Гръцката криза бе първото истинско изпитание пред германското лидерство в Европа след Втората световна война. Оценките за поведението на Берлин варират от пълен провал с трагични последици за Стария континент до опит за установяване на хегемония над останалите държави от общността. Никой обаче не отрича, че всички погледи са вперени в най-мощната европейска страна и следят всеки неин жест.
Въпросът за ролята на Германия съществува под различни форми от 1945 г., или от момента, в който тя е в руини. Предизвикателствата пред нея са били многобройни: как да бъде отново изградена под американско ръководство; дали трябва да остане политическо джудже, при положение че се превръща в икономически колос; дали да се обедини и как да стане това в рамките на НАТО; дали да търси свой собствен път към демокрацията, или напълно да се интегрира с Европа? В началото на XXI век всички тези проблеми са решени. Съединените щати помогнаха за създаването на Федералната република и гарантираха сигурността й. Европейският съюз сложи край на френско-германската вражда, която определяше европейската политика в продължение на векове и Берлин неведнъж отстъпваше на Париж ролята на инициатор на нови политики въпреки икономическото си превъзходство.
Френският писател Франсоа Мориак се беше пошегувал по време на Студената война, че толкова много обича Германия, че се радва, че има цели две държави с това име, но европейците постепенно свикнаха да я виждат отново единна. Въведено беше и еврото – общата валута, която принуди немците да се откажат от символа на следвоенното си възстановяване – дойчeмарката, и безвъзвратно да се обвържат с останалата част от континента. Еврото обаче се оказа нож с две остриета. Независимо дали в замисъла му е лежала идеята Германия да бъде завинаги обвързана с Европа, сега по-слабите европейски икономики са обвързани с Германия. Немският експорт получи мощен стимул и утвърди икономическото господство на Берлин. Същевременно по-изостаналите средиземноморски страни нямаха друг избор, освен да спазват германските правила за дисциплина и остеритет, налагани им от общата валута. И тъй като при липсата на политическо единство валутният съюз се оказа проблематичен, те бяха подложени на силен натиск да се откажат от суверенитета си пред лицето на германската мощ.
В крайна сметка Германия беше изтикана на лидерския пост – нещо, от което много европейци, но със сигурност и немалко германци, винаги са се боели. На първо място, Франция все повече отслабва. Силната фигура на Шарл дьо Гол отдавна я няма, а сегашният президент Франсоа Оланд е бледа сянка не само на генерала, но дори и на предшественика си Никола Саркози. Като добавим към това, че французите са все по-погълнати от собствените си проблеми, няма да сгрешим, ако кажем, че френско-германското партньорство вече не е партньорство между равни. И ако преди години Хенри Кисинджър бе попитал иронично за телефонния номер на Европа, днес вече спокойно би могъл да позвъни в кабинета на Ангела Меркел.
Другата съществена промяна е отдръпването на американците от европейските дела. Когато настъпи украинската криза, Барак Обама остави на европейските си съюзници възможността да договорят с Владимир Путин урегулирането й. Вашингтон по никакъв начин не бе представен на преговорите в Минск. Впрочем в столицата на Беларус отново пролича неравнопоставеността в германско-френското партньорство. Вярно е, че Меркел и Оланд действаха в демонстративен синхрон, но дори от езика на жестовете беше очевидно, че решаващата дума принадлежи на германския канцлер. Което стана повод за редица повече или по-малко остроумни шеги по адрес на господин Оланд.
Така или иначе, неизбежното се случи и Германия сега доминира Европа по начин, който допреди няколко години би бил немислим. Колумнистът от "Ню Йорк таймс" Роджър Коен посочва, че когато е живял в Берлин в началото на XXI век, германците все още обсъждали въпроса дали някога ще имат "нормална" държава и ще могат ли да изпитват национална гордост. Днес обаче никой не се занимава с подобни разсъждения.
Бившият кореспондент на "Гардиън" в Берлин Дейвид Гоу отива по-далеч, като обвинява Германия, че с поведението си през последните години е разрушила постиженията на европейската си политика от последните 70 години. Според него това е станало вследствие на кризата от 2008-а. Оттогава Германия демонстрира самодоволство от икономическите си възможности, износа си, бюджетния си баланс и реформите на трудовия си пазар. В момента Берлин се опитва да наложи своя модел и на останалите членове на еврозоната, включително и на французите, които са обект на особено остри нападки заради прекомерната намеса на държавата в управлението на икономиката.
След твърдия подход на Берлин в преговорите по гръцката криза антигерманските настроения в южната ни съседка са разбираеми, при все че там "пресолиха манджата" с постоянните сравнения на федералната република с Третия райх, изобразяването на Меркел като Хитлер и исканията на репарации за Втората световна война. На практика в цялата южна част на eврозоната политиката на затягане на колана, безработицата и икономическата стагнация, за чийто виновник е сочена Германия, доведе до пробуждане на тлееща в продължение на седем десетилетия неприязън. И въпросът, който сега стои на дневен ред, е как ще се отрази германската доминация на по-нататъшната европейска интеграция – дали ще я засили, или ще я подкопае?
Германските методи се оказаха добри за немците и те са доволни от тях. Но няма ли стремежът всички европейци да ги следват да доведе до разпад на така грижливо изгражданата Единна Европа?
