Александър Маринов
Мнозина (включително и отговорните лица), изглежда, смятат, че конфликтът между българи и роми в Гърмен ще улегне по познатата схема – няколко счупени глави (слава Богу, няма жертви както в Катуница), няколко дни или седмици протести, после всичко отшумява или поне остава да тлее встрани от вниманието на медиите и обществото. Наистина, досега все така е ставало. Подчертавам – досега, защото би било крайно неразумно институциите и общественото мнение да подценяват натрупването на все по-голям кризисен потенциал около взаимоотношенията между българи и роми, който на свой ред е продукт на дълбоки нерешени проблеми.
Конфликтът в Гърмен заслужава сериозно внимание нетолкова от гледна точка на конкретните му причини и пружини. Всеки местен етнически „пожар” несъмнено има някаква уникална специфика, но не бива да се пренебрегват
общите закономерности на бездържавността
които заплашват да обвържат различните кризисни точки в една голяма и опасна бушуваща стихия. Когато обръщам внимание на общите, повтарящи се предпоставки, съвсем не подценявам необходимостта да се изяснят и подведат под отговорност персоналните виновници за конкретни пропуски и закононарушения. Проблемът обаче е в това, че тези нарушения са вече характеристика на функционирането на институциите в цялата страна – хаос, безотговорност, корупция, прехвърляне на топката. Именно тези общи белези обясняват защо почти навсякъде има незаконни постройки, неправомерно регистрирани (или въобще нерегистрирани) жители, кражби, вандализъм, все повече несанкционирани по-дребни и по-големи простъпки, а като цяло престъпването на безброй правила и норми се превръща в нормално поведение. Вярно е, че тези проблеми не могат да се свържат единствено с ромските общности, но също така е вярно, че при тях те са най-широко застъпени и остро изразени. Правилно е да се допусне, че ставащото е не само тяхна вина, но и тяхна беда, но това не може да отмени необходимостта от констатиране на фактите, т.е. от поставяне на диагноза.
Именно в този аспект следва да се обърне внимание на няколко вредни синдрома, които имат все по-тежки последици за българското общество. На първо място, това е именно
некомпетентното или пристрастно диагностициране
на проблемите, а оттук – ориентирането към илюзорни или чисто декларативни решения. Ето само два примера, илюстриращи този синдром във връзка с конфликта в Гърмен. Народен представител от Реформаторския блок заяви, че сблъсъците били породени от „борбата за надмощие между две крила в ДПС”. Независимо от факта, че в предисторията и протичането на конфликта наистина са замесени политически лица от движението (предишният кмет Башев носи голяма лична отговорност за случващото се), да се определят протестиращите от Гърмен и подкрепящите ги от цялата страна българи като пушечно месо на едно от крилата в ДПС е несериозно. А това, че определени политически фактори се опитват да се възползват от напрежението, е съвсем друг въпрос.
На свой ред главният секретар на МВР заяви, че хората от Гърмен нямали нужда от полиция и жандармерия, а от диалог помежду си. Което е сериозен политически гаф, защото публичните проблеми трябва да се решават (включително, но не само чрез диалог) единствено със законни средства и при изпълнение на изискванията на действащите закони. Ако в едно населено място има незаконни постройки или неправилно регистрирани лица, неприемливо е институциите да се измъкват от отговорност, предлагайки на хората „да се разберат помежду си”. Условието, което трябва да предхожда всеки диалог (за да бъде той продуктивен), е да се приложи законът, и то на основата на еднакъв стандарт за всички замесени. Това е въпрос на държавна намеса (ако се налага и принуда), не на „диалог и разбирателство”. Обратното означава де факто приканване към самоуправство (както виждаме, у нас „диалог” все по-често се води на „езика на бухалките”).
Така стигаме до втория ключов синдром на високата обществена, включително и етническа конфликтност –
абдикацията на държавата от ключови отговорности
Множество държавни органи и овластени лица, имащи правомощия, свързани с процесите в Гърмен (и на много други места в страната), са бездействали или са действали неправилно и користно (било по политически, икономически или други причини). Обикновено тези органи и конкретните длъжностни лица се измъкват безпроблемно от кашата, която са забъркали. Това трябва незабавно да се промени по нормален, законов път. В противен случай обществото ни ще се плъзга неумолимо по наклонената плоскост на саморазправите и популистките злоупотреби с дефектите на институциите. Когато гражданите в квартали на столицата и из страната се самоорганизират, за да се защитават от грабители и насилници, това не само е ясна оценка за „качеството” на правоохранителната дейност. Скоро ще се намери някой да ги посъветва да вземат и други неща в свои ръце и вероятно ще имат основание да постъпят така.
Тези разсъждения би трябвало да ни напомнят да зададем въпроса, какво се случи с разследванията спрямо длъжностни лица, които са прикривали и подпомагали безобразията на фамилия Рашкови в Катуница, както и на безчет други местни дерибеи на много места в държавата? А също – защо някак увисна във въздуха изявлението на Кирил Рашков, че е давал пари на всички партии?
Така стигаме до третия остър и опасен синдром –
ролята на партиите и политиците
Всеизвестно е, че те не само не правят нищо за решаването на натрупващите се проблеми, а често умишлено ги създават, за да извличат конюнктурна изгода. Редица представители на академичните среди и неправителствения сектор многократно алармират за големи злоупотреби при отпускането и оползотворяването на значителни средства, предназначени уж за интеграция на ромите. Един от тях неотдавна дори аргументирано заяви, че Декадата на ромското интегриране у нас въобще не се е състояла (извън фалшивите отчети за усвоените средства).
Кой, ако не хората на власт, а това са политиците и техните кукловоди, носят отговорност за умишленото бездействие с цел трайно поддържане на една голяма и нарастваща етническа общност в мизерия, неграмотност и изключеност, а оттам – и в постоянна и ефективно насочвана зависимост. Това обаче е цъкаща бомба, която все по-трудно може да бъде обезвредена, а засега „решението”, до което са стигнали институциите, е, изглежда, тя да бъде малодушно подхвърлена на поколението на децата ни.
