила почитанието с дейността си – изучава взаимоучителната метода и я прилага успешно в основаните от нея девически училища в София, Самоков, Кюстендил, Прилеп, Охрид, Солун и други. Тя е основоположница на първите женски дружества в Македония.
Библиотеката и народното читалище
Поредицата от постройки, непосредствено до къщата музей, са еднотипни с нея, но там се помещават малки магазинчета. Минавайки покрай тях и продължавайки на север към балкана минавам по алея с редуващи се стъпала и площадки. От двете й страни стоят пейки за отмора, а дърветата пазят сянка от прежулящото лятно слънце. Оказва се, че точно до тази алея е и библиотеката „Иван Вазов“. Входът й е „скрит“ за туристите, но добре известен за местните. В предверието й е читалнята, в която са разположени големи и тежки дървени маси, а покрай тях – наредени удобни кожени фотьойли. Мога да разгледам списание или да се обърна към любезните библиотекарки. Освен, че са отзивчиви и готови да помогат те ми посочват и надписите на съседната колона. Това всъщност са годините и имената на получилите литературна награда „Иван Вазов“. Инициативата е започнала 1970г. с Димитър Талев и продължава и до днес. Забелязвам, че сред имената на колоната се отличават такива като: Емилиан Станев, Андрей Гуляшки, Георги Караславов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Павел Вежинов, Николай Хайтов, Дамян Дамянов и тазгодишният насител – Светлозар Игов.
Оказва се, че входът на библиотеката е и заден вход за сцената в културния дом. Дълъг и осветен коридор ме отвежда до площадка със седалки. Там са и съблекалните, и малка репетиционна. В дъното на коридора е вратата за самата сцена. Както се очаква, с оглед финансовото състояние на страната ни, тя не е в много добро състояние, но има изключителен потенциал. Средата на подиума е въртящ се кръг. Обясняват ми, че докато се играе срещу публиката, отзад се подготвят декорите за следващото действие и когато завесите се спуснат центърът се завърта. Стъпвайки на сцената пред мен се разкрива широката и топла зала. Облицовката е дървена, а по тавана тук-там мъждукат лампи. Залата е голям бисер в короната на града, но няма средства за поддържането й в достоен вид, оплакват се местните. Пресичам я по една от странични пътеки към горните изходи и се озовавам на вътрешна тераса. Стените й са изрисувани с живописни картини. Слизам по стълбите и се натъквам на малка изложба от творби на деца от местното училище.
Църквата „Св. Петър и Павел“ и „Радиното училище“
Напускам културния дом и отново се отправям на север към църквата „Св. Петър и Павел“. Малко под нея се натъквам на невисока сграда в топъл цвят и типични възрожденски рамки на прозорците – това е така нареченото „Радино училище“. Девическото училище е построено през 1850 година. То е едно от първите девически училища в България. Опожарено е през 1877 година по време на Руско-турската война заедно с църквата "Свети Петър и Павел", а през 1879 година възстановено. Девическото училище, както и много други места в Сопот, са описани в романа "Под игото" на патриарха на българската литература Иван Вазов. От името на Рада Госпожина – една от главните героини в книгата, учителствала в града, идва и наименованието – Радино училище. Интересно е да се отбележи, че входът на даскалото се намира в двора на църквата.
Градът от птичи поглед
Излизайки от църквата, мога да продължа напред по една не широка и калдъръмена уличка, типична за Сопот, която би била трудно достъпна за автомобила ми. Тясна е и с малки завойчета, навярно останала непроменена от минало време. Другият вариант е да завия покрай църквата и да поема по множеството стъпала, отвеждащи ме нагоре. След като ги изкачих пред мен се откри малко и китно площадче, в единия край на което има параклис. Мястото е удивително, но отново търпи забележки. Местните го наричат „Млажежки хълм“. На практика той е над града и особено вечер разкрива приятна гледка на селището от „птичи поглед“. Предполага усамотение далеч от хорските очи, нали все пак са буйни млади… Освен, че площадчето е заобиколено от дървета, задният му фон е борова гора. В нея първото, което виждаш, са огромни камъни, множество шишарки и борови иглички, които хруптят изпод стъпалата. Иска ми се да продължа по някоя от пътеките и да видя къде ще ме отведе, но се връщам на пътя, за да посетя девическия манастир "Въведение Богородично".
Женският метох и „Дядо Стоянова воденичка“
Пътят лъкатуши покрай гората и излиза в горната част на града. Води ме на северозапад. Минавам покрай вилна зона – навярно ще е чудесно да се събудиш и през отворения прозорец да лъха свежест и спокойствие. Вървя, а отвсякъде изникват чешми. Не след дълго пред мен се разкрива една голяма поляна. От лявата ми страна – открита сцена с метални пейки пред нея, а от ляво – женският метох. В далечната част на поляната има сграда и първа станция на лифта. Малко по–надолу пък е добре познатата ни „Дядо Стоянова воденичка“ от непреходната класика „Под игото“. Представлява „малка схлупена къщурка“ напълно автентична и носеща духа на онова време.
Съвременни атракции в планината
През годината в местността се организират най-различни мероприятия: състезания по планинско колоездене, Въздухария – карнавал на парапланеристите, рокерски събори, дори празника на виното – Трифон Зарезан. Пистата за колоездачи е може би най-екстремната в страната ни, но за съжаление от 2014 г. там не се провеждат състезания.
Сопотският балкан също предлага най-благоприятните условия за парапланеризъм у нас. Заради този спорт ежегодно в града идват не само нашенци, но и голям брой международни туристи. В настоящата година пък рокерските събори вероятно ще са два – на новия и на стария мото клуб.
Варианти за туризъм
Заради изброените мероприятия и предходното ми впечатление от града, мога да кажа, че той е едно добро съчетание между спокойното и историческото и екстремното и атрактивното. Освен спортовете и забавлението мога да се възползвам от лифта и за туризъм. Ако сляза на втора станция и повървя 10 минути, бих изпила чай в хижа „Незабравка“ или да сляза на последна станция, повървя 1 час по път и обядвам в хижа „Добрила“. Последната е прекрасно място, което бихме видели и на телевизионния екран. Новата сграда на хижата не е особено голяма – скипрена и уютна, а в същото време предполагаща удобство и лукс. Срещу хижата е столовата, в която се приготвят обед и вечеря, освен свободните поръчки. Храната е повече от вкусна особено след продължителен преход. (Дано не си сменят готвача…) Прави ми впечатление, че хората в планината винаги се усмихват и са дружелюбни, а докато се разминаваме по тесните пътеки всеки те поздравява. Сякаш Балканът превръща вълка в човек.
В градинката пред двете сгради са разположени дървени пейки и маси, в алпийски стил, в непосредствена близост до оградата. Отвъд формалното заграждение пък се простира обширна ливада, рамкована само от пътя и боровата гора. На цялата тази зеленина се открояват само белия кон, пасящ равнодушно, и едно бяло зайче. Бих седяла пред този всемир с чаша топъл чай и цивилизацията зад гърба си от изгрев до залез. Когато пък ми омръзне да следя отблясъците на слънчевите лъчи по върховете на гората, ще тръгна на една от дългите си разходки по някоя от пътеките, опасващи местността, за да опитам от прекрасните боровинки и други „диви“ изкушения. Так например при една от обиколките си на около час от хижа „Добрила“ в посока изток видях на стръмен скален склон две диви кози… Невероятно, нали? След случката обаче трудно успявах да убедя местните, на които се хвалех. По техни думи било изключителна рядкост, по-често съм щяла да срещна катерички или зайци.
Братята на патриарха на българската литература – генерал-лейтенант Владимир Вазов и генерал Георги Вазов
Колкото и да е хубаво обаче, всяко нещо си има край, а това не прави изключение. Нека ви върна към цивилизацията и да ви разкажа за най-новата придобивка на града. Това са два бронзови бюста на братята на Иван Вазов – Владимир и Георги. Генерал-лейтенант Владимир Вазов се е отличил в множество битки, но тази, с която няма да бъде забравен е при Дойран. Любопитното е, че генералът предлага на противниците си битката да не се води, че няма смисъл да се дават невинни жертви. Но те убедени в надмощието и величието си не се вслушват в думите му. Боевете се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г. и са още известни като „Дойранската епопея“. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно, но победата – не. През 1936 г. Организацията Британски легион чества успеха на английската армия през Първата световна война. Английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Той е единственият поканен главнокомандващ от победените страни. Посрещат го с уважение и най-големи почести, израз на което е свалянето на знамената в негова чест. Другият брат на Иван Вазов е генерал Георги Вазов, също е отличил се в поредица от войни – Руско-турската, Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата. Той може да бъде определен като противоречива личност – няколко пъти прекъсва взаимоотношенията си с армията (обвинен в корупция и уволнен, а по-късно сам подава оставка). Носител е на: Орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, Орден „Св. Александър“ II степен с мечове отгоре, V степен без мечове, Орден „За военна заслуга“ III степен, Руски орден „Св. Станислав“ III степен, Руски орден „Св. Владимир“ IV степен и Руски орден „Св. Ана“ I степен. Двата бюста могат да бъдат видени на центъра, на отредено за тях почетно място.
На раздяла с възрожданското градче
Въпреки че не ми се тръгва, престоят ми във възрожденското градче приключи, но само за сега. От месец юли до септември и вие може да се присъедините към Вазовите празници, които традиционно са седем дни. Седмица изпъстрена с култура. Ще се запознаете от близо с един свят, който е бил само литературен за вас, и ще установите, че той не само, че не е измислен, но и продължава да диша.
Само кратко пътуване ви дели от възможността да се отдадете на спокойствие и почивка в планината, а когато то ви дойде в повече – да си вдигнете адреналина с парапланеризъм и планинско колоездене. Аз съм благодарна, че имам приятели там и нито за миг не се почувствах на гости. Дори напротив, те ме въведоха в личния си свят и битие, разкриха ми очарованието на „провинциалния град“. А вие имате ли и ако не, то готови ли сте да се запознаете с такива?
Все пак съм далеч от мисълта, че съм видяла и описала всичко. Останаха места като Карлово, Калофер и Аневската крепост. Селищата са толкова близо едно до друго, че е непростимо да стоиш само в едно. За другите обаче, по-нататък.
Има много красиви, величествени и значими места по света, но нека първо опознаем своите!
