Александър Маринов
Известно е, че у нас по принцип властимащите не носят никаква реална отговорност, но президентът е безспорен шампион по безконтролност. Той не отговаря пред никого за делата си – абсурдно положение, което е довело до опасната илюзия, че може да прави и говори каквото си поиска. Нещо повече, дори самата идея за контрол и проверка на действията на държавния глава буди свещено демократично-фундаменталистко възмущение. Навремето Великото Народно събрание направи плах опит да запише в подготвяната конституция някаква форма на ежегодно отчитане пред парламента, но предложението отпадна преди последното четене. В резултат на това години наред виждаме как президентският пост дава възможност за
политиканстване без носене на реална отговорност
Какви са последиците от безконтролната власт (пък била тя и формално ограничена, каквито са конституционните правомощия на българския президент) е добре известно. За съжаление те стават твърде опасни за държавата и нацията във времена на нестабилност, конфликти и заплахи, в каквито живеем днес. В такива времена рязко нараства необходимостта не просто от много добре премерени преценки и действия, а и от стриктно съобразяване с процедурите за обсъждане и вземане на политически решения. Просто защото импровизациите или „тънките” планове за лично бъдеще могат да имат много висока цена за нацията и държавата.
През последните години например силно проблемна област е външната и отбранителната политика на България, тъй като именно там най-остро възниква въпросът кой обявява позициите на държавата, на основата на какви легитимни решения и носи ли се съответната отговорност? А също – допустимо ли е изявленията на държавни ръководители по глобални и регионални явления и относно други държави и техните ръководители да бъдат плод единствено на лични възгледи и
неподложена на публично обсъждане позиция
Този проблем рязко се изостри през последната година и се материализира най-видимо в поведението на президента Плевнелиев. Днес държавният глава непрекъснато повтаря, че „България трябва да изпълнява поетите пред съюзниците ангажименти”, визирайки най-вече дискусиите и решенията на форума на НАТО в Уелс през септември 2014-а. Но преди всичко трябва да се запитаме – кой и с какво право пое на тази среща ангажименти от името на България, най-вече по отношение на дългосрочни външнополитически и военни решения и огромни публични разходи? Президентът няма такива правомощия – именно затова той толкова упорито настояваше служебното правителство да приеме „навреме” твърде спорния, да не използваме по-силна дума, документ „Визия 2020”.
Успоредно с ескалирането на напрежението в Европа и в света се засилваше и реториката на президента. В началото на ноември лидерите на девет страни от Централна и Източна Европа, както и на балтийските държави излязоха с общо заявление, в което изразяват „дълбокото си безпокойство от агресивното поведение на Русия” и настояват за „засилване на военното присъствие на НАТО в региона”. Остава неясно на основата на какъв мандат
Росен Плевнелиев ангажира България
с такова настояване, доколкото оторизираните от конституцията органи – Народното събрание и правителството, не са вземали подобно решение.
И тъй като не последва никаква институционална реакция, скоро станахме свидетели на ново изпълнение, което този път наистина предизвика скандал. Пред „Индепендънт” президентът обяви, че Русия тренира на Балканите започването на „хибридна война”, целяща дестабилизиране на цяла Европа, и настоя ЕС и НАТО да направят повече, за да контрират растящата заплаха от руска агресия. И съвсем конкретно: „най-ефективният и сигурен начин за Русия да дестабилизира Европа е през Балканите, така че Путин се е фокусирал върху това”.
Крайно време е българското общество да се запита подлежат ли въобще на някакъв контрол и евентуално понасяне на отговорност такива лични инициативи? И доколко това поведение на „по-натовци от натовците” отговаря на реалния, дългосрочен национален интерес на България? Очевидно рисковете от подобни непремерени изказвания бяха оценени и от министър-председателя, който ясно се разграничи от квалификациите на държавния глава с мотива, че не е „чак такъв ястреб”.
Вредната роля на пропагандните, псевдопрофесионални,
силно идеологизирани послания
се изразява главно в това, че вниманието и ресурсите на държавата се насочват в погрешна, второстепенна посока, а не там, откъдето идват най-непосредствените и реални заплахи. Големият проблем бе и остава дали подобни „отговорни” изявления почиват на достатъчно солидни доказателства, за да насочват българската държавна политика и да ангажират оскъдните ни ресурси? А също така – не се ли пропускат други, може би още по-непосредствени и силни заплахи? В случая с натрапчиво внушаваната руска заплаха се видя, че повечето експерти от отговорните институции не споделят гръмогласно обявяваните от президента тези. Дистанцирането на ръководителите на службите за сигурност е явно и затвърждава впечатлението, че са ползвани избирателно неофициални мнения.
На фона на тази доста спорна като смисъл и продуктивност активност на държавния глава логично възниква още един въпрос – този за ефективността на изразходването и
контрола върху бюджета на институцията
Впрочем това е още един пример за липсата на контрол и отчетност, тъй като на сайта на президентството като „бюджет” са налични само няколко числа. От тях се разбира, че за сегашната година президентът и неговата администрация (все така силно раздута в сравнение с конституционните му правомощия) ще похарчат над 6 млн. лв. (от тях почти 4 млн. за персонал). Липсва яснота, а и не е предвидена процедура за оценка на разходите по целесъобразност и постигани резултати, например как се обосновава поддържането на голям брой секретари, съветници и сътрудници, особено ако отчитаме горепосочените геополитически импровизации на президента. Още по-лошо е, че всеки опит да се повдигне този въпрос поражда обвинения в посегателство над „независимостта” на държавния глава.
Разбира се, изопаченото разбиране за независимостта на властите (което всъщност оправдава тяхната безконтролност) не се свежда нито само до президентската институция, нито единствено до сегашния президент. Това е системен проблем на цялата българска държавност и една от основните причини за окаяното й състояние.
Крайно време е да се разсее основателното впечатление, че отделни личности си градят собствена репутация и кариера за сметка на българската държава. Важно е всеки от първите мъже на страната да изразява ясно позицията си, да я аргументира и най-вече – да е загрижен не от личния си просперитет, а от интересите на нацията. Сигурно звучи наивно и точно в това ни е проблемът.