"Нищо толкова тъпо не се е издигало толкова нависоко." Така се изрази един многоуважаван от мен учен, аналитик и коментатор по адрес на един наш управник.
Не търсете прилики (а и разлики) между казаното от него и следващия текст, но все пак имайте едно наум.
Както знаем, история се коментира с лаг във времето от 50-100 години. Истинският коментар за нашенските разправии пък трябва да се прави поне след месец. С това съм се и захванал.
Как приключи ораторията на Вежди Рашидов за хор и солист, който да не пее срещу 50 лева? Ами как премиерът Бойко Борисов посъветва министъра на културата да иде на театър и да гледа постановката "Език мой, враг мой". А той взе, че се извини на хориста, вдигна кръвно и не ходи на работа два дни. И пак голям смях падна.
Двамата политически бабаити се прегърнаха. Голямата матрьошка скри по-малката.
Не е за сефте. Беше есента на 2011-а. Съюзът на българските художници направи министър-председателя Борисов почетен член. Бойко им даде техния си дом – на "Шипка" 6, те пък му дадоха медал за заслуги. Сделката предложи, художниците изнуди и резила сътвори пак Веждичката. (Тук е мястото с ръка на сърцето да кажем компенсаторното: "Поклон пред таланта му!") Но нека не забравяме все пак, че Бойко не е единственият почетен от художниците. Имаме си традиция. Вождът и учителят на българския народ Георги Димитров е бил не само почетен член, но и почетен председател на художниците.
Бойко и Вежди – творчески тандем с огромна разрушителна сила. Бойко по-късно разви таланта си, като нарисува по инвенция на хартиена салфетка газовия хъб. Вежди пък съм го слушал да пее на фирмен купон. Какво да се прави – България постоянно търси таланти!
Въпреки фасадната ни демокрация и държавно регулираната пазарна икономика ние си оставаме все така много далеч от западната цивилизация. Не само по жизнено равнище. Една сутрин, като изхвърлях боклука, един пенсиониран ядрен физик ми каза: "Демокрацията е право на избор – в коя кофа да бъркаш." Ние обаче сме в задния двор на цивилизацията най-вече заради манталитета. Заради разхайтения "строй", от който произхождаме, и неизтребимите рецидиви на тоталитарното и свободното опростачване. Това обяснява и високия рейтинг на двамата тенори на властта, които от всичко правят хумор, сатира и забава. И са къде-къде по-разведряващи за тежкото ни битие от мрачния Орешарски и социопатите му от предишния политически кабинет.
Само че на нас ни е все по-тъжно.
И – по-срамно…
