Александър МАРИНОВ
Кастата, която властва над България, е като проказата – до каквото се докосне, бива разядено и придобива отвратителен вид, въпреки че някак продължава да съществува.Типичен пример за тази зловредност са обсебването и корумпирането на гражданското общество. От сила, естествено предназначена да наблюдава и контролира властта, организираното гражданско общество – и по-точно голяма част от т.нар. неправителствени организации, се превърна в придатък на политическата класа и инструмент за превъртане на ресурси и манипулиране на общественото мнение.
Всяка по-голяма партия и всеки икономически кръг си
отгледаха собствени НПО-та
които слушат единствено босовете и нехаят за гражданите, които уж представляват. Изключения има, но те са слаби, разпокъсани, и най-вече – умишлено маргинализирани. Всъщност, причината за тази тежка болест е самият генезис на неправителствения сектор – отгоре и отвън, на базата на финансови и властови зависимости, които продължават да действат безотказно и днес.
По този начин организираното гражданско общество се превърна в своята противоположност – вместо да мобилизира гражданите срещу властта в защита на техните интереси, то служи за обуздаване и канализиране на общественото недоволство с оглед на конюнктурни политически и икономически интереси. Трябва да се признае, че за реализирането на тази перфидна трансформация властващата каста и нейните подопечни НПО-активисти проявиха завидна изобретателност и впечатляваща организационна хватка. Достатъчно е да проследим тъжната история на обсебването и насочването в глуха линия на протестната гражданска (неполитическа) енергия, избликнала през 2012 и 2013 година.
Екологичните протести от лятото на 2012-а загатнаха за потенциала на гражданите да принудят властта да се съобразява с тях, докато истинската мощ на вдигналия се в защита на базисните си социално-икономически права народ пролича в началото на 2013-а и не на шега уплаши кастата. Тя се видя принудена да вземе сериозни мерки, за да не допусне преливането на спонтанното възмущение в организирано политическо движение. И успя благодарение на огромните си ресурси и умелото ползване на техниките за манипулация. Които не бяха купени, бяха сплашени, останалите – просто маргинализирани. Създадени бяха
отровните двойници имитатори
на граждански движения, които отклониха общественото внимание от потенциалните автентични лидери и идеолози на истински необходимата промяна.
Имитацията на граждански протест като маска на користни частни интереси се превърна в хита на сезон 2014. Възникна и се наложи „професията протестиращ”, макар че и тя бързо се разслои на отделни гилдии – едни протестираха за бъдещи високи постове, заплати и кариерни перспективи, други за 20 лева на ден. И тъй като спонсори на протестите имаше достатъчно, а предлагането на протестърска работна ръка нарастваше, се роди уникалната система от протести, контрапротести и контра-контра-протести, общото между които бе почти пълната липса на смислена аргументация защо, заради каква кауза се протестира. Разбира се, много по-лесно е да посочиш персонален обект на омраза вместо идеология на промяна, затова се стигна до елементаризирането на протестната мотивация, типичен пример за която е прословутият слоган „Кой”. Този подход не просто необяснимо разпъваше едни личности и съзнателно подминаваше други, вършещи същото. Методът на манипулация „Кой” всъщност
подмени истински важните въпроси
„Защо” и „Какво да променим” (а не „Кого да свалим и назначим”).
Така стигнахме до днешната печална реалност – гражданският протест се олицетворява от две противоположни, но еднакво неавтентични малки групи от хора. Едните – протестърската „аристокрация”, които са дори поименно известни като имена и амбиции, си служат с клишета и стигми, заклеймявайки яростно статуквото, но всъщност ни най-малко не искат радикалната му промяна, а целят единствено преразпределение на генерираните от него блага. Другите – протестърският „пролетариат”, хора в голямата си част незрели и неангажирани, които намират начин да разнообразят времето си, спечелвайки някой и друг лев. Общото е, че тези камерни спектакли, които се разиграват из центъра на София, нямат нищо общо с реалните проблеми на огромното мнозинство от българите.
Вероятно мнозина смятат – едни с удовлетворение, други с отчаяние – че това е „краят на историята” на българския граждански протест, че духът на българина е опитомен като панаирджийска мечка. Едва ли.
Истинските протести, както и контролираното им израждане, бяха и остават индикатор, отразяващ тежкото болестно състояние на обществото.
„Агентът на болестта” е жив
Терорът на монополите и картелите, системната злоупотреба с власт, „легитимно” санкционираното от закони и институции ограбване не са явления от миналото. Обществото осъзна, че това е съзнателно израждане на една иначе добра система и че в действителност това, което имаме, не е никаква демокрация. Нещо повече, голяма част от обществото вече разпозна и виновниците – елитите, които управляваха страната през последните десетилетия. Не един или друг човек, не една или друга партия, а всички заедно, в сговор и трогателно единство. Само българската каста не желае да разбере това, което политическата наука отдавна е изследвала и доказала – сривът на легитимността води след себе си неизбежния край на загубилите доверието на обществото елити. Затова Вилфредо Парето е написал преди повече от век, че „историята е гробище на елитите”.
А легитимността на управляващите, която е единствената терапия на гражданското недоволство, може да има само един реален източник – добро управление, ефективни политики, които решават истинските проблеми. Голямото общество остава равнодушно към тази „реформа”, защото с основание подозира, че тя няма да промени нещата по същество, а е просто начин на употреба на реформаторската фразеология. По съшия начин, по който враждуващите фракции на кастата употребяват професионалните протестиращи уж за противоположни, а всъщност за съвпадащи в същността си цели.
Когато управлението е слабо – не защото някой всеки момент може да го събори, а защото не може или не иска да решава проблемите на хората, то може да си купи временен комфорт чрез имитационни „граждански” инициативи. Но неизбежно настъпва момент, когато проблемите се изострят дотолкова, че на улицата излизат протестиращите не по професия, а заради каузата на оцеляването.
