Представете си, че сте оператор на новинарска платформа в интернет. Представете си също така, че потребителите на вашия сайт не само имат възможността да коментират представените в него новини, а и биват активно подканяни да го вършат.
Вие сте отдавна в бизнеса и знаете, че коментарите привличат посещения и генерират импресии. В тази връзка, разбира се, сте и наясно, че далеч не всички коментиращи са добре възпитани или пък добронамерени в изказванията си.
Именно поради тази причина сте опитали да се подсигурите договорно – в общите условия на сайта ви пише, че отговорността за коментарите се носи от техните автори, а не от неговия оператор. Все пак не сте предоставили всичко на съдбата, а сте програмирали платформата така, че до всеки публикуван коментар има бутон, с който може да се сигнализира наличието на неприлични и обидни думи или изрази. Последните се преглеждат от работещ за вас модератор, който решава дали да ги остави видими, или да ги изтрие.
Продължаваме с фантазиите и си представяме, че публикувана на медията ви новина, посветена на доставчик на транспортни услуги, който в общественото съзнание има образа на монополист, предизвиква лавина от обидни и заплашителни коментари.
Споменатият по-горе бутон или не бива задействан, или задействането му не води до заличаване на коментари, така че те престояват онлайн почти два месеца.
В един момент търпението на обругания монополист се изчерпва и адвокатите му ви пращат писмо, в което настояват да премахнете конкретни коментари, както и да платите обезщетение от около 30 000 евро.
Вие, разбира се, не се съгласявате и отивате на съд
Аргументите ви си ги бива – от една страна сте доставчик на информационното общество и отговорността ви за информация, публикувана от трети лица, е ограничена, а от друга разчитате на конституционно гарантираната свобода на словото.
Печелите на първа инстанция, но губите на останалите, включително на върховната.
Вбесен от проблемите в родната съдебна система се обръщате към Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в качеството му на блюстител на основните права, но – ужас – дори там теглите късата сламка.
Не, гореописаното съвсем не е невероятно
а пресъздава правната и фактическа обстановка по постановеното преди около 2 години решение на ЕСПЧ по делото Delfi AS срещу Естония.
Онагледеният в него проблем се отнася не само до ответника по делото Delfi, който се нарежда сред най-големите естонски новинарски сайтове, но и до всички уебмастъри, които позволяват коментари под съдържанието си.
Какво казват естонските съдилища?
Както споменах по-горе, първоинстанционният районен съд в естонския град Харию приема аргументацията на Delfi за приложимостта на закона за предоставянето на услуги на информационното общество (естонският еквивалент на българския Закон за електроната търговия, ЗЕТ), конкретно че ролята на ответника по отношение на читателските коментари е тази на т. н. access provider, който само осигурява пренос и достъп (виж чл. 13 от ЗЕТ), а не на hosting provider, който съхранява информация на трети лица (виж чл. 16 от ЗЕТ), и за която при определени обстоятелства би бил отговорен.
Първоинстанционният съд също приема, че не ответникът е публикувал коментарите, както и че същият не е длъжен да ги подлага на мониторинг.
Въззивната инстанция в лицето на апелативен съд Талин не се съгласява и (поради непознати нам особености на естонския граждански процес) връща делото за доразглеждане на районния съд в Харию.
Следвайки дадените й указания, първата инстанция приема, че ограничението на отговорността на Delfi и бутонът за известяване са недостатъчни да предпазят ищеца от увреждане и му присъжда обезщетение в размер на 320 евро. Казусът бива решен на чисто облигационноправна основа и при отхвърляне приложимостта на естонския ЗЕТ.
Delfi обжалва решението и показалата се веднъж като неблагосклонна апелативна инстанция затвърждава това впечатление. Апелативен съд Талин потвърждава, че ответникът не е длъжен да осъществява предварителен мониторинг на читателските коментари, но че този му избор е трябвало да бъде компенсиран от друго ефективно средство за контрол над потребителските писания.
В допълнение, апелативният съд приема, че ответникът не осъществява само услуга по достъп и пренос, а че с активното си поощряване на читателите да коментират, както и със съхраняването на коментарите им на сайта си, се превръща в hosting provider.
Върховният съд на малката балтийска държава се съгласява с направените от въззивната инстанция изводи относно това какъв точно провайдър се явява Delfi и приема, че последният има икономически интерес от читателските коментари, защото големият им брой оказва влияние върху броя на посещенията на портала, и съответно върху приходите на ответника от реклами, публикувани там.
Фактът, че не ответникът сам е писал коментарите не означава, че той не е имал контрол над тях. В края на краищата Delfi определя правилата за коментиране и може да заличава коментари, ако правилата биват нарушени. Коментиращите читатели, от своя страна, не могат да променят или трият коментарите си след публикуването им, а само могат да докладват нецензурните такива.
По този начин, макар и косвено, ответникът определя кои коментари да останат публикувани и кои не. Фактът, че не (винаги) се възползва от тази възможност, не означава, че няма контрол върху публикуването на информация от трети лица.
Ако към това се добави и икономическият интерес на Delfi от възможността да се пишат коментари, продължава Върховният естонски съд, то по аналогия с печатните медии, на Delfi следва да се гледа като на „издател“ на коментарите.
Ищецът по делото е имал избор към кого да предяви иска си за увреждане: към авторите на коментарите или към техния издател, като за целта ищецът е избрал издателя.
На финала Върховният съд постановява, че въз основа на своето правно задължение да не причинява вреди на други лица, ответникът е трябвало да предотврати публикуването на явно незаконосъобразните (clearly unlawful) коментари. Освен това, след като коментарите са били публикувани, от Delfi не са успели да ги премахнат по своя собствена инициатива, въпреки че е трябвало да са наясно с тяхната незаконосъобразност.
Какво казва Европейският съд за правата на човека?
Правото на Delfi да разпространява информация (чл. 10 от ЕКПЧ) не е нарушено.
Съдът в Страсбург се присъединява към аргументационната линия на естонските съдилища и приема, че знаейки каква информационно съдържание публикуват, от Delfi могат съответно да прогнозират какви коментари са в състояние да предизвикат сред своите читатели. В този смисъл е трябвало да предприемат технически или оперативни мерки за предотвратяване на обидни и клеветнически читателски реакции.
ЕСПЧ смята, че за увредения ищец би било непропорционално обтоварващо да процесира срещу анонимните автори на злословни коментари, поради което той конструира следната схема на отговорност: щом операторът на сайт допуска публикуването на анонимни коментари, то е редно и да отговаря за тяхното съдържание.
Съдът определя наложената на Delfi парична санкция от 320 евро като „в никакъв случай непропорционална“.
Какво казва Голямата камара на ЕСПЧ?
Обсъденото решение се превърна в един от най-оспорваните и противоречивите актове на този съд. Съвсем разбираемо, то бе обжалвано пред т. нар. Голяма камара на ЕСПЧ, чието дългоочаквано решение бе публикувано вчера.
Накратко, тази инстанция потвърждава предходните решения, като внимателно анализира следните въпроси:
Какви са границите на свободата на изразяване в онлайн пространството?
Тук Съдът приема, че упражнявайки свободата на изразяване, от интернет могат да бъдат извлечени сериозни ползи, но също така не бива да се забравя, че принципната отговорност за клеветническа или друг вид незаконосъобразна реч трябва да се прилага, тъй като представлява ефективно средство за защита при нарушения срещу правата на личността.
Какво е общото и различното между “традиционните“ медии и онези, които работят онлайн?
Тук Голямата камара установява различните правни принципи, регламентиращи дейността на традиционните печатни и аудиовизуални медии, от една страна, и интернет базираните медии, от друга. За целта съдиите анализират актуалната препоръка на Комитета на министрите към държавите-членки на Съвета на Европа относно новите медии, съгласно която спрямо онлайн базираните следва да се прилага “диференциран и постепенен подход“ на защита, така че колкото по-висока е степента им на защита с оглед упражняване на правото на свободно изразяване, толкова по-висока е и степента на тяхната отговорност при увреждане правата на личността на техните потребители.
Какви са задълженията на онлайн медийния доставчик?
Длъжно ли е било ръководството на Delfi да предвиди приложимостта на естонския Закон за задълженията? Правилно ли е разчитало то на привилигерованата си отговорност като доставчик на информационното общество съгласно Директивата за електронна търговия (2000/31/ЕО)?
Голямата камара тук е на мнение, че като професионален издател, дружеството-жалбоподател е трябвало да бъде запознато със законодателството и съдебната практика, както и с възможността да потърси компетентен правен съвет.
Пропорционалност на присъденото обезщетение?
Много или малко са 300 евро, които предходните инстанции присъждат на засегнатите от хейтърските коментари? Тук силно впечатление прави особеното мненние на словенския член на Голямата камара Боштян Зупанчич, според когото е напълно неприемливо да се създава и поддържа среда за публикуване на “изключително агресивни форми на обида и клевета“ и след това с вдигане на рамене да се твърди, че защото било интернет доставчик, дружеството-жалбоподател не носело отговорност за нападки срещу правата на личността на засегнатите лица.
Какво е практическото значение от всичко това?
При наличието на определни предпоставки, доставчиците на услуги за информационното общество са отговорни за хейтърските коментари на своите потребители, а увредените от такива коментари лица могат по-лесно да ангажират гражданскоправната отговорност на доставчиците.
Това може би изглежда малко несправедливо за медийните сайтове, но поне указва на техните оператори по кой път да поемат, за да избегнат отговорността и, така погледнато, създава повече яснота и правна сигурност.
Разбира се, правната сигурност е постижима на цената на повече инвестиции в “адекватни средства за контрол“ от страна на доставчиците, които ще отидат къде за заплати на назначени модератори, къде за програмирането на филтриращи определени думи или изрази софтуерни алгоритми.
ЕСПЧ балансира между отсъствието на общо задължение за контрол (на операторите на сайтове) и защитата на репутацията на увредените от хейтърски коментари лица, и достига до извода, че правото на последните се нуждае от по-сериозна закрила.
Възможен ли е “естонският сценарий“ в България? Да!
Ангажираната от естонските съдилища и потвърдената от ЕСПЧ гражданскоправна отговорност на Delfi е резултат на прилагането на нормативна база, която е много сходна с наличната в чл. 45 връзка с чл. 49 ЗЗД българска такава. Регулиращото дейността на онлайн доставчика и неговата отгворност законодателство пък базира на европейски директиви и в този смисъл почти идентично.
В интерес на българските новинарски сайтове е да се запознаят с казуса на Delfi, както и да приложат направените от естонските съдилища и ЕСПЧ изводи.
Емил А. Георгиев е адвокат, работещ в областта на цифровите права. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.
